Никълъс Спаркс
Спасителят (22)

Двайсет и първа глава

В средата на юли слънцето изсипа цялата си ярост над земята; температурата постави вековен рекорд, после най-сетне се поразхлади. Към края на месеца ураганът Бел постави под заплаха брега на Северна Каролина край Кейп Хатерас, преди да се обърне към открито море. В началото на август го последва ураганът Дилайла. В средата на август настъпи засуха, в края на месеца житата клюмаха в зноя.

Септември започна с необичайно застудяване, невиждано от двайсет години. Хората извадиха джинсите от дъното на скриновете и намятаха жилетки надвечер. След седмица пак дойде гореща вълна и джинсите бяха прибрани в гардеробите с надеждата да останат там още месец-два.

През цялото лято обаче връзката на Тейлър и Денис се развиваше с предвидимо постоянство. Двамата свикнаха да прекарват заедно следобедите — за да избягва жегата, Тейлър започваше работа с екипа си рано сутрин и приключваше в два след пладне. При възможност откарваше Денис до закусвалнята и обратно. Понякога Джуди ги канеше на вечеря или идваше да гледа Кайл, за да излязат сами.

През тези три месеца Денис се привързваше все повече към Едънтън. Тейлър, разбира се, я запознаваше дейно с местните забележителности, разхождаше я с лодката или край брега. Лека-полека Денис прозря истинската същност на Едънтън — място, живеещо по свой собствен бавен ритъм; общност, посветена на отглеждане на деца и на недели в църквата, препитаваща се от водата и от плодородната земя; кътче, където думата дом все още значеше нещо. Денис се улавяше как се взира в Тейлър, докато пие кафе в кухнята й, питайки се дали ще изглежда същият в далечното бъдеще, когато косата му посребрее.

Тя очакваше с нетърпение часовете им заедно. В топла нощ към края на юли той я заведе в Елизабет на танци — още едно първо преживяване от години. Водеше я по дансинга с изненадваща лекота, валсирайки в ритъма на дълбокия бас на местна кънтри група. Тейлър привличаше жените. Денис неволно зърваше как му се усмихват и я пробождаше нажежена ревност, макар че той явно не забелязваше. Ръката му не се отлепяше от кръста й, очите му не се откъсваха от нея, сякаш тя е единственият човек на света. По-късно, докато ядяха в леглото сандвичи с кашкавал, Тейлър я придърпа към себе си. Вслушаха се в гръмотевиците, отекващи отвъд прозорците, и той прошепна:

— На кого е нужно повече от това…

Кайл също разцъфваше под вниманието му. Говореше по-уверено и по-често, макар че невинаги се разбираше какво иска да каже. Престана да шепти, когато свързва думи. Към края на лятото вече удряше умело бейзболната топка и умението му да я запраща надалеч се бе развило видимо. Тейлър очерта импровизирани бази в предния двор и опита да научи Кайл на правилата, но той не прояви интерес. Искаше просто да се забавлява.

Колкото и идилично да изглеждаше всичко обаче, Денис долавяше у Тейлър спотаено и необяснимо безпокойство. Както през първата им нощ заедно, понякога по лицето му се изписваше непроницаемо, почти отчуждено изражение, след като се бяха любили. Прегръщаше я нежно както винаги, но тя усещаше нещо у него, което я смущаваше — нещо тъмно и недостижимо, което го състаряваше и сломяваше. В такива моменти я обземаше страх, ала сутрин обикновено се кореше, че позволява волности на въображението си.

Към края на август Тейлър замина за Кроатан. Три дни помага при потушаването на голям горски пожар — опасна ситуация, усложнена от изпепеляващата августовска жега. Докато го нямаше, Денис почти не мигваше нощем. Загрижена за него, тя се обади на Джуди и двете разговаряха цял час по телефона. Денис следеше новините за пожара във вестниците и по телевизията, очаквайки напразно да зърне Тейлър. Когато най-сетне се върна в Едънтън, той пристигна направо в къщата й. Тя поиска позволение от Рей да си вземе почивка, но от изтощение Тейлър заспа на дивана веднага след залез-слънце. Денис го зави с одеяло, решила, че ще се събуди чак на сутринта, ала късно през нощта той дойде в стаята й. Пак трепереше и този път не успя да се овладее с часове. Не пожела да й разкаже какво се е случило и тя го държа в обятията си, докато най-сетне заспа отново. Дори в съня демоните не му дадоха покой. Тейлър се мяташе и викаше в просъница; думите оставаха неразбираеми, ала беше ясно, че изразяват дълбок страх.

На сутринта той се извини — видимо смутен, но без никакви обяснения. А и нямаше нужда да обяснява. Денис интуитивно долавяше, че не го разяждат само спомените за пожара; нещо друго, оголено и тъмно, изплуваше на повърхността.

Веднъж майка й беше казала, че някои мъже пазят дълбоки тайни и това предвещава неприятности за жените, които ги обичат. Денис разбираше инстинктивно правотата на думите й, ала й беше трудно да ги съвмести с любовта си към Тейлър Макейдън. Обичаше уханието на тялото му; обичаше да усеща загрубялата кожа на дланите му; обичаше бръчиците край очите му, когато се смее. Обичаше да среща погледа му на връщане от работа, когато я чака, облегнат на пикапа, преметнал единия си крак пред другия. Обичаше всичко у него.

Понякога се улавяше да мечтае как някой ден ще застане пред олтара с него. Не си го признаваше, пропъждаше представата, повтаряше си, че и двамата не са готови. И може би последното беше вярно. Не бяха заедно отдавна и ако утре й предложеше да се омъжи за него, искаше й се да мисли, че мъдро ще му каже точно това. Но… всъщност не би го казала, признаваше си в най-откровените мигове. Щеше да каже да… да… да.

В мечтанията си можеше само да се надява, че Тейлър споделя чувствата й.

* * *

— Изглеждаш нервна — отбеляза Тейлър, взрян в отражението на Денис в огледалото; стоеше до нея в банята и я наблюдаваше как слага последните щрихи грим.

— Нервна съм.

— Отиваме просто при Мич и Мелиса. Няма нищо страшно.

Поставила две различни обеци пред ушите си, тя се колебаеше какво да избере — халки или дребни мъниста.

— За теб може би. Познаваш ги. Аз съм ги виждала веднъж преди три месеца и си разменихме само няколко думи. Ами ако направя лошо впечатление?

— Не бой се. — Тейлър я потупа лекичко по ръката. — Няма такава опасност.

— Но ако все пак не ме одобрят?

— Няма да те гледат под лупа. Ще видиш.

Тя остави халките и сложи мънистата.

— Е, нямаше да съм толкова напрегната, ако ме беше представил по-рано. Доста време мина, докато решиш да ме запознаеш с приятелите си.

Тейлър разпери ръце.

— Хей, не обвинявай мен. Ти работиш шест вечери седмично. Съжалявам, но през единствената ти свободна нощ те искам само за себе си.

— Да, но…

— Но какво?

— Е, бях започнала да се питам дали не се притесняваш да те видят с мен.

— Не ставай смешна. Уверявам те, че причината беше чисто егоистична. Алчен съм, когато става дума за времето с теб.

Тя погледна през рамо и попита:

— Трябва ли това да ме тревожи за в бъдеще?

Тейлър сви рамене.

— Зависи дали ще продължиш да работиш шест дни седмично.

Тя въздъхна.

— Скоро ще престана. Почти съм спестила достатъчно за кола. После, повярвай ми, ще умолявам Рей да ме върне на стария график.

Тейлър я обви с ръце, вперил очи в огледалото.

— Казвал ли съм ти колко си красива?

— Сменяш темата.

— Знам. Но виж се само! Красива си!

Тя се вгледа в отражението им и после се обърна към него.

— Достатъчно красива за барбекю с приятелите ти?

— Фантастична си! — отвърна искрено той. — Но и да не беше, пак щяха да те харесат.

* * *

Трийсет минути по-късно Тейлър, Денис и Кайл вървяха към вратата. Мич се появи иззад къщата с бира в ръка.

— Здравейте всички! Радвам се, че дойдохте. Бандата е в задния двор.

Тръгнаха след него. Той ги поведе през моравата с люлката и лехите с азалии към задната веранда, където седеше Мелиса и гледаше как четирите момчета скачат в басейна. Шумните им викове се сливаха в рев, накъсван от плискане. Бяха инсталирали басейна предишното лято, след като многократно се бяха натъквали на джапанки, разхвърляни по дока край реката. Нищо не може да те откаже от природолюбителството по-сполучливо от отровна змия, обичаше да повтаря Мич.

— Здравейте! — помаха им Мелиса и се изправи. — Благодаря, че дойдохте.

Тейлър я поздрави с мечешка прегръдка и я целуна по бузата.

— Двете се познавате, нали? — попита той.

— Запознахме се на фестивала — кимна ведро Мелиса и се обърна към Денис: — Но беше отдавна, и то в навалицата. Как си, Денис?

— Добре, благодаря — отговори тя, все още малко нервна.

Мич посочи хладилната чанта.

— Искате ли бира?

— Звучи чудесно — кимна Тейлър. — За теб, Денис?

— Да, моля.

Тейлър отиде да донесе бирите. Мич се настани до градинската маса и намести чадъра, за да им пази сянка. Мелиса седна удобно, последвана от Денис. Кайл, по бански и тениска, беше метнал хавлия върху раменете си. Мелиса се приведе към него.

— Здрасти, Кайл, как си?

Кайл не отговори.

— Кайл, кажи „Добре, благодаря“ — обади се Денис.

— Добре, благодаря. (Добуе, буагодая.)

Мелиса се усмихна.

— Искаш ли да си поиграеш в басейна с другите момчета? Чакаха те цял ден.

Кайл отмести очи от Мелиса към майка си.

— Искаш ли да плуваш? — перифразира въпроса Денис.

— Да — кимна развълнуван Кайл.

— Добре, отивай. Внимавай.

Денис взе хавлията му и той хукна към водата.

— Трябва ли му пояс? — попита Мелиса.

— Не, може да плува. Ще го наглеждам, разбира се.

Кайл стигна до басейна и нагази до колене. Наведе се и гребна шепа вода, сякаш пробва колко е топла. После грейна в широка усмивка. Денис и Мелиса го проследиха с поглед как цамбурва в басейна.

— На колко е?

— След няколко месеца става на пет.

— О, като Джуд. — Мелиса посочи далечния край на басейна. — Ето го там, държи се за парапета до дъската за гмуркане.

Денис го видя. На ръст колкото Кайл, възкъса коса. Четирите момчета на Мелиса скачаха, разплискваха водата, викаха — накратко, забавляваха се страхотно.

— И четиримата ли са твои? — попита смаяна Денис.

— Засега. Кажи ми, ако поискаш да си вземеш един. Ще ти дам да си избереш от котилото.

Денис усети как се поуспокоява.

— Много грижи ли ти създават?

— Момчета са. Бликат от енергия.

— На колко са?

— Десет, осем, шест и четири.

— Съпругата ми имаше план — намеси се Мич в разговора, отлепяйки етикета от бутилката си. — През година ми позволяваше да спя с нея на годишнината ни, независимо дали й се иска, или не.

Мелиса подбели очи.

— Не го слушай. Не е подходящ събеседник за цивилизовани хора.

Тейлър се върна с бирите, отвори бутилката на Денис и я остави пред нея. Неговата вече беше отворена.

— За какво говорите?

— За сексуалния ни живот — осведоми го сериозно Мич и този път Мелиса го перна по ръката.

— Внимавай, братле. Имаме гост. Нали не искаш да направиш лошо впечатление?

Мич се приведе към Денис.

— Не правя лошо впечатление, нали?

Денис се усмихна, решила, че харесва тези двамата.

— Не.

— Видя ли, скъпа — рече победоносно Мич.

— Казва го от немай-къде. А сега ни остави да си поговорим на спокойствие.

— Но…

Мич не успя да каже повече. Мелиса го прекъсна:

— Искаш ли да спиш на дивана довечера?

Веждите на Мич подскочиха нагоре-надолу.

— Обещание ли е това?

— Вече е — изгледа го свъсена тя.

Всички се засмяха, а Мич се приведе към съпругата си и облегна глава върху рамото й.

— Извинявай, скъпа — каза с вид на кученце, оплескало килима.

— Не е достатъчно — продължи да се преструва на сърдита тя.

— Ами ако измия чиниите довечера?

— Ще използваме картонени.

— Знам. Затова предложих.

— Защо не си намерите някаква работа с Тейлър? Да почистите скарата например?

— Току-що седнах. Защо ни отпращаш? — оплака се Тейлър.

— Защото скарата наистина е мръсна.

— Така ли? — не повярва Мич.

— Хайде! — Мелиса махна с ръка, все едно пропъжда муха от масата. — Оставете ни сами да си поговорим по женски.

Мич се обърна към приятеля си.

— Май не сме желани, Тейлър.

— Май имаш право, Мич.

Мелиса прошепна заговорнически:

— Тези двамата е трябвало да станат ракетни инженери. Нищо не пропускат.

Мич зяпна артистично.

— Мисля, че ни обиждат, Тейлър — каза той.

— Мисля, че имаш право.

— Разбра ли какво имам предвид? — Мелиса кимна, сякаш твърдението й е безспорно доказано. — Ракетни инженери.

— Хайде, Тейлър — престори се на обиден Мич. — Няма да търпим това. Не ни оценяват по достойнство.

— Изчистете скарата и ще ви оценим — обеща Мелиса.

Мич и Тейлър станаха и оставиха Мелиса и Денис сами.

— Откога сте женени? — попита Денис все още през смях.

— Дванайсет години. Но ми изглеждат като двайсет.

Мелиса намигна и Денис внезапно се почуди защо има чувството, че я познава от години.

— Как се запознахте? — попита тя.

— На парти в колежа. Видях го как се опитва да прекоси стаята с бутилка бира върху челото. Беше се обзаложил на петдесет долара, че няма да я разлее.

— Успя ли?

— Не. Накваси се от главата до петите. Но беше ясно, че не се взема сериозно. И след няколко други момчета, с които бях излизала, май точно това търсех. Покани ме на среща и след две години се оженихме.

Тя погледна към съпруга си с очевидна нежност в очите.

— Добър мъж е. Мисля да го задържа.

* * *

— Е? Как беше в Кроатан?

Когато преди няколко седмици Джо бе попитал кой иска да помага за потушаването на горския пожар, единствен Тейлър беше вдигнал ръка. На въпроса на Тейлър дали ще се включи, Мич просто бе поклатил глава.

Тейлър не знаеше, че Мич всъщност е разбрал какво точно се е случило. Джо го бе повикал да поговорят на четири очи и му беше разказал как огънят едва не погълнал Тейлър. Пламъците го впримчили в обръч и само ненадейна промяна в посоката на вятъра разнесла пушека и му помогнала да се измъкне. Иначе щял да загине. Новата среща на Тейлър със смъртта не изненада никак Мич.

Тейлър отпи от бирата с помръкнал поглед.

— Доста страшничко на моменти… Знаеш как се разразяват пожарите в гората. За щастие никой не пострада.

Да, за щастие. Отново.

— Това ли е всичко?

— Да — кимна Тейлър, омаловажавайки опасността. — Но нямаше да е зле да дойдеш. Трябваха ни хора.

Мич поклати глава и взе скарата; прокара стъргалото по решетката и каза:

— Това е за вас, по-младите. Остарял съм за такива неща.

— По-голям съм от теб, Мич.

— Да, на години. Но аз съм като старец в сравнение с теб. Имам потомство.

— Потомство?

— Дума от кръстословиците. Значи „деца“.

— Знам какво значи.

— Е, тогава знаеш също, че вече не мога да оставям Мелиса сама с момчетата заради такива неща. Ако има проблеми тук, добре. Но да ги търся другаде? В никакъв случай. Животът е твърде кратък.

Тейлър взе кърпа и я подаде на Мич да избърше скарата.

— Ще се откажеш ли наистина?

— Да. След няколко месеца се оттеглям.

— И не съжаляваш?

— Изобщо. — Мич замълча. — Струва си и ти да се замислиш — подхвърли небрежно.

— Няма да се откажа, Мич — отговори веднага Тейлър. — Не съм като теб. Не се страхувам какво може да се случи.

— А трябва.

— Така смяташ ти.

— Може би. Но е вярно — подчерта със спокоен тон Мич. — Ако наистина те е грижа за Денис и Кайл, редно е да ги поставяш на първо място, както аз поставям семейството си. Работата е опасна, колкото и да сме предпазливи. Не сме длъжни да поемаме риска. Извади късмет доста пъти.

Мич остави кърпата и срещна погледа на Тейлър.

— Знаеш какво е да отраснеш без баща. Би ли го причинил на Кайл?

Тейлър застина.

— За бога, Мич…

Мич вдигна ръце, за да го прекъсне.

— Преди да ми се нахвърлиш, искам да ти кажа нещо. Мисля си го още от онази нощ на моста, а и същото се е повторило в Кроатан. Да, знам какво е станало и не ми топли сърцето. Мъртвият герой е мъртъв, Тейлър. — Той прочисти гърло. — Не знам… От години си играеш все по-безразсъдно със съдбата. Понякога ме плашиш.

— Не се безпокой за мен.

Мич сложи длан върху рамото му.

— Винаги се безпокоя за теб, Тейлър. Ти си ми като брат.

* * *

— За какво ли си говорят? — попита Денис, наблюдавайки Тейлър от масата. Видя как се промени изражението му и тялото му се напрегна, сякаш някой е натиснал копче.

Мелиса също бе забелязала.

— Мич и Тейлър ли? Сигурно за пожарната. Мич ще се откаже в края на годината. Вероятно е казал на Тейлър да направи същото.

— Но на Тейлър му харесва да е пожарникар, нали?

— Не знам дали му харесва. Прави го, защото трябва.

— Защо да трябва?

Мелиса погледна към Денис с объркано изражение.

— Ами… заради баща му.

— Баща му? — повтори Денис.

— Не ти ли е казал? — попита предпазливо Мелиса.

— Не — поклати глава Денис, ненадейно уплашена какво може да чуе. — Каза ми само, че баща му починал, когато бил дете.

Мелиса кимна със свити устни.

— Какво се е случило? — попита Денис с нескрита тревога.

Мелиса въздъхна раздвоена.

— Моля те — каза Денис и Мелиса извърна глава.

Най-сетне отговори:

— Бащата на Тейлър е загинал в пожар.

При тези думи сякаш студена длан пропълзя по гръбнака на Денис.

* * *

Тейлър изплакна скарата под струята на градинския маркуч и се върна точно когато Мич изваждаше още две бири от хладилната чанта. Докато отваряше своята, Тейлър мина безмълвно край него.

— Тя е красива жена — подхвърли Мич.

Тейлър постави скарата над въглищата.

— Знам.

— И детето е симпатично. Мило момченце.

— Знам.

— Прилича на теб.

— Моля?

— Просто проверявам дали ме слушаш — ухили се Мич. — Изглеждаш малко отвеян. — Той пристъпи до него. — Извинявай, че ти наговорих такива неща. Не исках да те разстройвам.

— Не си — излъга Тейлър.

Мич му подаде бирата.

— Напротив. Но някой трябва да те държи изкъсо.

— И ти си поел отговорността?

— Разбира се. Друг не би се нагърбил.

— О, Мич, недей да скромничиш — каза саркастично Тейлър.

Мич повдигна вежди.

— Мислиш, че се шегувам? Откога те познавам? Трийсет години? Това ми дава право да си казвам понякога мнението, без да ме е грижа какво ще си помислиш. И говорех сериозно. Не за отказването — знам, че няма да го направиш. Обаче за в бъдеще се опитай да бъдеш по-предпазлив. Виждаш ли това? — Мич посочи олисялата си глава. — Имах буйна грива. И още щях да имам, ако не беше толкова безразсъден. След всяка твоя лудост усещам как косъмчетата ми се самоубиват, скачат от главата и се стоварват върху раменете. Наостря ли слух, ги чувам как пищят, докато падат. Знаеш ли какво е да оплешивееш? На излизане трябва да си мажеш темето с лосион против слънце. Кожата ти става на петна там, където преди ти е бил пътят. Не е полезно за егото, ако ме разбираш. Длъжник си ми.

Тейлър не успя да се сдържи и се разсмя.

— Леле, аз пък мислех, че е наследствено.

— О, не. Ти си причината, братко.

— Трогнат съм.

— Редно е. Не бих оплешивял за всекиго.

— Добре — въздъхна Тейлър. — Ще внимавам повече.

— Хубаво. Защото не мога вечно да те измъквам от калта.

* * *

— Готови ли са въглищата? — подвикна Мелиса.

Мич и Тейлър стояха до скарата. Децата вече ядяха. Мич бе приготвил първо хотдога и петимата седяха до масата. Денис бе донесла вечеря за Кайл и подносът с макарони със сирене, крекери „Риц“ и грозде стоеше пред него. Беше изгладнял след двата часа плуване в басейна.

— Още десет минути — подвикна Мич през рамо.

— И аз искам макарони със сирене — изхленчи най-малкото момче на Мелиса, когато видя, че Кайл яде друго.

— Изяж си хотдога — отвърна Мелиса.

— Но, мамо…

— Изяж си хотдога — повтори тя. — Ако не ти стигне, ще ти направя макарони.

Знаеше, че ще се засити, но думите й го усмириха.

Щом всичко бе под контрол, Мелиса и Денис се отдалечиха от масата и седнаха край басейна. Откакто бе научила как е загинал бащата на Тейлър, Денис се опитваше да намести новата информация в цялостната картина. Мелиса явно се досети накъде текат мислите й.

— Тейлър? — повдигна вежди тя и Денис се усмихна неловко, смутена, че е като отворена книга.

— Да.

— Как се разбирате двамата?

— Мислех, че всичко е наред. Сега не съм толкова сигурна.

— Защото не ти е казал за баща си ли? Е, ще ти издам тайна — Тейлър никога не говори за това. Нито на мен, нито на хората, с които работи, нито на приятелите си. Не го е обсъждал дори с Мич.

Денис обмисли думите й, несигурна как да отговори.

— Сега се чувствам по-добре — призна тя, сбърчила чело. — Може би…

— Той е истински чаровник, нали? Когато реши, е неотразим.

— Да — съгласи се Денис.

— Как е с Кайл?

— Кайл го обожава. Напоследък го харесва повече от мен. Тейлър е като момченце, когато са заедно.

— Той влиза под кожата на децата. Моите също са като залепени за него. Обаждат му се да го питат дали ще дойде да си играят.

— Идва ли?

— Понякога. Е, напоследък няма време. Ти го запълваш.

— Съжалявам…

Мелиса махна с ръка.

— Недей. Радвам се за него. И за теб. Започвах да се чудя ще се влюби ли някога. Ти си първата, която води тук от години.

— Имало е и други?

Мелиса се усмихна сухо.

— И за тях не ти е говорил, нали?

— Не е.

— Е, момиче, добре е, че намина — прошепна съзаклятнически Мелиса и Денис се засмя. — Казвай какво те интересува.

— Как ти се сториха?

— Не бяха като теб. Това е сигурно.

— Така ли?

— Да. Ти си много по-красива. И имаш син.

— Какво стана с тях?

— Е, това, за съжаление, не ми е известно. Тейлър мълчи и по този въпрос. Знам само, че всичко приключваше ненадейно, макар привидно да вървеше гладко. Така и не разбрах причината.

— Успокоителна мисъл.

— О, не казвам, че ще стане така и с теб. Той те харесва повече, много повече. Виждам как те гледа.

Денис се надяваше Мелиса да казва истината.

— Понякога… — подхвана Денис, ала замълча, объркана как да се изрази.

— Понякога се боиш какво ли се върти в ума му?

Денис погледна към Мелиса, стъписана от прозорливата й забележка. Мелиса продължи:

— С Мич сме заедно отдавна, но и досега невинаги разбирам подбудите му. Понякога е като Тейлър в това отношение. В крайна сметка обаче връзката ни върви, защото и двамата го искаме. Стига и между вас да е така, ще успеете да преодолеете всичко.

Плажна топка полетя към тях от масата, където седяха децата, и цапна Мелиса по главата. Избухна каскада от шумно кискане.

Мелиса подбели очи, но дори не проследи с поглед как топката се търкулва по поляната.

— Може дори да се примирите с наличието на четири момчета. Както е при нас.

— Не знам дали бих могла.

— Можеш, разбира се. Трябва само да ставаш рано и да прочиташ вестника от начало до край, надигайки текила шотове.

Денис се разкикоти.

— Сериозно, замисляш ли се понякога да имаш още деца? — попита Мелиса.

— Не се случва често.

— Заради Кайл ли?

По-рано бяха обсъдили накратко проблема му.

— Не, не само. За това трябват двама, нали?

— А ако си омъжена?

След момент Денис се усмихна.

— Вероятно.

Мелиса кимна.

— Мислиш ли, че Тейлър ще бъде добър баща?

— Сигурна съм.

— Аз също — съгласи се Мелиса. — Обсъждали ли сте този въпрос?

— Не! Никога не го е повдигал.

— Хм… — проточи Мелиса. — Ще опитам да разбера какво мисли.

— Недей, моля те! — възрази Денис с почервеняло лице.

— О, но аз искам! Любопитна съм колкото теб. Не бой се, ще бъда деликатна. Дори няма да разбере какво целя.

* * *

— Е, Тейлър, ще се ожениш ли за това прекрасно момиче?

Денис едва не изпусна вилицата си в чинията. Тейлър тъкмо отпиваше от чашата си; задави се и се разкашля. Докато прочисти кривото си гърло, очите му се насълзиха. Той изтри лице със салфетката си и попита прегракнал:

— Моля?

Четиримата вечеряха — пържоли, зелена салата, картофи с чедър и чеснов хляб. Смееха се, шегуваха се и се забавляваха. Бяха преполовили порциите, когато Мелиса пусна бомбата. Денис усети как кръвта нахлува в бузите й.

— Тя е сладурче, Тейлър — продължи невъзмутимо Мелиса. — Красива и умна. Момичета като нея не се намират всеки ден.

Тонът й подсказваше, че се шегува, но Тейлър видимо се напрегна.

— Не съм мислил за това — отвърна той почти отбранително и Мелиса се приведе напред, потупа го по ръката и се засмя с глас.

— Не очаквам отговор, Тейлър, шегувах се. Исках просто да видя изражението ти. Очите ти станаха като палачинки.

— Защото се задавих — обясни Тейлър.

— Съжалявам. Не се стърпях. Лесна плячка си. Като Бозо.

— За мен ли говориш, скъпа? — намеси се Мич в опит да разсее очевидното смущение на Тейлър.

— Кой друг те нарича Бозо?

— С изключение на теб и на трите ми други съпруги… никой.

— Хм… — отвърна тя. — Радвам се. Иначе щях да ревнувам.

Мелиса се приведе и целуна съпруга си по бузата.

— Винаги ли са такива? — прошепна Денис на Тейлър, молейки се да не е помислил, че тя е подучила Мелиса да зададе въпроса.

— Откакто ги познавам — кимна Тейлър, но беше ясно, че умът му е другаде.

— Хей, не говорете зад гърба ни! — възкликна Мелиса. Обърна се към Денис и насочи разговора към по-безопасна територия. — Разкажи ми за Атланта. Не съм била там…

Денис си пое дълбоко дъх под погледа на Мелиса, която я наблюдаваше с една доловима усмивчица. Намигна й съвсем незабележимо; Мич и Тейлър не обърнаха никакво внимание.

През следващия час Мелиса и Денис разговаряха оживено, Мич се включваше на място, ала Денис забеляза, че Тейлър почти не продумва.

* * *

— Ще те хвана! — извика Мич, погнал Джъд през двора. Момчето също пищеше и в крясъците му се примесваха веселие и уплах.

— Тичай към базата! — окуражи го Тейлър.

Джъд сниши глава и заспринтира. Мич забави ход, разочарован от пропуснатия шанс. Джъд се скри в базата при другите.

Слънцето най-сетне беше залязло и Мич и Тейлър играеха на гоненица с момчетата в предния двор. Сложил длани на кръста, Мич обходи с поглед петте деца, застанали на крачка едно от друго.

— Не можеш да ме хванеш, тате! — подразни го Камерън, пъхна палци в ушите си и размаха пръсти.

— Излез от базата да пробваш — отвърна запъхтян Мич, подпрял длани на коленете.

Усетили слабост, Камерън и Уил внезапно се втурнаха в противоположни посоки.

— Хайде, тате! — изкрещя злорадо Уил.

— Изпросихте си го! — извика Мич.

Приемайки предизвикателството със сетни сили, той претича край Тейлър и Кайл, останали в безопасност в базата.

— Тичай, тате, тичай! — погледна през рамо Уил, уверен, че може да надбяга баща си.

Мич подгони на зигзаг първо единия, после другия си син. Кайл, на когото му бе отнело известно време да схване играта, най-после дотърча при другите деца и писъците му се включиха в общия хор. След доста несполуки, при които плячката му се измъкваше на косъм, Мич хукна към Тейлър.

— Трябва да си почина — произнесе едва-едва със свистящо гърло.

Тейлър отскочи настрани, извън обсега му.

— Тогава ме хвани, братле.

Тейлър удължи страданията на приятеля си с още минута-две. Когато лицето на Мич почти позеленя, най-сетне се втурна към средата на двора, забави ход и се остави да го хване. Задъхан, Мич пак се преви одве.

— По-бързи са, отколкото изглеждат — учуди се искрено той. — И сменят посоката като зайци.

— Така ти изглежда, защото си стар — отвърна Тейлър. — Но ако си прав, ще подгоня теб.

— Не си в ред, ако мислиш, че ще изляза от базата. Сядам и не мърдам оттук.

— Хайде! — подвикна нетърпеливо Камерън. — Хвани ме, Тейлър!

Тейлър потри длани и направи широка крачка към децата. С дружен вик те се разпръснаха в различни посоки. Гласът на Кайл обаче отекна звучно в мрака. Тейлър го разпозна и се закова на място.

— Хайе, тате! (Хайде, тате!) — изкрещя той.

Тате.

Застинал, Тейлър се взря в него. Забелязал реакцията му, Мич го подкачи:

— Има ли нещо, което не си ми казал?

Тейлър не отговори.

— Нарече те „тате“ — поясни Мич.

Тейлър обаче сякаш не го чу. Думата продължаваше да кръжи в ума му.

Тате.

Знаеше, че Кайл просто подражава на другите деца — все едно обръщението е част от играта — и все пак възгласът му припомни въпроса на Мелиса.

Е? Ще се ожениш ли за това момиче?

— Онемя ли, татенце? — попита Мич, неспособен да прикрие усмивката си.

— Млъквай, Мич — сряза го Тейлър и най-сетне пристъпи към децата. — Не съм му баща — промърмори той.

Мич прошепна думите на себе си, но Тейлър ги чу по-ясно дори от вика на Кайл преди миг:

— Все още…

* * *

— Забавлявахте ли се, момчета? — попита Мелиса, когато децата дотърчаха в дневната, най-после готови за по-кротки занимания.

— Беше страхотно! Но татко е станал много бавен — отбеляза Камерън.

— Не съм — защити се Мич, влачейки се най-отзад. — Оставях ви да се приберете в базата.

— Да бе!

— Сипете си сок, но не разливайте по пода! — каза Мелиса на децата; Мич се приведе да я целуне, но тя се отдръпна. — Първо се изкъпи! Мръсен си.

— Това ли ми се полага, задето забавлявах децата?

— Не, това ти се полага, когато миришеш лошо.

Мич се засмя и излезе на задната веранда да си вземе бира. Кайл влезе в дневната, сподирян от Тейлър. Момченцето отиде при другите деца и Денис го проследи с поглед.

— Как се справи? — попита тя.

— Нормално. Беше му забавно — отвърна кратко Тейлър.

Денис го погледна изпитателно. Изглеждаше видимо притеснен.

— Добре ли си?

Тейлър извърна очи.

— Да. Всичко е наред — кимна той и веднага излезе при Мич.

* * *

Вечерта привършваше. Денис предложи на Мелиса да й помогне в кухнята. Двете се заеха да приберат останалата храна. Децата гледаха филм в дневната, проснати на пода, а Тейлър и Мич разтребваха задната веранда.

Денис плакнеше приборите и ги прибираше в съдомиялната. От мястото си виждаше мъжете. Впери очи в тях и ръцете й застинаха под водната струя.

— Грош за мислите ти — сепна я гласът на Мелиса.

Денис поклати глава и се зае отново със задачата си.

— Не ги продавам на безценица.

Мелиса събра няколко празни чаши и ги остави до мивката.

— Слушай, не исках да те поставям в неудобно положение…

— Не ти се сърдя. Просто се пошегува. Беше забавно.

— Но нещо те тревожи?

— Не знам… Може би… — Денис погледна към Мелиса. — Той беше доста мълчалив тази вечер.

— Не го вземай присърце. Знам, че наистина държи на теб. Грейва, когато те погледне. Дори след моята шегичка.

Денис проследи с поглед как Тейлър подрежда столовете около масата.

— Знам — кимна тя.

Все пак се почуди защо това някак си не я успокоява. Затвори плътно капака на пластмасовата кутия.

— Мич спомена ли нещо за играта в двора?

Мелиса я погледна любопитно.

— Не. Защо?

Денис прибра салатата в хладилника.

— Просто се запитах.

* * *

Тате…

Е? Ще се ожениш ли за това момиче?

Тейлър отпиваше бавно от бирата и тези думи продължаваха да отекват в ума му.

— Защо си толкова угрижен? — попита Мич, събирайки огризките от масата в пластмасова кофа за смет.

Тейлър сви рамене.

— Мисля си за утре. Доста работа ме чака — отговори той, споделяйки половинчато истината. — Откакто сме заедно с Денис, позарязах малко бизнеса. Ще трябва да наваксвам.

— Нали работиш всеки ден?

— Да, но често тръгвам по-рано. Знаеш как е. Отсъстваш ли по-дълго, дребните проблеми набъбват.

— Мога ли да ти помогна? Да проверя дали поръчките ти идват навреме?

Повечето поръчки на Тейлър минаваха през железарския магазин.

— Няма нужда. Просто трябва да запретна ръкави. От опит знам, че тръгне ли нещо наопаки, бързо повлича всичко.

Картонената чаша в ръката на Мич застина във въздуха. Той се замисли, обзет от странно усещане за дежавю.

Последния път, когато го бе чул да произнася тези думи, Тейлър излизаше с Лори.

* * *

Трийсет минути по-късно Тейлър и Денис пътуваха към къщи с пикапа, сместили Кайл помежду си — картина, повтаряла се десетки пъти. Сега обаче за пръв път в колата се долавяше напрежение — привидно безпричинно и трудно обяснимо и за двамата. Ала го имаше и ги смълчаваше дотолкова, че Кайл вече бе заспал, унесен от тишината.

За Денис усещането беше странно. Тя обмисляше всичко, което Мелиса й беше разказала — думите се щураха в ума й като безсмислено рикоширащи билярдни топки. Не й се говореше, а явно и Тейлър не бе в разговорливо настроение. Изглеждаше непривично отчужден и това само задълбочаваше опасенията й. Непринудената вечер с приятели всъщност се беше оказала нещо далеч по-сериозно.

Тейлър едва не се задуши, когато Мелиса попита дали в плановете му влиза женитба. Въпросът би изненадал всекиго, разбира се, особено изречен изневиделица. В пикапа Денис опита да се убеди, че е така, ала колкото повече мислеше, толкова повече се разколебаваше. Три месеца не са много време, когато хората са млади. Те обаче не бяха деца. Тя наближаваше трийсет, Тейлър беше с шест години по-голям. Вече бяха пораснали, бяха имали възможност да разберат какво представляват и как искат да живеят. Ако той не беше сигурен, че имат бъдеще, на какво се дължеше всеотдайността му през изминалите месеци?

Знам само, че всичко приключваше ненадейно, макар привидно да вървеше гладко. Така и не разбрах причината.

Още един повод за безпокойство, нали? Щом Мелиса нямаше представа какво се е случило с другите връзки на Тейлър, Мич вероятно също не беше наясно. Значеше ли това, че Тейлър също няма обяснение?

А ако е така, ще се случи ли същото и с нея?

Денис усети как сърцето й се свива. Погледна несигурно към Тейлър. С крайчеца на окото си той улови погледа й. Обърна се към нея, явно без да се досеща за мислите й. Дърветата, профучаващи край прозореца на колата, наподобяваха черна маса, слята в обща картина.

— Забавно ли ти беше тази вечер?

— Да — отговори тихо Денис. — Харесвам приятелите ти.

— Как се разбирахте с Мелиса?

— Много добре.

— Сигурно вече си разбрала, че винаги казва първото, което й хрумне, независимо колко е нелепо. Понякога просто не трябва да й обръщаш внимание.

Забележката му не я успокои никак. Кайл промърмори нещо неразбираемо и се смъкна по-надолу върху седалката. Денис се почуди защо нещата, които Тейлър не казва, изведнъж започнаха да изглеждат по-важни от изречените.

Кой си ти, Тейлър Макейдън?

Доколко те познавам всъщност?

И главното — накъде отиваме от тук нататък?

Денис знаеше, че той не би отговорил на нито един от тези въпроси. Тя си пое дълбоко дъх, за да овладее гласа си.

— Защо не ми каза за баща си? — попита.

Очите му се разшириха леко.

— За баща ми ли?

— Мелиса ми каза, че е загинал в пожар.

Ръцете му се сключиха върху волана.

— Как се появи темата? — попита с променен тон той.

— Не знам, просто се появи.

— Тя ли я повдигна, или ти?

— Има ли значение? Не помня.

Тейлър замълча; очите му не се откъсваха от шосето пред тях. Денис зачака, ала осъзна, че той няма да се върне към първоначалния въпрос.

— Заради баща си ли стана пожарникар?

Тейлър поклати глава с остра въздишка.

— Не искам да говоря за това.

— Може би ще ти помогна…

— Не можеш — прекъсна я той, — а и не те засяга.

— Не ме засяга ли? — смая се тя. — Как така? Държа на теб, Тейлър, и ми е болно, че не ми се доверяваш. Наистина ли няма да споделиш какво не е наред?

— Всичко е наред — отсече той. — Просто не обичам да говоря за баща си.

Би могла да настоява, ала разбра, че няма да постигне нищо.

В пикапа пак се възцари мълчание. Този път обаче в тишината се долавяше нотка боязън, която не изчезна по целия останал път.

* * *

Тейлър пренесе Кайл до стаята му и отиде в дневната, докато Денис му облече пижамата. Когато се върна, тя забеляза, че не се е настанил удобно на дивана. Стоеше до вратата, сякаш чака да се сбогуват.

— Няма ли да останеш? — изненада се тя.

Тейлър поклати глава.

— Не мога. Ще ходя на работа рано сутринта.

Каза го без следа от горчивина, но думите му не разсеяха безпокойството й. Той звънна с ключовете и Денис приближи до него.

— Сигурен ли си?

— Да.

Тя го улови за ръката.

— Тревожи ли те нещо?

Тейлър поклати глава.

— Не, нищо.

Изчака го да продължи, но той замълча.

— Добре… До утре тогава?

Тейлър прочисти гърло.

— Ще се опитам, но съм претрупан с работа. Не знам дали ще успея да се отбия.

Денис го погледна изпитателно.

— Дори за обяд ли?

— Ще се постарая, но не обещавам.

Очите им се срещнаха за миг, после Тейлър извърна глава.

— А ще ме закараш ли на работа вечерта?

За момент през ума й пробяга мисълта, че може би е предпочитал да не го попита.

Въобразяваше ли си?

— Да, разбира се — отговори най-сетне той. — Ще те закарам.

Целуна я бързо, после тръгна към пикапа, без да се обръща.