Никълъс Спаркс
Спасителят (2)

Първа глава

Защото се бе случило така? Защо тъкмо на Кайл, а не на друго дете?

Денис се върна на магистралата, отново в надпревара с бурята. През следващите двайсет минути валеше постоянно, но не застрашително; чистачките обираха равномерно водата по пътя към Едънтън, Северна Каролина. Диетичната кока-кола стоеше между аварийната спирачка и седалката; макар да знаеше, че няма да й се отрази добре, Денис я изпи до дъно и веднага й се прииска да си е купила две. Надяваше се кофеинът да я ободри и да й помогне да се съсредоточи върху шофирането вместо върху Кайл. Той обаче не излизаше от ума й.

Да. Кайл. Навремето той беше част от нея, през дванайсетата седмица чу сърцето му да бие; през последните пет месеца от бременността го усещаше как се движи. След раждането, в родилната зала, го погледна и не можеше да повярва, че на света има нещо по-прекрасно. Това чувство не бе променено, макар тя в никакъв случай да не беше съвършена майка. В последно време просто правеше каквото е по силите й, приемаше и доброто, и лошото, търсеше радост в дребните неща. Трудно откриваеми понякога в присъствието на Кайл.

През последните четири години се стараеше да е търпелива с него, ала невинаги беше лесно. Веднъж, когато той бе съвсем малък, закри с длан устата му, за да го накара да замлъкне. След безсънна нощ бе пищял цели пет часа; всеки изтощен родител би разбрал и извинил простъпката й. Оттогава обаче Денис се стремеше да сдържа емоциите си. Усетеше ли, че нервите й се изопват, преброяваше бавно до десет; не се ли получеше, излизаше от стаята да се успокои. Обикновено успяваше, ала това бе и благодат, и проклятие. Благодат, защото разбираше, че търпението е необходимо, за да му помогне; проклятие, понеже я разколебаваше дали е способен родител.

Кайл се роди точно четири години след смъртта на майка й и макар обикновено да не вярваше в съдбовни знаци, Денис не можеше да се отърси от мисълта за това съвпадение. Кайл със сигурност беше божи дар. Освен него нямаше никого на света. На четири години бе изгубила баща си; нямаше братя и сестри, дядовците и бабите й бяха починали. Кайл веднага се превърна в средоточие на цялата й обич. Съдбата обаче е странна, съдбата е непредсказуема. Денис обсипваше Кайл с внимание, ала това някак си не се оказа достатъчно. Сега водеше живот, какъвто не бе предвиждала, живот, в който ежедневният напредък на Кайл внимателно се документираше в бележник. Сега животът й бе посветен на сина. Кайл, разбира се, не се противеше. За разлика от другите деца той никога не се оплакваше от нищо. Денис погледна в огледалото над волана.

— Какво си мислиш, скъпи?

Наклонил глава, той наблюдаваше как дъждът плющи по стъклата. Одеялото му беше събрано в скута. Не бе продумал нито веднъж, откакто бяха влезли в колата. Чу гласа й и се обърна към нея.

Денис зачака отговор. Напразно.

* * *

Денис Холтън живееше в къщата на своите дядо и баба. След смъртта им я беше наследила майка й, после бе станала нейна. Не беше нещо особено — малка порутена сграда върху три акра земя, построена през 20-те години на XX век. Двете спални и дневната не бяха зле, но кухнята плачеше за нови уреди, а тръбите в банята течаха. Верандите — и задната, и предната — бяха хлътнали; без преносимия вентилатор понякога имаше чувството, че ще се изпече, ала не плащаше наем и точно от това се нуждаеше. От три месеца къщата беше неин дом.

Да остане в Атланта, града, където бе отраснала, не беше възможно. След раждането се бе посветила на Кайл благодарение на парите, оставени от майка й. По онова време го смяташе за временна отпуска. Възнамеряваше да се върне в училището, щом синът й поотрасне. Знаеше, че парите ще свършат и ще се наложи да работи. А и обичаше да преподава. Учениците и колегите започнаха да й липсват още през първата седмица след напускането. И досега обаче, години по-късно, беше вкъщи с Кайл и училището се бе превърнало в смътен далечен спомен, свят по-скоро от сънищата, отколкото реалност. Не помнеше нито уроците, нито имената на учениците, на които бе преподавала. Имаше чувството, че изобщо не го е преживявала.

Младостта е изпълнена с обещания за щастие, ала животът предлага действителност, изпълнена с мъка. Баща й, майка й, бабите и дядовците й си бяха отишли до един, преди да навърши двайсет и една. На тази възраст бе присъствала на пет погребения, макар все още да нямаше право да удави скръбта в някой бар. Бе получила достатъчно изпитания, но Бог явно не смяташе да спре дотук. Както борбите на Йов, нейните продължаваха безконечно. Средна класа? Вече не. Приятели от детството? Сбогувай се с тях. Любима професия? Неизпълнимо желание. А Кайл, сладкото, прекрасно момченце, за което направи всичко това — в много отношения той продължаваше да бъде загадка за нея.

Вместо да преподава, поемаше нощната смяна в закусвалня „Ейтс“ — претъпкано заведение в покрайнините на Едънтън. Собственикът, Рей Толър — шейсетинагодишен чернокож — го притежаваше от трийсет години. Двамата със съпругата му бяха отгледали шест деца, до едно учили в колеж. Копия от дипломите им бяха окачени на задната стена и всеки посетител разбираше за тях. Рей имаше грижата за това. Обичаше да говори и за Денис. Била единствената, подчертаваше винаги, предоставила му автобиография на интервюто.

Рей знаеше какво е бедност и милосърдие; разбираше колко трудно е да си самотна майка.

— Отзад има стаичка — каза й, когато я нае. — Води сина си, стига да не пречи.

Денис се просълзи, когато й я показа. Имаше две тесни легла, нощна лампа — тук Кайл щеше да е на сигурно място. Следващата вечер го настани в легълцето, щом започна смяната й; часове по-късно го качи в колата и двамата се прибраха вкъщи. От онзи ден ритуалът неизменно се повтаряше.

Работеше по пет часа четири нощи седмично; печелеше колкото да оцелеят. Преди две години продаде хондата си и я замени със стар, но надежден датсън. Разликата, както и парите от майка й отдавна бяха похарчени. Беше станала експерт по домашно счетоводство; пестеше умело. От две Коледи не си беше купувала дрехи; мебелите бяха прилични, ала бяха реликви от друг живот. Не се абонираше за списания, нямаше кабелна телевизия, стереото й беше стара кутия от колежа. За последно гледа на кино „Списъкът на Шиндлер“. Рядко се обаждаше на приятелите си. Имаше 238 долара в банката. Колата й беше на деветнайсет години, навъртяла километраж колкото за пет околосветски пътешествия.

Тези неща обаче нямаха значение. Важен бе само Кайл.

Нито веднъж обаче той не й беше казвал, че я обича.

* * *

През вечерите, когато не работеше в закусвалнята, Денис обикновено седеше на люлеещия се стол на задната веранда с книга в скута. Обичаше да чете навън, където монотонното цвърчене — ту по-силно, ту глъхнещо — на щурците някак си я успокояваше. Домът й бе заобиколен от дъбове, кипариси и хикории, от чиито клони висяха гирлянди от мъх. Понякога луните лъчи се процеждаха през тях под особен ъгъл и хвърляха по чакълестата пътека сенки, прилични на екзотични животни.

В Атланта четеше за удоволствие. По вкуса й бяха най-разнородни четива — от Стайнбек и Хемингуей до Гришам и Кинг. Намираха се и в местната библиотека, ала Денис вече не избираше такива книги. Използваше компютрите до читалнята с безплатен достъп до интернет. Преглеждаше научните изследвания, финансирани от големите университети, и принтираше всичко полезно. Беше натрупала купища листове.

На пода до стола й се трупаха и всякакви учебници по психология. Бяха скъпи — подкопаваха сериозно бюджета й. Надеждата обаче винаги съществуваше и след като ги поръчваше, тя чакаше с нетърпение да пристигнат. Този път, казваше си, ще открие нещо, което да помогне.

Получеше ли ги, проучваше информацията с часове. Под лампата зад гърба си пресяваше данните, обикновено познати й отпреди. Не губеше търпение обаче. Водеше си бележки или прегъваше листа и подчертаваше важното. След час-два решаваше, че е приключила за тази нощ, затваряше книгата и се изправяше, отърсвайки вцепенението от ставите си. Внасяше учебниците, оставяше ги върху малкото си бюро в дневната, наглеждаше Кайл и пак излизаше.

Чакълестата алея водеше до пътека сред дърветата и свършваше до счупената ограда около имота й. Двамата с Кайл се разхождаха по нея през деня, нощем тя се скиташе сама. Странни шумове долитаха отвсякъде; крясък на сова отгоре; шушкане из храсталака; шавване из клоните встрани. Крайбрежният бриз полюшваше листата, звук, наподобяващ океана; лунната светлина се мярваше и помръкваше. Пътеката беше права обаче и Денис я познаваше добре. Отвъд оградата гората я обкръжаваше плътно. Още звуци, не толкова тихи, но тя продължаваше напред. Накрая мракът почти я задушаваше. Тогава чуваше водата — река Чоуан бе наблизо. Още един гъсталак, бърз завой надясно и внезапно светът сякаш се разгръщаше пред нея. Реката, широка и бавна, най-сетне се разкриваше пред погледа. Могъща, вечна и черна като времето. Скръстила ръце, Денис се взираше в нея, съзерцаваше я, потапяше се в спокойствието й. Оставаше няколко минути, рядко по-дълго, понеже Кайл беше вкъщи.

После с въздишка загърбваше реката, защото беше време да си върви.