Никълъс Спаркс
Спасителят (4)

Трета глава

— Госпожо, чувате ли ме?

Непознатият глас я върна бавно в света, смътно, сякаш плува към повърхността сред мътилка. Денис не усещаше болка, ала върху езика й лепнеше солено-горчивият вкус на кръвта. Не разбираше какво се е случило, ръката й се вдигна разсеяно към челото, докато се бореше да отвори очи.

— Не се движете… Ще извикам линейка.

Думите прозвучаха едва доловимо; не значеха нищо. Всичко беше мъгла, идваше на фокус и се размиваше, включително звуците. Бавно, инстинктивно тя обърна глава към сянката, мержелееща се в крайчеца на окото й.

Мъж… тъмна коса… жълт дъждобран… обръща се гърбом…

Страничният прозорец бе раздробен; Денис усети как дъждът нахлува в колата. Особен съскащ шум се процеждаше през мрака, сякаш радиатор изпуска пара. Зрението й се връщаше лека-полека, най-напред с образите близо до нея. В скута й, върху панталоните, имаше парчета стъкло… кръв по волана пред нея…

Много кръв…

Нищо нямаше смисъл. Умът й кръжеше около непознати картини, една след друга.

Денис затвори очи и за пръв път усети болка. Отвори ги. С усилие на волята се съсредоточи. Волан… колата… беше в колата… навън цареше мрак.

— Боже!

Всичко се върна като талаз. Завоят, кошутата, неуправляемата кола. Денис се обърна. Примижа да прочисти кръвта от очите си и се взря в задната седалка. Кайл не беше там. Ремъците на столчето бяха разкопчани, вратата до него — отворена.

Кайл?

Денис извика през прозореца към човека, който я бе разбудил. Ако изобщо съществуваше. Не беше сигурна дали не е халюцинация.

Той обаче беше там. Обърна се. Денис примигна… вървеше към нея. От гърлото й се изтръгна стон.

По-късно щеше да си спомни, че страхът не дойде веднага, поне не съвсем. Беше убедена, че Кайл е добре, дори не й хрумна, че може да греши. Беше закопчан солидно, отзад колата изглеждаше непокътната. Задната врата беше отворена. Макар и с размътен ум, Денис беше сигурна, че човекът — който и да бе той — е помогнал на Кайл да излезе. Неясната фигура застана до прозореца.

— Не говорете. Ранена сте. Казвам се Тейлър Макейдън, доброволец пожарникар. В колата ми има радио. Ще се обадя да ви помогнат.

Тя извърна глава и присви блуждаещите си очи към него. Положи усилие да се съсредоточи, да изрече думите възможно най-отчетливо.

— Синът ми е при вас, нали?

Знаеше какъв е отговорът, какъв трябва да бъде. Странно, не го чу. Досущ като Кайл, мъжът сякаш се затрудни да преведе думите й. Устните му се разкривиха леко, бавно, после поклати глава.

— Не. Току-що дойдох… Синът ви?

Тогава — взряна в очите му и представяйки си най-лошото — Денис усети първия прилив на страха. Заля я като вълна и я смаза, както когато научи за смъртта на майка си.

Пак блесна светкавица и гърмежът отекна почти в същия момент. От небето ливна порой; мъжът избърса чело с длан.

— Синът ми седеше отзад! Не го ли видяхте?

Думите прозвучаха ясно и силно; успяха да сепнат мъжа и да пробудят безжизнените й сетива.

— Не…

Не бе разбрал какво му казва във внезапно рукналия потоп.

Денис се надигна да излезе от колата, но коланът през кръста й я задържа. Разкопча го бързо, без да обръща внимание на болката в китката и лакътя. Мъжът неволно отстъпи назад, когато тя отвори рязко вратата, избутвайки я с рамо, защото металът беше хлътнал леко от удара. Коленете на Денис бяха подути от удара в таблото; едва не падна, когато се изправи.

— Не бива да се движите…

Облегната на колата за опора, тя заобиколи от другата страна — към отворената врата до столчето на Кайл.

Не, не, не, не…

— Кайл!

Поразена, тя се приведе, търсейки го вътре. Очите й обходиха пода, после се насочиха пак към седалката, сякаш той може магически да се появи. Кръвта нахлу в главата й, донасяйки неусетена досега пронизваща болка.

Къде си? Кайл…

— Госпожо…

Мъжът от пожарната заобиколи колата след нея, явно разколебан как да постъпи, какво става и защо жената, покрита с кръв, внезапно се е разтревожила толкова.

Тя го сграбчи за ръката и очите й се впиха право в неговите.

— Наистина ли не го видяхте? Момченце… с кестенява коса? — В думите й звучеше нескрита паника. — Беше в колата с мен!

— Не съм…

— Помогнете ми да го намеря! Само на четири е!

Тя се завъртя рязко и бързото движение я замая. Хвана се пак за колата. В периферията на зрението й се появиха черни петна, ала се пребори със световъртежа. Писъкът си проправи път през зашеметеното й съзнание.

— Кайл!

Гласът й вече издаваше чист ужас.

Затвори едното си око, за да се съсредоточи… светът се проясни. Бурята вилнееше с пълна сила. На двайсетина крачки дърветата не се виждаха през дъждовната пелена. В тази посока се спускаше пълен мрак. Мержелееше се само пътеката към магистралата.

Боже!

Магистралата…

Денис усещаше как краката й се пързалят по калната трева, чуваше се как вдишва плитко, забързано, залитайки към шосето. Падна, стана и продължи напред. Най-после разбрал, мъжът се втурна след нея и я хвана, преди да излезе на пътя. Очите му обиколиха околността.

— Не го виждам…

— Кайл! — изкрещя тя с пълно гърло, молейки се мислено.

Макар и заглушен от пороя, звукът подтикна Тейлър към действие. Тръгнаха в противоположни посоки, крещейки името на детето. Спираха и се ослушваха. Дъждът обаче бе оглушителен. След няколко минути Тейлър притича до колата си и се обади в пожарната.

Двата гласа — на Денис и Тейлър — бяха единствените човешки звуци в тресавището. Дъждът им пречеше да се чуват, камо ли да ги чуе детето, ала те не спираха. Денис надаваше пронизителни викове — зов на отчаяна майка. Тейлър обхождаше района в кръг. Прекоси тичешком стотина метра надолу и нагоре по шосето, вече вкопчен в страха на Денис. Най-сетне дойдоха още двама пожарникари с фенери в ръка. При вида на Денис — косата, сплъстена от кръв, блузата с червени лекета — по-възрастният се стъписа за миг, после се опита да я успокои. Безуспешно.

— Помогнете ми да намеря момченцето си! — хлипаше тя.

Повикаха още хора и след минути пристигна подкрепление. Станаха шестима.

Бурята се ожесточаваше. Мълнии, грохот… неумолими повеи на вятъра, принуждаващи търсачите да се превиват одве.

Тейлър откри одеялото на Кайл в тресавището, на петдесетина метра от колата на Денис — оплетено в храсталака.

— Негово ли е? — попита той.

Денис се разплака, щом й го подаде.

Търсиха половин час, ала от Кайл нямаше и следа.