Никълъс Спаркс
Спасителят (26)

Двайсет и пета глава

Погребението бе насрочено за петък, три дни по-късно.

Изписаха Тейлър от болницата в четвъртък и той веднага отиде при Мелиса.

Семейството й бе пристигнало от Роки Маунт и къщата беше пълна с хора, които Тейлър бе срещал само няколко пъти: на сватбата, на кръщенетата, по празник. Родителите, братът и сестрата на Мич, които живееха в Едънтън, също бяха там, но си тръгнаха надвечер.

Вратата беше отворена. Тейлър влезе и потърси с поглед Мелиса.

Забеляза я в далечния край на дневната. С парещи очи тръгна към нея. Застанала до семейната снимка в рамка на стената, тя говореше със сестра си. Видя го и пристъпи към него. Той я прегърна, отпусна глава върху рамото й и заплака, заровил лице в косата й.

— Толкова съжалявам… Толкова съжалявам.

Повтаряше го пак и пак. Мелиса също заплака. Близките й ги оставиха сами в скръбта им.

— Опитах се, Мелиса… Не знаех, че е той…

Мелиса не отронваше нито дума; вече бе разбрала от Джо какво се е случило.

— Не можах… — промълви задавено той и цялото му самообладание рухна.

Двамата останаха прегърнати дълго, много дълго.

Тейлър си тръгна след час, без да продума на никого.

* * *

Погребението се проведе в гробището „Кипарисов парк“. Беше пълно с хора. Присъстваха всички пожарникари от трите съседни области, както и всички полицаи, приятели и роднини. В Едънтън подобна церемония се виждаше рядко; понеже Мич бе отрасъл в градчето и стопанисваше железарията, кажи-речи цялото гражданство се беше стекло да му отдаде почит.

Мелиса и четирите й деца ридаеха на първия ред в църквата.

След няколко встъпителни изречения пасторът издекламира Двайсет и третия псалм. После отстъпи настрани, за да даде думата на близките приятели и роднините.

Джо, началникът на пожарната, говори пръв за всеотдайността на Мич, храбростта му и уважението към него, което винаги ще пази в сърцето си. По-голямата сестра на Мич сподели спомени от детството им. Когато приключи, Тейлър пристъпи напред.

— Мич ми беше като брат — подхвана той с пресеклив глас и сведени очи. — Отраснахме заедно и той присъства във всичките ми хубави спомени от детството. Веднъж, когато бяхме на дванайсет, двамата ловяхме риба. Изправих се твърде рязко в кануто, подхлъзнах се, ударих си главата и паднах във водата. Мич скочи след мен и ме изтегли на повърхността. Спаси ми живота, но когато се свестих, ми каза през смях: „Заради теб си изпуснах рибата, тромав дебелако“.

Тих смях разведри тягостната атмосфера, но заглъхна бързо.

— Как да опиша Мич? — продължи Тейлър. — Той беше от хората, които добавят по нещо към всичко, до което се докоснат, и у всеки, с когото се сближат. Завиждах му за светогледа. Възприемаше живота като голяма игра, където единственият начин да победиш, е да бъдеш добър към другите, да се поглеждаш в огледалото и да харесваш това, което виждаш. Мич…

Тейлър затвори очи и стисна клепки, за да прогони сълзите.

— Мич беше всичко, което аз исках да бъда…

Той отстъпи от микрофона с наведена глава и се върна сред множеството. Пасторът довърши службата и хората минаха край ковчега, където бе сложена снимка на Мич. На снимката той се усмихваше широко, застанал до скарата в двора на дома си. Както снимката на бащата на Тейлър, тя бе уловила самата му същност.

После Тейлър се качи в пикапа и пое сам към къщата на Мелиса.

* * *

Къщата отново беше пълна с хора, дошли да изразят съболезнования след погребението. За разлика от предишния ден, когато Мелиса бе обкръжена от близки приятели и роднини, сега бяха дошли всички, присъствали на службата, включително съвсем далечни познайници.

Джуди и майката на Мелиса се бяха заели с усилната задача да хранят множеството. Понеже вътре беше претъпкано, Денис бе излязла в задния двор и наблюдаваше Кайл и другите деца. Предимно братовчеди и братовчедки, всички бяха малки и както Кайл, неспособни да разберат напълно случващото се. Облечени официално, те се гонеха по моравата и си играеха като на семейно събиране.

Денис бе усетила остра нужда да излезе от къщата. Скръбта понякога бе задушаваща, дори за нея. След като прегърна Мелиса и изрече няколко съчувствени думи, тя я остави под грижите на нейното семейство и на сродниците на Мич. Знаеше, че днес Мелиса ще получи необходимата подкрепа, а родителите й щяха да останат цяла седмица. Майка й щеше да я изслушва и прегръща, а баща й да се залови с попълването на досадните книжа, изискващи се неотменно след подобно събитие.

Денис стана от стола и тръгна към басейна. Джуди я видя през прозореца на кухнята, отвори плъзгащата се стъклена врата и закрачи към нея.

Денис чу стъпките й и погледна през рамо с бледа усмивка.

Джуди я докосна нежно с длан по гърба.

— Как си? — попита я тя.

Денис поклати глава.

— По-скоро аз трябва да те попитам. Познаваш Мич от дете.

— Да. Но в момента ти изглеждаш, сякаш имаш нужда от приятел.

Денис отпусна скръстените си ръце и погледна към къщата. Във всяка стая се виждаха хора.

— Добре съм. Просто мислех за Мич. И за Мелиса.

— А за Тейлър?

Въпреки че помежду им всичко бе приключило, тя не можеше да излъже:

— И за него.

* * *

Два часа по-късно множеството най-после започна да оредява. Повечето далечни приятели се бяха разотишли; неколцина сродници бяха поели към летището.

Мелиса седеше със семейството си в дневната; момчетата се бяха преоблекли и бяха в предния двор. Тейлър седеше сам в кабинета на Мич.

Денис приближи до него, той я погледна, после пак се втренчи в стените. Рафтовете бяха пълни с книги, купи от футболни и бейзболни състезания, семейни снимки.

— Думите ти в църквата бяха красиви — каза Денис. — Мелиса изглеждаше трогната.

Тейлър кимна безмълвно. Денис прокара ръка през косата си.

— Много съжалявам, Тейлър. Дойдох да ти кажа само, че ако искаш да поговориш с някого, знаеш къде съм.

— Нямам нужда от никого — прошепна той с хриплив глас.

Обърна й гръб и излезе от стаята.

И двамата не знаеха, че Джуди е видяла всичко.