Никълъс Спаркс
Спасителят (28)

Двайсет и седма глава

Денис свърна по алеята, изморена след смяната в закусвалнята. Заради несекващия дъжд клиентите не бяха много — достатъчно, за да не подвие крак, и недостатъчно, за да събере прилични бакшиши. Кажи-речи пропиляна вечер, ала имаше и положителна страна — успя да си тръгне малко по-рано, а Кайл не се разбуди, когато го пренесе в колата. През последните месеци беше свикнал да се сгушва в скута й по пътя към къщи, но сега тя имаше отново своя кола (ура!) и пак го закопчаваше на задната седалка. Снощи беше нервничил и се бе въртял, неспособен да заспи цели два часа.

С лека прозявка Денис пое по алеята, представяйки си с облекчение как скоро ще е в леглото. Чакълът беше мокър от дъжда и тя чуваше тихото звънтене на камъчетата, рикоширащи под гумите на колата. След няколко минути щеше да изпие чаша какао и да се сгуши под завивките. Мисълта бе почти опияняваща.

Нощта беше черна и безлунна; тъмни облаци притулваха светлината на звездите. Лека мъгла се стелеше над земята и Денис караше бавно, използвайки като маяк лампата на верандата. Когато наближи къщата, светът се проясни и тя натисна рязко спирачките, забелязала пикапа на Тейлър, паркиран отпред.

Погледна към входната врата и го видя седнал на стъпалата. Чакаше я.

Въпреки умората умът й се избистри и проигра десетина възможности, докато паркираше и изключваше двигателя.

Тейлър се изправи и пристъпи към нея, когато тя излезе от колата, затваряйки внимателно и безшумно вратата. Отвори уста да го попита защо е дошъл, ала думите замряха върху устните й.

Той изглеждаше ужасно.

Очите му бяха зачервени и изцъклени; лицето — бледо и изпито. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, неспособен да срещне погледа й. Вцепенена, тя търсеше точните думи.

— Вече имаш кола — изпревари я Тейлър.

Гласът му надигна прилив от чувства у нея — любов и радост, болка и гняв, самотата и тихото отчаяние през последните седмици.

Не искаше да ги преживява отново.

— Какво правиш тук, Тейлър?

В тона й прозираше неочаквана горчивина. Изненадан, Тейлър си пое дълбоко дъх.

— Дойдох да ти кажа колко съжалявам — подхвана колебливо той. — Не исках да ти причинявам болка.

Преди време тя се надяваше да чуе тези думи, но — странно — сега те не значеха нищо. Погледна през рамо към колата, където се очертаваше силуетът на спящия Кайл.

— Късно е за това — каза тя.

Тейлър повдигна леко глава. В светлината на верандата той изглеждаше по-стар, отколкото в спомените й, сякаш от последната им среща са минали години. По устните му се разля измъчена тънка усмивка. После той сведе отново глава и извади ръце от джобовете. Пристъпи колебливо към пикапа.

Ако беше друг ден, ако беше с друг човек, щеше да продължи напред, казвайки си, че е опитал. Сега обаче се насили да спре.

— Мелиса се мести в Роки Маунт — каза той в мрака с гръб към нея.

Денис прокара разсеяно ръка през косата си.

— Знам. Каза ми преди два дни. Затова ли си тук?

Тейлър поклати глава.

— Не. Дойдох, защото исках да поговоря с някого за Мич. — Той прошепна думите през рамо, Денис едва ги чу. — Надявах се да ме изслушаш, защото не знам при кого да отида…

Уязвимостта му я трогна и изненада; понечи да пристъпи към него, ала спря. Не беше забравила как бе постъпил с Кайл — и с мен, напомни си тя.

Не мога да преживея това отново…

Но му обещах да го изслушам, ако иска да говорим…

— Тейлър… късно е… Може би утре? — предложи с мек глас Денис.

Тейлър кимна, сякаш е предвидил какво ще му каже. Тя си помисли, че ще си тръгне, но той не помръдна от мястото си.

В далечината Денис чу глух грохот на гръмотевица. Въздухът захладняваше; влагата създаваше усещане, че е още по-студен. Мъглив ореол трептеше около лампата на верандата, все едно блещукат мънички диаманти. Тейлър се обърна отново към Денис.

— Исках да ти разкажа и за баща ми — рече бавно той. — Време е да научиш истината.

Напрегнатото му изражение й показа ясно колко трудно му е било да произнесе думите. Гледаше я, сякаш всеки момент ще се разплаче, и сега на свой ред тя отвърна глава.

В ума й изникна споменът за фестивала, когато той й бе предложил да я откара вкъщи. Тя не бе послушала инстинкта си и в резултат бе получила болезнен урок. Тук отново бе застанала на кръстопът и пак се чувстваше разколебана. Въздъхна.

Моментът не е подходящ, Тейлър. Късно е, Кайл спи, а аз съм изморена…

Представи си, че казва това.

От устата й обаче се отрони друго.

— Добре — каза тя.

* * *

Седнал на дивана, Тейлър не поглеждаше към нея. В стаята светеше само една лампа и тъмни сенки скриваха лицето му.

— Бях на девет — подхвана той. — От две седмици буквално се топяхме от жега, макар да беше началото на лятото. Пролетта беше сред най-сушавите от години — нито капка дъжд два месеца. Всичко беше сухо като подпалка. Помня как майка ми и баща ми говореха, че фермерите се тревожат за реколтата. Зноят сякаш забавяше времето. Цял ден чаках слънцето да залезе, но и тъмнината не носеше разхлада. Къщата ни беше стара — нямаше нито климатик, нито изолация. Потях се дори в леглото. Помня как чаршафите ми ставаха вир-вода. Не можех да спя. Въртях се и се мятах като луд в леглото.

Докато говореше, Тейлър се взираше с невиждащи очи в ниската масичка пред дивана. Гласът му звучеше глух, едната му ръка се сключваше в юмрук, после пръстите му се отпускаха, сетне пак се свиваха; отваряха се и се затваряха като врата към спомените и през процепите се изплъзваха несвързани картини.

— По онова време бях видял комплект пластмасови войничета в каталога на „Сиърс“. Имаше танкове, джипове, палатки, барикади — всичко необходимо за малка битка. Оставях каталога отворен на онази страница, та мама непременно да я види. Когато най-сетне ми подариха войничетата за рождения ден, бях на седмото небе. Не мисля, че някога съм се радвал толкова на подарък. Стаята ми обаче беше тясна — преди да се появя, там държали шевната машина. Нямаше място да подредя войниците както искам, затова ги занесох на тавана. През онази нощ не успях да заспя и се качих там…

Тейлър най-после вдигна поглед и от гърдите му се изтръгна печална въздишка — горчива и дълго стаявана. Той поклати глава, сякаш все още не вярва какво се е случило. Денис разбираше, че не бива да го прекъсва.

— Беше късно. Минаваше полунощ, когато се прокраднах край стаята на родителите ми към стълбите в дъното на коридора. Знаех къде скърцат дъските на пода и се промъквах безшумно. Не исках да разберат какво правя.

Той закри лицето си с длани, приведе се напред, после отпусна ръце. Заговори по-бързо.

— Не знам колко съм стоял горе. Заиграех ли се с войниците, часовете минаваха неусетно. Подреждах ги и водех въображаеми сражения. Аз бях сержант Мейсън — войниците имаха имена, отпечатани на подложките им. Видях, че единият се казва като баща ми, и му отредих ролята на герой. Винаги побеждаваше, независимо от обстоятелствата. Изправях го срещу десет войници и танк и той ги надвиваше. За мен татко беше неуязвим. Потънех ли в света на сержант Мейсън, забравях всичко — вечерята, домашните си задачи… Дори през онази гореща нощ мислех само за проклетите войници. Сигурно затова не усетих пушека.

Той замълча, пръстите му се сключиха в юмрук и повече не се отпуснаха.

— Не го усетих… До ден-днешен не знам защо. Изглежда ми невъзможно да не съм го подушил, но така стана… Сепнах се чак когато чух родителите ми да излизат с тропот от стаята си. Крещяха името ми. Видели са, че ме няма, помислих си. Викаха ме с пълно гърло, но аз се страхувах да отговоря.

Очите му молеха за разбиране.

— Не исках да ме открият горе. Сто пъти ми бяха повтаряли, че щом си легна, не бива да излизам от стаята си. Боях се какво ще ме сполети. През почивните дни имах бейзболен мач. Знаех, че ще ме накажат да не си подавам носа от къщи. Замислих план — да ги изчакам да слязат долу и да се шмугна в банята, все едно съм бил там през цялото време. Звучи глупаво, знам, но тогава ми изглеждаше умно. Изключих лампата и се скрих зад купчина кашони. Чух татко да отваря вратата на тавана. Повика ме, но аз се спотайвах. Той излезе и най-после гласовете им стихнаха. Тогава реших да напусна скривалището си. Все още не знаех какво става и щом отворих вратата, ме блъсна стена от зной и пушек. Стените горяха, изглеждаше като сън. Отначало не разбрах колко е сериозна опасността. Ако бях побягнал навън тогава, сигурно щях да се измъкна. Взирах се обаче в огъня и си мислех колко са странни пламъците. Дори не се страхувах.

Тейлър се сви над масата, сякаш да се предпази от невидима заплаха, и продължи с пресеклив глас:

— Това се промени бързо. Преди да се опомня, пожарът лумна от всички страни и ми отряза пътя за бягство. Чак тогава разбрах, че се случва нещо ужасно. Помня как си помислих, че огънят изглежда толкова… жив. Пламъците сякаш усещаха къде съм. Лашнаха се към мен и ме събориха. Започнах да крещя. Виках татко. Него обаче го нямаше. Знаех го. Втурнах се паникьосан към прозореца. Отворих го и видях родителите ми на моравата. Мама беше по дълга риза, баща ми — по боксерки. Щураха се уплашени и ме търсеха. Вкамених се за момент, но мама сякаш почувства къде съм и вдигна поглед към мен. Още виждам очите й, когато осъзна, че съм в къщата. Станаха огромни… тя закри уста с длан. После започна да крещи. Татко се обърна — беше до оградата — и също ме видя. Тогава се разплаках.

От ъгълчето на окото му се стече сълза. Тейлър сякаш не усети. Продължи да се взира напред със замъглен поглед. Сърцето на Денис се сви.

— Баща ми… моят голям, силен баща притича през моравата за секунди. Вече цялата къща пламтеше. Чувах как долу се трошат и експлодират неща. Въздухът на тавана стана много гъст. Татко застана точно под прозореца. Помня как ми извика: „Скачай, Тейлър! Ще те хвана!“. Аз обаче се разплаках още по-силно. Прозорецът беше на шест метра над земята, бях сигурен, че ще умра, ако се хвърля долу. Татко продължаваше да вика: „Скачай, Тейлър! Хайде! Ще те хвана!“. Мама крещеше още по-силно, аз плачех и накрая успях да извикам, че ме е страх.

Тейлър преглътна тежко.

— Бях като парализиран. Чувах ужаса в гласовете на родителите ми и крещях, че ме е страх. Наистина се страхувах, макар сега да съм сигурен, че татко щеше да ме хване…

На бузата му заигра мускул, очите му бяха премрежени, матови. Той стовари юмрук върху крака си.

— Още виждам лицето на татко, когато осъзна, че няма да скоча. И двамата го разбрахме в един и същи момент. Зърнах страх в погледа му, но той не се страхуваше за себе си. Изведнъж замлъкна и отпусна ръце, очите му не се откъсваха от моите. Все едно времето спря — бяхме само той и аз. Вече не чувах мама, не усещах горещината и пушека. Мислех само за татко. Той кимна леко и двамата разбрахме какво ще направи. Извърна се и хукна към вратата на къщата. Беше толкова бърз, че мама не успя да го спре. Огънят вече ме затваряше в обръч. Стоях до прозореца, онемял от ужас.

Тейлър притисна с длани затворените си очи. После отпусна ръце в скута си и се отмести в далечния ъгъл на дивана, сякаш не иска да довърши историята. С огромно усилие заговори отново:

— Сигурно е стигнал до мен за по-малко от минута, но ми се стори цяла вечност. Бях подал глава през прозореца, но едва дишах. Пушекът ме обгръщаше. Огънят беше оглушителен. Хората си мислят, че е тих, но не е. Пламъците звучат като кански писък, когато поглъщат всичко. Въпреки това чувах татко в къщата. Викаше ми, че идва.

Гласът на Тейлър секна и той се извърна, за да скрие сълзите, стекли се по лицето му.

— Помня как се обърнах и го видях да тича към мен. Пламтеше. Кожата, ръцете, лицето, косата му — всичко… Като жива огнена топка с проядена плът… Спусна се към мен през пламъците и ме блъсна до прозореца. Хвана ме за китките, прошепна „Върви, синко“ и ме прехвърли през перваза. Пусна ме, когато увиснах с цялата си тежест. Приземих се по гръб, с лицето нагоре, сякаш Бог искаше да ми покаже какво съм направил. Видях как пламтящата ръка на татко се скрива вътре…

Тейлър замълча, неспособен да продължи.

Денис седеше вцепенена, с овлажнели очи. Когато той проговори отново, гласът му едва се чуваше. Цялото му тяло се тресеше от усилието да сдържи напиращите сълзи.

— Не излезе… Помня как мама ме издърпа настрани от къщата. Крещеше, крещях и аз.

Очите му се затвориха плътно, той вдигна брадичка към тавана.

— Татко, не… — извика с дрезгав глас.

Стенанието прозвуча като изстрел в стаята.

— Излез, татко!

Тейлър се преви одве, Денис пристъпи инстинктивно към него и го прегърна. Той се клатеше напред-назад и от устата му се изтръгваха несвързани стонове.

— Моля те, Боже… Върни ме там… Ще скоча… Този път ще скоча… Моля те, нека излезе…

Денис го прегръщаше с все сила и сълзите й капеха по врата му. Притисна лице в гърба му. Чуваше единствено туптенето на сърцето му, скърцането на дивана от хипнотичното поклащане и думите, които той шепнеше отново и отново:

— Не исках да го убия…