Никълъс Спаркс
Спасителят (6)

Пета глава

Денис си представяше как заедно с другите търси трескаво Кайл из тресавището; отблъсква клони от лицето си, краката й затъват в гъбестата земя. Всъщност обаче лежеше на носилка в линейката на път за болницата в Елизабет — град на трийсет мили североизточно, където се намираше най-близкото спешно отделение.

Все още разтреперана и замаяна, Денис се взираше в тавана на линейката. Настояваше да остане, умоляваше ги да остане, но й казаха, че за Кайл е по-добре да тръгне. Иначе щяла само да пречи. Тя не се отказа. Упорито излезе от линейката и застана сред пороя, убедена, че Кайл има нужда от нея. Най-хладнокръвно поиска дъждобран и фенер. След няколко стъпки светът се завъртя. Денис залитна напред, усети как краката не й се подчиняват и падна на земята. След две минути сирената на линейката нададе вой и потеглиха.

Ако не броим треперенето, не бе помръднала, откакто я положиха върху носилката. Дланите и ръцете й бяха напълно, зловещо неподвижни. Дишаше бързо, но плитко, като дребно животинче. Кожата й беше бяла, белезникава, падането бе отворило раната на главата.

— Не губете вяра, госпожице Холтън — успокои я медицинският асистент, който тъкмо й беше премерил кръвното и бе решил, че преживява шок. — Знам ги хлапетата. Все се губят тук, но винаги ги намират.

Денис не отговори.

— И вие ще се оправите — продължи мъжът. — След ден-два ще станете на крака.

Възцари се мълчание. Денис не откъсваше поглед от тавана. Медицинският асистент й премери пулса.

— Искате ли да се обадя на някого, когато ви заведем в болницата? — попита я.

— Не — прошепна тя. — Няма на кого.

* * *

Тейлър и другите стигнаха до мястото, където бяха открили одеялото, и се разделиха. Тейлър заедно с още двама тръгна на юг, към вътрешността на тресавището; останалите поеха на изток и на запад. Пороят не стихваше; фенерът разсейваше мрака едва на няколко метра. След минути Тейлър не виждаше и не чуваше никого. Сърцето му се сви. Едва сега, след първоначалния прилив на адреналин, когато всичко изглеждаше постижимо, проумя ясно действителността.

Беше търсил изгубени в горите и преди. Внезапно осъзна, че няма достатъчно хора. В тресавището нощем, в бурята, дете, което не отговаря на викове… петдесет души не биха стигнали. Може би дори сто. Най-сигурният начин да се търси изгубен в гората е да стоиш в полезрението на човека вдясно и вляво; всички да се придвижват в крак като маршируващ оркестър. Подредени наблизо, издирващите покриват района изцяло и бързо, педя по педя, без да се съмняват, че са пропуснали нещо. С десетина души това беше невъзможно. Минути след като се разгърнаха, всеки остана сам, напълно отделен от другите. Чисто и просто напредваха в избраната от тях посока, насочваха фенерите насам-натам и търсеха игла в копа сено точно както гласи поговорката. Намирането на Кайл се бе превърнало внезапно във въпрос на късмет, не на умение.

Напомняйки си да не губи вяра, Тейлър продължи сред дърветата по все по-размекнатата земя. Нямаше деца, ала бе кръстник на децата на най-добрия си приятел Мич Джонсън. Представяше си, че търси тях. Мич също работеше като доброволец в пожарната и сега на Тейлър му се прииска да са заедно. Негов ловен партньор от двайсет години, Мич познаваше тресавището не по-зле и опитът му щеше да им бъде от полза. Той обаче бе отпътувал от града за няколко дни и Тейлър се надяваше това да не е лоша поличба.

Колкото повече се отдалечаваше от магистралата, толкова по-гъста и по-тъмна ставаше гората; по-чужда пустош с всяка крачка. Здравите дървета растяха по-наблизо едно до друго, падналите лежаха по земята. Преплетени храсти и клонаци го захващаха; със свободната си ръка ги отмяташе от лицето си. Насочваше фенера към всеки ствол, към всеки дънер, зад всеки гъсталак и продължаваше напред, търсейки следа от Кайл. Минаха няколко минути, после десет, двайсет, трийсет.

Сега, по-навътре в тресавището, водата стигаше до глезените му и още повече затрудняваше движението. Тейлър си погледна часовника — 10:56. Кайл липсваше от час и половина, може би по-дълго. Времето, отначало на тяхна страна, бързо се превръщаше във враг. Дали на детето вече му е станало много студено? Или…

Тейлър тръсна глава; не искаше да мисли какво може да последва.

Мълниите и гръмотевиците зачестиха; дъждът жилеше като с иглички и сякаш се сипеше от всички посоки. През няколко секунди Тейлър бършеше лице, за да си проясни погледа. Въпреки предупреждението на майка му, че Кайл няма да отговори, продължаваше да вика името му. Необяснимо защо, така имаше чувството, че прави повече.

Да му се не види.

Такава буря не беше се разразявала от… колко? Шест-седем години? Защо точно тази нощ? Защо сега, когато се бе изгубило дете? В такова време не можеха да използват дори кучетата на Джими Хикс, а те бяха най-добрите в областта. Пороят не позволяваше да се хване никаква диря. А просто да се лутат слепешком не бе достатъчно.

Къде би отишло дете? Момченце, което се страхува от гръмотевици, но не и от гората? Което е видяло майка си след произшествието, видяло я е ранена и безжизнена.

Мисли.

Тейлър познаваше тресавището не по-зле — дори по-добре — от всекиго. На дванайсет застреля първата си сърна; през есента ловуваше патици тук. Притежаваше инстинктивна способност на следотърсач; рядко се връщаше от лов с празни ръце. Хората от Едънтън често се шегуваха, че има вълчи нос. Наистина притежаваше необичайна дарба; дори той го признаваше. Разпознаваше, разбира се, каквото разпознават всички ловци — следи, изпражнения, откършени клони, издаващи откъде е минала сърна; това обаче не обясняваше напълно безпогрешното му умение. Поискаше ли някой да му обясни тайнствената си способност, той отговаряше, че се опитва да мисли като сърна. Хората се засмиваха, но Тейлър винаги го казваше със сериозно лице и те бързо разбираха, че не остроумничи. Да мисли като сърна? Това пък какво значи? Поклащаха глава. Може би само той знаеше.

Сега Тейлър опита да направи същото, ала залогът бе далеч по-голям.

Затвори очи. Къде би отишло четиригодишно дете? Накъде би тръгнало?

Очите му се отвориха рязко. Сигналната ракета избухна в небето — знак за кръгъл час. Единайсет.

Мисли.

* * *

Спешното отделение в Елизабет беше пълно с хора. Бяха дошли не само сериозно пострадали, но и мнозина, почувствали известно неразположение. Несъмнено биха могли да изчакат до сутринта, ала както пълнолунието, бурите сякаш изваждат наяве подсъзнателните страхове. Колкото по-силна е стихията, толкова по-неразсъдливи стават хората. В подобна нощ киселините в стомаха внезапно се превръщат в предупредителен сигнал за сърдечен удар; високата температура изведнъж се оказва твърде сериозен симптом; схващането на крака навява съмнение за кръвен съсирек. Лекарите и медицинските сестри го знаят; подобни нощи са предсказуеми като изгрева. Чака се поне по два часа.

Заради раната в главата обаче Денис Холтън бе приета незабавно. Тя беше в съзнание, макар и само донякъде. Очите й бяха отворени, ала повтаряше една и съща дума като кречетало. Веднага я заведоха на рентген. Там лекарят щеше да прецени дали е необходим преглед със скенер.

Думата, която тя повтаряше, беше „Кайл“.

* * *

Минаха още трийсет минути. Тейлър Макейдън бе навлязъл дълбоко в тресавището; вървеше сред невероятен мрак, все едно е в пещера. Въпреки фенерчето започваше да усеща клаустрофобия. Дърветата и храстите бяха още по-нагъсто; беше невъзможно да се придвижва по права линия. Лесно бе човек да се защура в кръг; не можеше дори да си представи какво преживява Кайл.

И вятърът, и дъждът не стихваха. Светкавиците обаче се появяваха по-нарядко. Водата вече стигаше до средата на глезените му, а не беше забелязал нищо. Преди няколко минути бе проверил по радиостанцията — и другите съобщаваха същото.

Нищо. Никъде нито следа от детето.

От изчезването на Кайл бяха минали цели два часа и половина.

Мисли.

Би ли могъл да се отдалечи толкова? Дете колкото него би ли имало сили да гази през толкова дълбока вода?

Не, реши Тейлър. Кайл не би стигнал чак дотук. Не и по блузка и джинси.

А ако е стигнал, вероятно няма да го открият жив.

Тейлър Макейдън извади компас от джоба си и насочи фенера към него, за да се ориентира. Реши да се върне там, където бяха намерили одеялото, към отправната точка. Кайл е бил там — знаеха само това.

Ала накъде беше тръгнал?

Повей на вятъра разклати дърветата над него. Дъждът жилна бузите му; по източния небосклон проблесна мълния. Най-лошото от бурята отминаваше.

Кайл е малък и се страхува от светкавици… пороят жили като с иглички.

Тейлър се взря в небето, съсредоточи се и долови, че нещо се оформя… изплува бавно от дълбините на ума му. Идея? Не, по-неясна мисъл… по-скоро вероятност?

Хапещ вятър… режещ дъжд… страх от мълнии…

Тези неща са били важни за Кайл, нали?

Тейлър грабна радиото и заговори; упъти всички да се върнат на магистралата възможно най-бързо. Той щеше да ги чака там.

— Така трябва да е — завърши, без всъщност да отправя думите към никого.

* * *

Както немалко разтревожени съпруги на пожарникари доброволци, повикани на служба в тази опасна нощ, Джуди Макейдън не се сдържа и се обади. Два-три пъти месечно викаха Тейлър в пожарната, но като негова майка тя не спираше да се безпокои. Каза му, че не одобрява решението да стане пожарникар, ала оттогава мълчеше, осъзнала, че той няма да размисли. Тейлър бе упорит като баща си.

Въпреки това през цялата вечер усещаше инстинктивно, че се е случило нещо лошо. Чувството не беше драматично и отначало се опита да го пренебрегне; натрапчивото съмнение обаче продължи да я преследва все по-силно с всеки изминал час. Най-сетне се обади въпреки вътрешната съпротива; очакваше едва ли не най-лошото. Разбра обаче, че момченце — „правнучето на Джей Би Андерсън“ — се е изгубило в тресавището. Тейлър бил включен в издирването. Майката пътувала към болницата в Елизабет.

Джуди остави телефона и се облегна на стола, успокоена, че Тейлър е добре, ала загрижена за детето. Както всички в Едънтън, тя познаваше Андерсънови. И нещо повече — познаваше майката на Денис. Оттогава бе минало много време, поне четиридесет години — когато и двете бяха млади момичета, преди майката на Денис да напусне града и да се омъжи за Чарлс Холтън — и отдавна не беше се сещала за нея. Сега обаче спомените от младостта им се върнаха като колаж от картини: как отиват заедно на училище; излежават се край реката; обсъждат момчета; изрязват модели от модни списания. Спомни си и колко я натъжи новината за смъртта й. Нямаше представа, че дъщерята на приятелката й е дошла в Едънтън.

А сега нейният син се беше изгубил.

Какво завръщане у дома.

Джуди не се колеба дълго — протакането просто не й беше в природата. Никога не бягаше от отговорност, а на шейсет и три не бе забавила крачка ни най-малко. Години по-рано, след като съпругът й бе починал, Джуди бе започнала работа в библиотеката. Беше се зарекла да отгледа Тейлър сама и беше успяла. Покриваше разходите на семейството и изпълняваше всички задължения, за които обикновено трябват двама родители. Всяка година беше доброволка в училището, водеше сина си на бейзболни и баскетболни мачове, ходеше на лагер със скаутите. Научи го да чисти и да готви, да вкарва кошове и да батира. Тези дни бяха зад гърба й, ала бе по-заета от всякога. През последните дванайсет години бе насочила вниманието си от грижите за Тейлър към Едънтън — помагаше и участваше дейно в обществения живот. Пишеше редовно до местния конгресмен и щатските законодатели; обикаляше от врата на врата да събира подписи за най-различни петиции, когато преценеше, че няма да чуят гласа й. Членуваше в Едънтънското историческо общество, което събираше средства за запазването на старите къщи в града; посещаваше всички събрания на градския съвет и даваше мнение какво да се направи. Преподаваше в неделното училище в епископалната църква, готвеше за всеки благотворителен базар и продължаваше да работи в библиотеката по трийсет часа седмично. Графикът й не позволяваше да прахосва време и вземеше ли решение, не се обръщаше назад. Особено ако чувства, че е права.

Не познаваше Денис, ала беше майка и знаеше какво е да се страхуваш за детето си. Тейлър бе преживявал безброй критични ситуации — всъщност сякаш ги привличаше още от малък. Момченцето на Денис сигурно бе ужасено, а майката… майката несъмнено не беше на себе си. Бог ми е свидетел как съм се чувствала аз.

Джуди облече дъждобран с пълната увереност, че майката се нуждае от всяка налична подкрепа. Неизбежното шофиране в пороя не я стресна; мисълта дори не й мина през ум. Майка и син бяха в беда.

Дори Денис Холтън да не поиска да я види — или да не може заради нараняванията — Джуди знаеше, че няма да успее да заспи, ако не й покаже, че хората в града са загрижени за нея.