Никълъс Спаркс
Спасителят (29)

Двайсет и осма глава

Денис прегръщаше Тейлър, докато той най-сетне замлъкна, изтощен до краен предел. Тогава тя се изправи и отиде в кухнята. Върна се бързо с кутийка бира — пиршеството, което си бе устроила след покупката на колата.

Не знаеше какво друго да направи; нямаше представа какво да каже. Беше чувала ужасни истории, но нито една не беше по-страшна от тази. Тейлър я погледна и взе бирата. С мъртвешки безизразно лице я отвори, отпи и я отпусна в скута си, стиснал я с две ръце.

Денис се пресегна и сложи длан върху крака му.

— Добре ли си? — попита тя.

— Не — отговори откровено той. — Но може би никога не съм бил…

— Може би — съгласи се тя.

Той се усмихна бегло. Поседяха мълком.

— Защо тази нощ, Тейлър? — попита най-сетне тя.

Интуицията й подсказваше, че моментът не е подходящ да го убеждава, че не носи вина. И двамата не бяха готови да се изправят срещу тези демони.

Тейлър завъртя разсеяно кутийката.

— Мислех за Мич и за Мелиса… Когато разбрах, че си заминава… Не знам, усетих, че това започва да ме прояжда…

Винаги те е прояждало, Тейлър…

— Защо дойде при мен? Защо не разказа на другиго?

Той не отговори веднага. Когато я погледна обаче, сините му очи изразяваха единствено разкаяние.

— Защото ти си ми по-скъпа от всеки друг.

Дъхът й секна. Тейлър разбра, че тя няма да проговори.

— Имаш право да не ми вярваш — призна той. — На твое място сигурно и аз нямаше да повярвам. Съжалявам за всичко. Сгреших. — Замълча. Перна с палец езичето на бирената кутия. — Бих искал да обясня постъпките си, но всъщност не мога. Лъгал съм себе си толкова дълго, че не бих познал истината, дори да е пред очите ми. Със сигурност знам само, че опропастих най-хубавото нещо, което съм имал в живота си.

— Да — съгласи се отново тя, предизвиквайки го да се засмее нервно.

— За втори шанс не може да става и дума, предполагам?

Денис замълча, осъзнала, че тази нощ гневът й към Тейлър ненадейно се е разсеял. Болката обаче не беше изчезнала, както и страхът от предстоящото. Някак си усещаше същите опасения, както когато бе започнала да го опознава. Може би защото наистина се бяха върнали в началото.

— Използва го преди месец — каза спокойно тя. — В момента вероятно сме някъде на двайсетия.

Тейлър долови неочаквана искрица насърчение в тона й и я погледна обнадежден.

— Толкова ли е зле?

— По-зле — усмихна се тя. — Ако бях кралица, досега да съм те обезглавила.

— Никаква надежда значи?

Има ли надежда? Това е въпросът всъщност.

Денис се поколеба. Усещаше как решимостта й се разклаща под погледа му, по-изразителен от всякакви думи.

Изведнъж в ума й нахлуха спомени за всички добри неща, които той бе направил за нея и Кайл, и тези спомени съживиха чувствата, които упорито бе потискала през последните седмици.

— Не казах точно това — рече най-сетне тя. — Изключено е обаче да се върнем там, където бяхме. Първо трябва да изгладим доста неща и няма да е лесно.

След кратък размисъл Тейлър осъзна, че възможността съществува, макар и бледа. Усмихна се с облекчение и остави кутийката бира върху масата.

— Съжалявам, Денис — повтори искрено той. — Съжалявам и за това, което причиних на Кайл.

Тя просто кимна и улови ръката му.

През следващите часове разговаряха с непозната досега откровеност. Тейлър й разказа какво е преживял през последните седмици — разговора с Мелиса; думите на майка му; разпрата с Мич в нощта, когато приятелят му бе загинал. Сподели как смъртта на Мич е съживила спомените за смъртта на баща му и чувството за вина.

Наближаваше четири сутринта, когато той си тръгна. Денис го изпрати до вратата и проследи с поглед как пикапът му се отдалечава по алеята.

Докато си обличаше пижамата, тя се замисли, че все още не знае накъде ще поемат отношенията им от тук нататък. Думите невинаги се превръщат в действия, напомни си предпазливо. Може да не значат нищо; може и да означават всичко. Разбираше обаче, че втората възможност не зависи само от нея. Както от самото начало — помисли си Денис, преди очите й да се затворят — зависеше дали Тейлър ще си я даде.

* * *

Следващия следобед той се обади да попита дали може да дойде.

— Искам да се извиня и на Кайл — обясни. — И да ти покажа нещо.

Все още изтощена от предишната нощ, Денис имаше нужда от време за размисъл. Той — също. В крайна сметка тя се съгласи с известна неохота — повече заради сина си, отколкото заради себе си. Знаеше колко ще се зарадва Кайл да го види.

Когато остави слушалката обаче, се запита дали е постъпила правилно. Навън духаше бурен вятър — студената есен бе настъпила с пълна сила. Листата грееха в прелестни цветове — червено, оранжево, жълто — готвейки се за последен летеж към росната трева. Скоро дворът щеше да се покрие с повехналите останки от лятото.

Тейлър дойде след час. Кайл беше в предния двор, но въпреки шуртящата чешма тя чу възторжените му викове.

— Мамо! Тейър е тук!

Денис остави кърпата за чинии и тръгна към входната врата. Отвори я с известно безпокойство и видя Кайл да тича към пикапа на Тейлър. Още щом Тейлър слезе, Кайл скочи в ръцете му с грейнало лице. Тейлър го поздрави с дълга прегръдка. После го пусна на земята, забелязал, че Денис върви към тях.

— Привет — каза тихо той.

Тя скръсти ръце.

— Здравей, Тейлър.

— Тейър е тук! — повтори с ликуващ глас Кайл, вкопчен в крака на Тейлър.

Денис се усмихна бегло.

— Да, миличък. Тейлър е тук.

Тейлър прочисти гърло, доловил смущението й, и махна през рамо.

— Пътьом взех нещо от магазина… ако може да поостана?

Кайл се засмя с глас.

— Тейър е тук! — възкликна отново.

— Май нямам избор — отвърна прямо Денис.

Тейлър грабна пазарския плик от пикапа и го внесе вътре. Извади продукти за яхния — говеждо месо, картофи, моркови, керевиз и лук. Поговориха няколко минути, но той очевидно усети раздвоението й и излезе навън с Кайл, който отказваше да се отдели от него. Денис започна да приготвя вечерята, благодарна, че са я оставили сама. Запържи месото, обели картофите, наряза морковите, керевиза и лука и сложи всичко в голяма тенджера с вода и подправки. Монотонната работа действаше успокоително на разбунените й чувства.

Докато стоеше пред мивката обаче, тя поглеждаше от време на време навън към Тейлър и Кайл. Двамата играеха в пръстта — бутаха багерчета напред-назад, строейки въображаеми пътища. Изглежда се разбираха чудесно, ала тя отново изпита сковаваща несигурност. Споменът за болката, която Тейлър им бе причинил, изплува с кристална яснота. Дали да му се довери отново? Щеше ли да се промени? Възможно ли беше да се промени?

Погледна пак през прозореца и видя как Кайл се покатерва върху приклекналия Тейлър, обсипвайки го с прахоляк. Чу смеха на Кайл; Тейлър също се засмя.

Хубаво е да чуя пак този звук…

Но…

Денис поклати глава. Кайл му е простил, но аз не мога да забравя. Веднъж ни нарани, може пак да се повтори… Този път не биваше да се поддава на чувствата. Щеше да запази здравия си разсъдък.

Но те са толкова мила гледка…

Недей да се разчувстваш, предупреди се тя.

Въздъхна и възпря вътрешния разговор, обсебил ума й. Яхнията вреше на слаб огън; тя подреди масата и разтреби дневната. Не остана нищо за вършене и реши да излезе навън. Седна на стълбите към верандата и вдиша резливия свеж въздух. Тейлър и Кайл бяха вглъбени в играта.

Носеше дебел пуловер с висока яка, но хапещият вятър я накара да скръсти ръце. В небето летяха ято патици; подредени в триъгълник, отиваха да презимуват на юг. Следваше ги втора група, сформирана явно от изоставащите. Докато наблюдаваше птиците, Денис забеляза, че дъхът й излиза на облачета. Беше станало по-студено от сутринта; студеният фронт, прииждащ от Средния запад, се беше спуснал над Северна Каролина.

Не след дълго Тейлър погледна към къщата и видя Денис. Усмихна й се. Тя му махна с ръка и бързо я пъхна отново в топлия ръкав на пуловера. Тейлър се приведе към Кайл и му посочи с брадичка да се обърне към майка си. Кайл й махна радостно и двамата се изправиха. Тейлър си изтупа джинсите, улови Кайл за ръка и го поведе към къщата.

— Изглежда се забавлявахте добре — отбеляза Денис.

Тейлър се усмихна широко и спря на няколко крачки от нея.

— Мисля да се откажа от ремонтите и да строя градове от пръст. По-весело е и по-лесно се общува с хората.

Денис погледна към Кайл.

— Беше ли ти приятно, миличък?

— Да — закима въодушевен той. — Беше приятно.

Денис погледна отново към Тейлър.

— Яхнията още не е готова. Имате много време, ако ви се стои навън.

— Предположих, но ми се прииска чаша вода да преглътна пръстта.

Денис се усмихна.

— Искаш ли нещо за пиене, Кайл?

Вместо да отговори, Кайл пристъпи напред с протегнати ръце. Обви толкова силно врата й с длани, че едва не я задуши.

— Благодаря, мамо. Благодаря…

За какво?

— Какво има, миличък? — попита тя.

— Благодаря — повтори Кайл. — Благодаря, мамо.

Повтори думите още веднъж и още веднъж със затворени очи. Усмивката на Тейлър се стопи.

— Миличък… — Денис пробва отново, този път с по-отчаян глас, внезапно обзета от страх.

Кайл, изгубен в своя свят. Продължи да я прегръща крепко. Денис погледна Тейлър с израз „Виж какво направи сега“ и в същия момент Кайл проговори със същия нюанс на благодарност в гласа:

— Оуитам те, мамо.

Едва след миг тя разбра какво се опитва да каже и косъмчетата на врата й настръхнаха.

Обичам те, мамо.

Извън себе си от щастие, Денис затвори очи. Сякаш разбрал, че тя не вярва на ушите си, Кайл я стисна още по-здраво и напористо й повтори:

— Оуитам те, мамо.

Господи…

Неочаквани сълзи рукнаха от очите й.

От пет години чакаше да чуе тези думи. Пет дълги години бе лишена от нещо, което другите родители приемат за даденост — най-простичкия израз на любов.

— И аз те обичам, миличък… Много, много те обичам.

Потопена в мига, тя притисна Кайл в прегръдката си, както той я притискаше.

Никога няма да забравя този момент, помисли си Денис, запечатвайки в ума си усещането за допира на телцето му, мириса му, колебливите вълшебни думи. Никога.

Тейлър ги наблюдаваше отстрани, омагьосан както нея от момента. Кайл явно също разбра, че е направил нещо хубаво, и когато тя най-сетне го пусна, той се обърна към Тейлър с широка усмивка. Изражението му разсмя Денис и тя погледна към Тейлър с поруменели от удивление страни.

— Ти ли го научи?

Тейлър поклати глава.

— Не. Ние просто си играехме.

Кайл отмести поглед от Тейлър към майка си със същото радостно изражение.

— Благодаря, мамо. Тейър е у дома.

Тейлър е у дома.

Денис избърса сълзите от лицето си с леко разтреперани длани. За момент настъпи мълчание. И двамата с Тейлър не знаеха какво да кажат. Макар и разтърсена, Денис изглеждаше прекрасна; по-красива, помисли си Тейлър, от всяка жена на света. Той сведе глава и вдигна клонка от земята, завъртя я с пръсти и пак погледна към Денис; втренчи се отново в клонката, обърна се към Кайл, после срещна погледа й с абсолютна решимост.

— Надявам се да е прав — каза тихо Тейлър. — Защото и аз те обичам.

За пръв път й казваше тези думи; всъщност за пръв път ги казваше на жена. Представяше си, че ще е трудно да ги изрече, ала не беше. Оказа се, че никога не е бил по-сигурен в нещо.

Денис усети почти осезаемо чувството му, когато й протегна ръка. Като насън тя я улови, изправи се и пристъпи към него. Той наклони глава, бавно се приведе и тя усети устните му върху своите. Нежната целувка продължи сякаш безкрайно; най-сетне той зарови лице в шията й.

— Обичам те, Денис — прошепна отново. — Обичам те много. Готов съм на всичко за втори шанс и ако ми го дадеш, обещавам да съм винаги до теб.

Денис затвори очи и се отпусна в прегръдката му. После се отдръпна неохотно и извърна глава. Тейлър не знаеше какво да мисли. Стисна ръката й, чу я как си поема дъх. Тя обаче не проговори.

Над тях есенното слънце се спускаше към хоризонта. Бухлати облаци — сиви и бели — се носеха плавно с вятъра. В далечината небето тъмнееше — черно и плътно.

След час дъждът щеше да се изсипе силен и тежък. Тогава обаче те щяха да са в кухнята; щяха да слушат как дъждовните капки трополят по ламаринения покрив и да гледат как парата се издига от чиниите им и се вие към тавана.

Денис въздъхна и погледна отново към Тейлър. Той я обича. И толкова. Тя също го обича. Притисна се в обятията му, разбрала, че надвисналата буря няма нищо общо с тях.