Никълъс Спаркс
Спасителят (27)

Двайсет и шеста глава

Тейлър седна рязко в леглото с туптящо сърце и пресъхнала уста. За момент беше отново в горящия склад и в тялото му бушуваше адреналин. Не можеше да диша, очите му пареха от болка. Отвсякъде го заобикаляха пламъци, опитваше се да извика, ала от гърлото му не излизаше нито звук. Задушаваше го въображаем пушек.

После, също тъй внезапно, той осъзна, че всичко е плод на съзнанието му. Огледа стаята и примижа, притиснат от реалността, която му причини друга болка и скова гърдите и крайниците му.

Мич Джонсън беше мъртъв.

Беше вторник. От погребението не беше излизал от къщата си, не беше вдигал телефона. Зарече се от днес да настъпи промяна. Чакаше го работа — дребни проблеми на строежа, които изискваха вниманието му. Погледна часовника и видя, че минава девет. Трябваше да е отишъл там преди час.

Вместо да стане обаче, той се отпусна назад, неспособен да събере сили, за да се изправи.

* * *

Късно сутринта в сряда Тейлър седеше в кухнята само по джинси. Беше си направил бъркани яйца с бекон и се бе взирал дълго в чинията, преди най-сетне да изхвърли храната. От два дни не беше ял. Не можеше да спи, а и не искаше. Отказваше да говори с когото и да било; оставяше телефонният секретар да записва съобщения. Не заслужаваше тези неща; те предоставяха удоволствие и спасение — бяха за хора, които ги заслужават, не за него. Чувстваше се изтощен. Умът и тялото му бяха лишени от необходимото, за да оцеляват; стига да пожелае, знаеше, че може да продължи по този път. Щеше да е лесно — бягство от различен вид. Тейлър поклати глава. Не, не можеше да стигне толкова далеч. И това не заслужаваше.

Насили се да сдъвче залък препечен хляб. Стомахът му къркореше, но той отказваше да го засити с повече от най-насъщното. Това бе неговият начин да приема истината, каквато я вижда. Дори гладът му напомняше вината, самоомразата. Приятелят му бе загинал заради него.

Както баща му.

Миналата нощ, седнал на верандата, той се бе опитал да извика образа на Мич, но странно — лицето му вече бе застинало във времето. Помнеше снимката, виждаше лицето му, но не можеше да си спомни, дори от това да зависи животът му, как изглеждаше той, когато се засмее, шегува се, потупва го по гърба… Приятелят му вече го напускаше. Скоро образът на Мич щеше да изчезне завинаги.

Както образът на баща му.

Вътре Тейлър не беше включил никакви лампи. На верандата беше тъмно и той седеше в мрака с чувството, че сърцето му се превръща в камък.

* * *

В четвъртък най-сетне отиде на работа; обсъди проекта със собствениците и уточниха всички подробности. За щастие работниците му присъстваха на разговора и разбраха как да действат нататък. След час Тейлър не помнеше нищо от уговореното.

* * *

В ранното съботно утро, събуден отново от кошмарите, Тейлър се насили да стане от леглото. Прикачи ремаркето на пикапа и натовари косачката с приставките за плевене и подравняване. След десет минути паркира пред дома на Мелиса. Тя излезе точно когато бе приключил с разтоварването.

— Минах оттук и видях, че тревата е избуяла — обясни той, без да среща погледа й; след кратко неловко мълчание добави: — Как си?

— Добре — отговори тя с равен глас; очите й бяха зачервени. — А ти?

Тейлър сви рамене и преглътна буцата, заседнала в гърлото му.

Следващите осем часа работи в двора, придавайки му вид на място, поддържано от професионален озеленител. В ранния следобед му докараха чамова шума и той я настла грижливо около дърветата, в цветните лехи, край къщата. Докато работеше, мислено си отбелязваше какво още трябва да се свърши; след като натовари косачката обратно в ремаркето, взе колана си с инструменти от багажника. Укрепи няколко разхлабени дъски на оградата, замаза с маджун стъклата на три прозореца, поправи мрежеста врата, смени изгорелите крушки на верандата, сипа хлор в басейна, събра нападалите във водата листа и изчисти филтъра.

Влезе в къщата едва преди да тръгне и не се застоя дълго.

— Останаха още няколко дреболии — каза на път към вратата. — Ще дойда утре да се погрижа.

На другия ден работи като обсебен чак докато се стъмни.

* * *

Родителите на Мелиса си заминаха след седмица и Тейлър запълни липсата им. Отбиваше се в дома на Мелиса почти всеки ден, както през летните месеци бе посещавал Денис. Два пъти донесе вечеря — първо пица, после пържено пиле; макар все още да се чувстваше неловко край Мелиса, усещаше чувство за дълг към момчетата.

Те имаха нужда от бащинска фигура.

Беше взел решението в началото на седмицата, след поредната безсънна нощ. Идеята обаче му беше хрумнала още докато беше в болницата. Знаеше, че не може да заеме мястото на Мич и не възнамеряваше да го прави. Не смяташе да се меси и в живота на Мелиса. Ако след време тя срещнеше другиго, той щеше да изчезне тихомълком от картината. Дотогава щеше да е винаги на тяхно разположение и да поема задълженията на Мич. Градината, игрите с топка и риболовът с момчетата, ремонтите в къщата и тям подобни.

Знаеше какво е да растеш без баща. Помнеше желанието да поговори с някой друг освен с майка си. Помнеше как лежи в леглото и чува тихото й хлипане в съседната стая; помнеше колко трудно му беше да разговаря с нея през годината след смъртта на баща му. Хвърляйки поглед назад, разбираше ясно колко ощетено е било детството му.

Заради Мич той нямаше да позволи момчетата му да преживеят това.

Беше сигурен, че изпълнява желанието му. Те бяха като братя, а братята се грижат един за друг. А и беше кръстник на момчетата. Това беше негов дълг.

Присъствието му, изглежда, не пречеше на Мелиса. Нито веднъж не го попита защо идва толкова често, значи разбираше причината. Момчетата винаги бяха първата й грижа, а сега, когато Мич го нямаше, Тейлър бе сигурен, че това чувство се е задълбочило.

Момчетата. Те се нуждаеха от него, нямаше никакво съмнение.

Тейлър не мислеше, че има избор. Взел решение, започна да се храни отново и изведнъж кошмарите спряха. Той вече знаеше какво трябва да прави.

* * *

Следващата събота Тейлър дойде да окоси моравата. Свърна по алеята пред къщата на Мелиса и Мич и си пое рязко дъх. Стисна клепки, за да се увери, че очите не го лъжат. Отвори ги и пак видя същото.

Табела с надпис: „За продан“.

Къщата се продаваше.

Тейлър остана в пикапа, боботещ на празен ход. Мелиса излезе на верандата. Махна му с ръка и той най-сетне завъртя ключа и изгаси двигателя. Тръгна към нея и чу момчетата в задния двор.

Мелиса го прегърна.

— Как си, Тейлър? — попита тя, взряна в лицето му.

Той отстъпи крачка назад, отбягвайки погледа й.

— Добре, предполагам — отговори разсеяно и кимна към шосето. — Защо е тук тази табела?

— Не е ли очевидно?

— Ще продадеш къщата?

— Надявам се.

— Защо?

Мелиса се обърна към къщата и цялото й тяло сякаш се отпусна безжизнено.

— Просто не мога да живея тук вече… — отговори най-сетне тя. — Има твърде много спомени — добави.

Примигна да преглътне сълзите и се взря безмълвно в къщата. Изглеждаше изморена до премала, сякаш бремето да продължава напред без Мич изцежда жизнените й сили.

Болезнен страх прониза Тейлър.

— Няма да напуснеш града, нали? — попита поразен той. — Ще останеш в Едънтън, нали?

След дълго мълчание Мелиса поклати глава.

— Къде ще отидеш?

— В Роки Маунт — отговори тя.

— Но защо? Тук си от дванайсет години… Имаш приятели… Аз съм тук… Само заради къщата ли е? — Думите прозвучаха трескаво, той продължи, без да дочака отговор: — Ако ти е трудно да живееш в нея, мога да ти построя нова където пожелаеш.

Мелиса най-сетне се обърна към него.

— Не е къщата… Семейството ми е в Роки Маунт. Имам нужда от близките си. Момчетата — също. Всичките им братовчеди са там; учебната година току-що започна. Няма да им е трудно да свикнат.

— Веднага ли се изнасяш? — попита Тейлър, все още изумен от новината.

Мелиса кимна.

— Следващата седмица. Родителите ми имат стара къща. Дават я под наем, но ще ми я преотстъпят, докато продам тази. Намира се в съседство с тяхната. А ако си намеря работа, ще гледат момчетата.

— Аз ще ти помогна — рече бързо Тейлър. — Ако ти трябват пари, ще те назнача да следиш поръчките и да водиш счетоводството. Можеш да работиш вкъщи, когато ти остане време.

Мелиса му се усмихна тъжно.

— Защо? И мен ли искаш да спасиш, Тейлър?

Думите й го потресоха. Мелиса го погледна проницателно и продължи:

— Това правиш, нали? Поддържаш двора, занимаваш се с момчетата, предлагаш да ми построиш къща и да ми дадеш работа… Оценявам усилията ти, но в момента нямам нужда от това. Трябва да намеря начин да се справя сама.

— Не се опитвах да те спасявам — възрази Тейлър, прикривайки болката си. — Просто знам колко е трудно да изгубиш скъп човек и исках да те подкрепя.

Тя поклати бавно глава и прошепна с почти майчински тон:

— Именно, Тейлър. — Поколеба се и добави с тъжно изражение: — Това правиш цял живот, нали? Усетиш ли, че някой има нужда от помощ, даваш каквото можеш. Сега си набелязал нас.

— Не е вярно — отрече той.

Мелиса пак поклати глава. Улови ръката му.

— Вярно е — каза спокойно тя. — Така постъпи с Валъри, когато приятелят й я напусна. Така беше и с Лори, когато се чувстваше самотна. Така стана и с Денис, когато разбра колко труден е животът й. Помисли колко неща направи за нея от самото начало. — Тя замълча, за да му даде време да помисли. — Винаги се стремиш да поправяш нещата, Тейлър. Дори да не го съзнаваш, всичко в живота ти го доказва. Дори работата ти. Ремонтираш повреденото. Като пожарникар спасяваш хората. Мич не го разбираше, но за мен беше очевидно. Ти си такъв човек.

Тейлър не можа да отговори. Извърна глава, объркан от думите й. Тя стисна ръката му.

— Това не е лошо, Тейлър. Но на мен не ми е нужно. В дългосрочен план не е нужно и на теб. Решиш ли, че съм спасена, ще потърсиш друг, на когото да помагаш. Аз вероятно ще съм ти благодарна за грижите, само че ще знам истината защо си го направил.

Тя замълча и зачака Тейлър да каже нещо.

— И каква е истината? — попита с одрезгавял глас той.

— Че си спасявал мен, но всъщност си се опитвал да спасиш себе си заради случилото се с баща ти. Колкото и да се старая обаче, аз няма да успея да ти помогна. Сам трябва да разрешиш тази вътрешна борба.

Думите го удариха с почти осезаема сила. Дъхът му секна, той се втренчи вцепенен в краката си, замаян от противоречиви мисли. Несвързани спомени пробягаха през ума му в зашеметяваща поредица — ядосаното лице на Мич в бара; пълните със сълзи очи на Денис; пламъците в склада, облизващи ръцете и краката му; баща му под слънчевите лъчи, когато майка му щраква с фотоапарата…

Мелиса проследи чувствата, пробягващи едно след друго по лицето му. Пристъпи към него и го прегърна крепко.

— Ти си ми като брат и се радвам, че си загрижен за момчетата ми. Ако ме обичаш, ще разбереш, че не ти казах това, за да те оскърбя. Знам, че искаш да ме спасиш, но аз не го искам. Искам да намериш начин да спасиш себе си, както се опита да спасиш Мич.

Той мълчеше, чувстваше се като вкаменен. Двамата стояха прегърнати под ранното утринно слънце.

— Как? — най-сетне попита с прегракнал глас той.

— Знаеш как — прошепна Мелиса. — Вече знаеш.

* * *

Тейлър си тръгна от дома на Мелиса като в мъгла. Едва успяваше да се съсредоточи върху шосето; не знаеше къде иска да отиде, какво да мисли. Имаше чувството, че и последните капчици сила да продължава напред са се изцедили от тялото му, оставяйки го оголен и сломен.

Досегашният му живот беше приключил и нямаше представа какво да направи. Искаше му се да отрече думите на Мелиса, ала не можеше. Не им и вярваше обаче. Поне не съвсем. Дали?

Този поток от мисли го изтощаваше. В живота си се бе опитвал да вижда нещата конкретно и ясно, недвусмислено и еднозначно. Не търсеше скрити подбуди нито у себе си, нито у другите, защото не вярваше, че те имат значение.

Смъртта на баща му беше нещо конкретно, ужасно, ала реално. Не разбираше защо той е умрял и известно време в стремежа си да го осмисли, разговаряше с Бог за преживяното. После се отказа. Да говори, да осъзнае случилото се, дори отговорите най-сетне да се прояснят, му изглеждаше безсмислено. Нищо не би върнало баща му.

Сега обаче, в тези тежки дни, думите на Мелиса го накараха да се усъмни в значението на всичко, което някога бе смятал за ясно и просто.

Наистина ли смъртта на баща му бе оставила отпечатък върху целия му живот? Правилно ли го преценяваха Мелиса и Денис?

Не, реши той. Не бяха прави. И двете не знаеха какво се е случило в нощта, когато баща му загина. Никой освен майка му не знаеше истината.

Тейлър управляваше машинално колата, без да обръща внимание накъде отива. Завиваше, спираше на кръстовищата, спазваше правилата. Умът му сновеше напред-назад и винаги се връщаше към последните думи на Мелиса.

Вече знаеш…

Какво зная, прииска му се да попита. Не разбирам нищо. Не разбирам какво говориш. Искам просто да помогна на децата, защото помня своето детство. Знам от какво имат нужда. Мога да помогна и на тях, и на теб, Мелиса. Всичко съм обмислил.

И мен ли се опитваш да спасиш?

Не. Искам само да помогна.

Същото е.

Дали?

Тейлър отказа да проследи мисълта до финалното заключение. Вместо това, видял шосето истински за пръв път, той осъзна къде се намира. Спря пикапа и извървя краткия път до крайната точка.

Джуди го чакаше до гроба на баща му.

* * *

— Защо си тук, мамо? — попита той.

Тя не се обърна към него. Коленичила, продължи да изтръгва плевелите около каменната плоча.

— Мелиса ми се обади. Каза ми, че ще дойдеш — отвърна тихо; гласът й издаваше, че е плакала. — Каза ми, че ще дойдеш тук.

Тейлър приклекна до нея.

— Какво има, мамо?

Лицето й беше побледняло. Тя си избърса бузата и върху нея остана стръкче трева.

— Съжалявам — отрони. — Не бях добра майка…

Гласът й замря. От изненада Тейлър не успя да отговори веднага. С върха на пръста си махна нежно тревичката от бузата й и тя най-сетне го погледна.

— Беше чудесна майка — рече твърдо той.

— Не — прошепна Джуди. — Не бях. Иначе нямаше да идваш тук толкова често.

— Какво говориш, мамо?

— Знаеш… — промълви тя; пое си дълбоко дъх и продължи: — Когато се натъкнеш на препятствие в живота си, не идваш при мен или при приятелите си. Идваш тук. Каквото и да те измъчва, винаги стигаш до решението, че е по-добре да се усамотиш, както сега.

Тя впи очи в него, сякаш гледа непознат.

— Не разбираш ли защо ме измъчва това? Представям си колко е тъжно да живееш без хора… хора, които да те подкрепят или просто да те изслушат, когато имаш нужда. И всичко е заради мен.

— Не…

Тя не го остави да довърши; прекъсна възраженията му. Погледна към хоризонта, потънала в миналото.

— Когато баща ти умря, бях толкова погълната от своята тъга, че не обърнах внимание колко ти е трудно. После се посветих на теб, но не заделях време за себе си. Не те научих колко прекрасно е да обичаш някого и в отговор да получаваш любов.

— Научи ме, разбира се — поклати глава той.

Тя срещна погледа му и очите й потъмняха от неизразима скръб.

— Защо си сам тогава?

— Не се безпокой за мен — промърмори той, сякаш на себе си.

— Не мога да не се безпокоя. Майка съм ти — отвърна тихо Джуди.

Тя седна на земята и Тейлър седна до нея. Протегна й ръка и тя я пое. Мълчаха, вслушани в шумоленето на ветреца сред листата на дърветата.

— С баща ти живеехме прекрасно — прошепна Джуди.

— Знам…

— Не, изслушай ме. Може и да не съм била майката, от която си имал нужда тогава, но сега ще опитам. — Тя стисна дланта му. — С баща ти бях щастлива, Тейлър. Не познавам по-добър човек от него. Спомням си как ме заговори за пръв път. Връщах се вкъщи от училище и спрях да си купя фунийка сладолед. Той беше точно зад мен в магазина. Знаех кой е, разбира се — по онова време Едънтън беше още по-малък градец. Бях в трети клас, взех сладоледа, блъснах се в някого и изпуснах фунийката. Бях дала последните си монети; разстроих се толкова, че баща ти ми купи нов. Мисля, че тогава се влюбих в него. Никога не го забравих. В гимназията ме покани на среща, после се оженихме и нито веднъж не ме е обземало съжаление.

Тя замълча. Тейлър пусна ръката й и я обгърна през рамо.

— Знам колко обичаше татко — каза едва чуто той.

— Не става дума за това. Имах предвид, че дори сега не съжалявам.

Той я погледна объркан. Джуди срещна погледа му с необяснимо ожесточение.

— Дори да знаех какво ще се случи с него, пак щях да се омъжа за баща ти. Дори да знаех, че ще сме заедно само единайсет години, не бих ги заменила за нищо друго. Разбираш ли? Да, би било чудесно да остареем един до друг, но това не значи, че бих се отказала от времето ни заедно. Да обичаш и да те обичат, е най-скъпоценното нещо на света. Това ми помогна да продължа напред, но ти явно не го съзнаваш. Дори когато любовта е пред очите ти, избираш да извърнеш глава. Сам си, защото искаш да си сам.

Тейлър потърка пръсти, усетил как умът му отново се вцепенява.

— Знам, че се чувстваш отговорен за смъртта на баща си — продължи Джуди с безкрайна умора в гласа. — Цял живот се опитвах да ти помогна да разбереш, че не бива, защото всичко беше плод на ужасна случайност. Ти беше малко дете. Не си предполагал какво ще се случи. По какъвто и начин да ти го обяснявах обаче, ти продължаваше да мислиш, че си виновен. И затова се изолира от света. Не разбирам причината… Може би не мислиш, че заслужаваш да си щастлив. Може би се страхуваш, че ако най-после се осмелиш да обикнеш някого, ще признаеш, че не си бил виновен… Може би се страхуваш да изоставиш своето семейство. Каквито и да са причините обаче, дълбоко грешиш. Не мога да измисля друг начин да ти го кажа.

Тейлър не отговори и Джуди въздъхна, осъзнала, че той няма да продума.

— Това лято, когато те видях с Кайл… Знаеш ли какво си помислих? Помислих си колко приличаш на баща си. Той обичаше децата също като теб. Помня как го следваше по петите, където и да отиде. Винаги се усмихвах, когато виждах как го гледаш. Лицето ти изразяваше благоговение. Баща ти беше твоят герой. Бях го забравила, но Кайл ми го припомни. Той те гледаше по същия начин. Сигурна съм, че ти липсва.

Тейлър кимна неохотно.

— Защото се опитваше да му дадеш каквото мислиш, че на теб ти е липсвало като малък, или защото го харесваш?

Тейлър обмисли въпроса, преди да отговори.

— Харесвам го. Кайл е чудесно дете.

Джуди го погледна в очите.

— Липсва ли ти и Денис?

Да…

Тейлър се размърда смутен.

— Това е минало, мамо.

Тя се поколеба.

— Сигурен ли си?

Тейлър кимна и Джуди облегна глава на рамото му.

— Жалко, Тейлър — прошепна тя. — Тя беше идеалната жена за теб.

Поседяха мълчаливо няколко минути. После заваля лек есенен дъждец и ги принуди да тръгнат към паркинга. Тейлър отвори вратата и Джуди седна в колата си. Той затвори вратата и опря длани в стъклото, усещайки хладните капки да се стичат по върха на пръстите му. Джуди се усмихна тъжно на сина си и потегли, оставяйки го сам в дъжда.

* * *

Беше изгубил всичко.

Разбра го, когато напусна гробището и пое по краткия път към дома. Мина край редица стари викториански къщи с мрачен вид в меката прибулена светлина. Разплискваше дълбоките до средата на глезена локви по шосето; чистачките му ритмично описваха дъга след дъга. Продължи през центъра на града и докато пред очите му се нижеха сградите, които познаваше от дете, мислите му се насочваха неустоимо към Денис.

Тя беше идеалната жена за теб.

Най-после Тейлър си призна, че въпреки смъртта на Мич, въпреки всичко, не е спрял да мисли за нея. Като видение образът й изникваше в ума му, ала той го бе пропъждал с упорита решимост. Със стъписваща яснота видя изражението й, когато бе поправил шкафовете в кухнята й, чу смеха й да отеква на верандата, долови как косите й ухаят леко на шампоан. Тя беше тук с него… ала и не беше. И нямаше да бъде. При тази мисъл го обзе не усещана досега празнота.

Денис…

Обясненията, които бе давал и на нея, и на себе си, изведнъж му се сториха кухи. Какво го беше прихванало? Да, наистина се отдръпваше. Колкото и да отричаше, Денис беше права за това. Защо, почуди се той, бе постъпил против волята си? Дали заради причините, които майка му посочи?

Не те научих колко прекрасно е да обичаш и да те обичат…

Тейлър поклати глава, внезапно разколебан доколко правилни решения е вземал. Истината ли казваше майка му? Ако баща му не беше загинал, щеше ли да постъпва така през годините? Спомни си Валъри и Лори — щеше ли да се ожени за някоя от тях? Може би, помисли си колебливо, но по-вероятно не. Отношенията им не вървяха гладко и той не би могъл да каже с ръка на сърцето, че ги е обичал.

Но Денис?

Гърлото му се сви при спомена за първата нощ, когато се любиха. Колкото и да му се искаше да отрече, знаеше, че е бил влюбен в нея, обичал е всичко у нея. Защо не й го беше казал? И най-важното, защо нарочно пренебрегваше собствените си чувства, за да се отдалечи от нея?

Сам си, защото искаш да си сам.

Така ли беше? Наистина ли искаше да посрещне бъдещето сам? Без Мич — скоро и без Мелиса… Имаше ли друг? Майка му и… и… Списъкът приключи. След нея нямаше никого. Наистина ли иска това? Празна къща, свят без приятели, свят без близък човек? Свят, в който отбягва любовта на всяка цена?

Дъждът плискаше по предното стъкло на пикапа, сякаш да избистри тази мисъл, и за пръв път в живота си Тейлър разбра, че е заблуждавал — и заблуждава — себе си.

В объркания му ум откъслеци от други разговори започнаха да се повтарят натрапчиво.

Предупреждението на Мич: Този път недей да прецакваш всичко…

Шегата на Мелиса: Ще се омъжиш ли за това прекрасно момиче?

Денис, в цялата й ослепителна красота: Всички се нуждаем от човек до себе си…

Неговият отговор?

Не се нуждая от никого…

Това беше лъжа. Целият му живот беше лъжа и лъжите бяха създали реалност, която внезапно се бе оказала непоносима, невъобразима. Мич го нямаше, Мелиса заминаваше, Денис и Кайл си бяха отишли… Беше изгубил всичко. Лъжите му бяха станали действителност.

Всички си отидоха…

Ясната мисъл накара Тейлър да стисне волана, борейки се да запази самообладание. Отби пикапа от пътя и спря със замъглени очи.

Сам съм…

Тейлър не отлепяше ръце от волана в дъжда, леещ се край него. Питаше се как, за бога, е позволил това да се случи.