Никълъс Спаркс
Спасителят (5)

Четвърта глава

Денис недоумяваше. Синът й, допреди миг заспал дълбоко на задната седалка в колата, внезапно беше изчезнал. Просто така. Без предупреждение; ненадейно решение да завърти волана докрай и после нищо не е същото. До това ли се свежда животът?

Седнала зад отворените врати на линейката, Денис чакаше и в ума й кръжаха подобни мисли. Ярката синя лампа на патрулния автомобил описваше по магистралата ритмични светли кръгове. Още половин дузина коли бяха паркирани безразборно. Край тях група мъже в жълти дъждобрани обсъждаха какво да предприемат. Беше ясно, че са работили заедно и преди, но Денис не разбираше кой ги ръководи. Не чуваше и какво говорят; глухият тътен на бурята поглъщаше думите. Дъждът се сипеше на тежки пелени, имитирайки звука на товарен влак.

Беше й студено, чувстваше се замаяна, не успяваше да се съсредоточи за повече от няколко секунди. Виеше й се свят — падна три пъти, докато търсеше Кайл — дрехите й, подгизнали и кални, лепнеха по кожата. Накараха я да спре, щом пристигна линейката. Наметнаха я с одеяло, оставиха чаша кафе до нея. Не успя да отпие; не можеше да направи почти нищо. Трепереше неудържимо, зрението й бе замъглено. Замръзналите й крайници сякаш принадлежаха на другиго. Медицинският асистент в линейката — макар да не беше лекар — предположи, че има мозъчно сътресение и настоя да я откара в болница незабавно. Тя отказа твърдо. Обясни, че няма да мръдне оттук, докато не открият Кайл. Казаха й, че линейката може да изчака само още десет минути. Раната на главата й беше дълбока и продължаваше да кърви въпреки превръзката. Медицинският асистент я предупреди, че ще изгуби съзнание, ако се забавят повече. Няма да тръгна, повтори тя.

Дойдоха още хора. Един след друг се появиха пътен патрул с радиостанция, трима доброволци от пожарната, шофьор на камион, забелязал суматохата и решил да помогне. В момента се бяха подредили в кръг сред автомобилите с включени фарове. Мъжът, който я намери — Тейлър? — стоеше с гръб към нея. Сигурно им обясняваше какво е открил — не много, ако не броим одеялото. След минута той се обърна и я погледна със сериозно изражение. Пътният полицай, едър оплешивял мъж, кимна към нея. Даде знак на другите да останат където са, и двамата с Тейлър тръгнаха към линейката. Униформата, която неотдавна би й вдъхнала увереност, сега не я окуражи ни най-малко. Те бяха хора, най-обикновени хора и нищо повече. Денис преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й. Едва не повърна.

Държеше калното одеялце на Кайл в скута си и прокарваше длани по него, свиваше го нервно на топка, после го разстилаше. Линейката я заслоняваше от дъжда, но вятърът духаше силно и тя продължаваше да трепери. Не беше спряла да се тресе, откакто я наметнаха с одеялото. Беше толкова студено…

А Кайл е навън без яке…

О, Кайл.

Опря лице в одеялцето му и затвори очи.

Къде си, миличък? Защо си излязъл от колата? Защо не остана при мама?

Тейлър и полицаят влязоха в линейката, спогледаха се и Тейлър положи леко длан върху рамото на Денис.

— Знам, че ви е трудно, но трябва да ви зададем няколко въпроса, преди да започнем. Няма да отнеме много време.

Тя прехапа устни, кимна леко и си пое дълбоко дъх. Отвори очи.

Отблизо полицаят изглеждаше по-млад, ала очите му излъчваха благост. Той приклекна пред нея.

— Аз съм сержант Карл Хадъл — представи се с напевен южняшки глас. — Разбирам колко се тревожите. И ние сме загрижени. Повечето от нас също са родители с малки деца. Искаме да го открием, но ни е нужна най-обща информация…

Денис едва долавяше думите.

— Ще успеете ли да го намерите в тази буря… Искам да кажа, преди…?

Блуждаещите й очи се насочиха първо към единия мъж, после към другия. Сержант Хадъл не отговори веднага. Тейлър Макейдън обаче кимна с видима решимост.

— Ще го открием, обещавам.

Хадъл погледна колебливо към Тейлър, после също кимна. Помести се и се подпря на коляно с очевидно неудобство.

Денис издиша шумно, поизправи се и се постара да запази спокойствие. Лицето й, почистено от медицинския помощник в линейката, имаше цвят на бяла покривка за маса. Върху превръзката около главата й тъмнееше голямо червено петно точно над дясното око. Бузата й бе подута и посиняла.

Когато събра сили, уточниха основната информация — имена, адреси, телефонен номер, работно място, къде е живяла преди, кога се е преместила в Едънтън, защо е шофирала. Обясни им как спря на бензиностанцията, но успя да изпревари бурята; описа им произшествието. Сержант Хадъл си водеше бележки. Записа всичко и я погледна почти очаквателно.

— От семейството на Джей Би Андерсън ли сте?

Джон Брайън Андерсън — нейният дядо по майчина линия. Тя кимна. Сержант Хадъл прочисти гърло; както всички в Едънтън, той познаваше Андерсънови. Сведе пак глава към бележника.

— Тейлър спомена, че Кайл е на четири?

Денис кимна.

— Ще навърши пет през октомври.

— Ще го опишете ли най-общо, за да пусна съобщение по радиото?

— Радиото ли?

Сержант Хадъл отговори търпеливо:

— Да. Ще го включим в полицейската система за извънредни случаи. Така и другите управления ще разполагат с информацията… В случай че някой го открие и се обади в полицията. Или ако той самият намери подслон и хората алармират полицията. Такива неща.

Не й каза, че уведомяват и болниците в областта — все още не беше наложително.

Денис извърна глава в опит да подреди мислите си.

— Хм… — Отне й няколко секунди да продължи. Кой може да опише детето си с точност, в числа и мерки? — Не знам… Висок е около метър и десет, тежи двайсетина килограма. Кестенява коса, зелени очи… нормално момченце. Нито едро, нито дребно за възрастта си.

— Някакви отличителни белези? Рождени петна и прочее?

Тя си повтори въпроса наум, но всичко й се струваше несвързано, нереално, немислимо. Защо им е нужно това? Малко момче, изгубено сред тресавището… нима ще са много в такава нощ?

Трябва да търсят, вместо да говорят с мен.

Въпросът… какъв беше. О, да, отличителни белези… Съсредоточи се с надеждата да приключат по-бързо.

— Има две бенки на лявата буза, едната по-голяма. Не се сещам за друго.

Сержант Хадъл си записа информацията и попита, без да вдига глава:

— И можеше да слиза от столчето и да отваря вратата на колата?

— Да. Научи се преди месец-два.

Полицаят кимна. Петгодишната му дъщеря Кембъл също се справяше без затруднения.

— Помните ли как беше облечен?

Тя затвори очи. Съсредоточи се.

— Червена блузка с голям Мики Маус отпред. Мики намига и е с вдигнат палец. И джинси без колан.

Двамата мъже се спогледаха. Тъмни цветове.

— Дълги ръкави?

— Не.

— Обувки?

— Да, мисля. Не го събух, предполагам, че е с тях. Бели са, не знам марката. От „Уол Март“.

— Яке?

— Не. Не бях взела. Беше топло… поне когато тръгнахме.

Въпросите продължаваха. Светкавици — три една след друга — експлодираха в нощното небе. Валеше още по-силно, макар да не изглеждаше възможно.

Сержант Хадъл надигна глас, за да надвика пороя.

— Имате ли роднини в района? Родители? Братя, сестри?

— Не, нямам братя и сестри. Родителите ми са починали.

— А съпругът ви?

Денис поклати глава.

— Не съм омъжена.

— Случвало ли се е и преди Кайл да тръгне нанякъде сам?

Денис разтърка слепоочия и замайването поотшумя.

— Два пъти. Веднъж в мола и веднъж край къщата. Но се страхува от светкавици. Сигурно затова е излязъл от колата. Има ли мълнии, винаги идва при мен в леглото.

— А тресавището? Би ли отишъл натам в тъмнината? Или ще се уплаши и по-скоро би останал край колата?

В стомаха й се сплете възел. Ужасът проясни ума й.

— Кайл не се страхува да е навън, дори нощем. Обича да се разхожда из гората край къщата ни. Едва ли съзнава, че е опасно.

— Значи е възможно…

— Не знам… може би — каза отчаяно тя.

Сержант Хадъл замълча за момент, за да не я притиска. После попита:

— Имате ли представа кога видяхте кошутата?

Денис сви рамене; чувстваше се безпомощна и слаба.

— Не знам и това… Може би девет и петнайсет. Не съм поглеждала часа.

Инстинктивно и двамата мъже погледнаха часовниците си. Тейлър бе открил колата в 9:31. Беше съобщил за инцидента след по-малко от пет минути. Сега беше 10:22. Минал бе повече от час. Сержант Хадъл и Тейлър си дадоха сметка, че издирването трябва да започне незабавно. Въпреки сравнително топлия въздух няколко часа в такъв порой без подходящо облекло биха довели до измръзване.

И двамата не споменаха пред Денис каква опасност крие самото тресавище. Не беше място за когото и да било в подобна буря, камо ли за дете. Всеки би могъл буквално да потъне вдън земя.

Сержант Хадъл затвори бележника със замах. Всяка минута беше ценна.

— Ще говорим пак по-късно, госпожице Холтън. Необходими са и други данни за доклада, но сега най-важното е да започнем търсенето.

Денис кимна.

— Нещо друго, което трябва да знаем? Някакъв прякор? Обръщение, на което би се отзовал?

— Не, наричам го Кайл. Само че…

Едва тогава й хрумна. Бе пропуснала най-очевидното. Възможно най-лошата новина, нещо, за което полицаят не беше се сетил да попита.

Господи…

Гърлото й се сгърчи без предупреждение.

О, не… Не, не…

Защо не го спомена по-рано? Защо не му каза веднага, още щом излезе от колата? Когато Кайл навярно е бил близо… когато може би щяха да го открият, преди да се отдалечи. Нищо чудно да е бил току до тях…

— Госпожице Холтън…?

Всичко сякаш я заля наведнъж — шок, страх, гняв, отказ да погледне действителността в очите…

Той не може да им отговори!

Денис зарови лице в дланите си.

Не може да отговори!

— Госпожице Холтън?

Господи, защо?

След сякаш неизмеримо дълго време, тя избърса сълзите си, неспособна да срещне погледите им. Трябваше да им кажа по-рано.

— Кайл няма да отговори, ако просто го извикате. Трябва да го намерите, да го видите.

Те я погледнаха въпросително. Не разбираха.

— Но ако му кажем, че го търсим, защото майка му се тревожи за него?

Тя поклати глава.

— Няма да отговори.

Колко ли пъти бе повтаряла тези думи? Колко пъти й бяха служили като обяснение? Колко пъти не бяха имали никакво значение, сравнени с момент като сегашния?

Мъжете мълчаха. Денис си пое хрипливо дъх и продължи:

— Кайл не говори добре. Знае само няколко думи. По някаква причина езикът го затруднява. Затова бяхме в „Дюк“ днес.

Тя премести поглед от единия към другия, за да се увери, че са проумели.

— Трябва да го намерите. С викане няма да стане. Няма да разбере какво казвате. Няма да отговори… не може. Трябва да го намерите…

Защо? Защо това се бе случило точно с Кайл?

Неспособна да изрече нито дума повече, Денис се разрида. Тейлър отново сложи длан върху рамото й.

— Ще го открием, госпожице Холтън — произнесе тихо, ала решително. — Ще го открием.

* * *

Пет минути по-късно, докато Тейлър и другите разчертаваха план за издирването, дойдоха още петима мъже. Едънтън не можеше да отдели повече. Мълниите бяха подпалили три пожара, през последните двайсет минути бяха станали пет катастрофи — при две имаше тежко пострадали; прекъснатите електрически кабели представляваха сериозна опасност. В полицията и пожарната телефоните бяха прегрели — всяко обаждане се подреждаше по важност; ако нямаше застрашен живот, информираха хората, че в момента не може да се направи нищо.

„Изгубено дете“ заемаше първостепенно място в списъка с приоритети.

Първо паркираха колите възможно най-близо до тресавището, на петнайсетина метра една от друга. Оставиха двигателите и дългите фарове включени, за да осветяват района и да служат като фарове, в случай че някой от групата се дезориентира.

Раздадоха фенери и радиоприемници с резервни батерии. Единайсет мъже (включително шофьорът на камиона, който пожела да помогне) щяха да започнат търсенето от мястото, където Тейлър бе открил одеялото. Оттам щяха да се разгърнат в три посоки — юг, изток и запад. На изток и запад щяха да се движат успоредно на магистралата; юг беше най-малко вероятната посока, накъдето очакваха да е поел Кайл. В случай че момчето види светлините и се върне само, решиха един от групата да остане при колите, близо до шосето. Той щеше да изстрелва сигнална ракета на всеки кръгъл час, за да се ориентират другите къде точно се намират.

Сержант Хадъл им описа накратко как изглежда Кайл и с какво е облечен, после даде думата на Тейлър. Той, заедно с още двамина от групата, бе ловувал в тресавището и ги подготви срещу какво се изправят.

Обясни им, че земята във външните предели на блатистата местност е винаги влажна, но обикновено не е под вода. Плитки локви има едва на половин миля по-навътре. Калта обаче е истинската опасност; всмуква ходилата и глезена, впримчва ги и дори възрастен би се затруднил да се освободи, камо ли дете.

Тази нощ водата вече бе дълбока над сантиметър край магистралата, а пороят щеше да влоши положението. Калните ями, съчетани с наводнението, представляваха смъртна опасност. Мъжете се съгласиха мрачно. Щяха да действат предпазливо.

Плюсът — ако изобщо имаше такъв — бе, че Кайл едва ли е стигнал далеч. Дърветата и увивните растения препречваха пътя и всички се надяваха да са намалили разстоянието, което е изминал. Може би миля, определено по-малко от две. Момченцето все още беше наблизо и колкото по-бързо започнеха да го търсят, толкова по-голям шанс имаха.

— Но според майката — продължи Тейлър — детето няма да се отзове, ако го викаме. Отваряйте си очите, за да не го подминем. Жената ни предупреди да не разчитаме да ни отговори.

— Няма да се обади? — попита объркан един от мъжете.

— Така каза майката.

— Защо не говори?

— Не ни обясни.

— Бавноразвиващ се ли е?

Тейлър усети как гърбът му се изопва при тези думи.

— Има ли значение? Малко момченце, което не може да говори, се е изгубило в тресавището. Знаем само това.

Тейлър се втренчи в мъжа, принуждавайки го да отмести поглед. Известно време се чуваше само шуртящият дъжд. После сержант Хадъл въздъхна дълбоко.

— Да тръгваме!

Тейлър включи фенера.

— Хайде!