Никълъс Спаркс
Спасителят (15)

Четиринайсета глава

— Пикап великан! — възкликна Кайл. (Пикап веуикан.)

Черният додж с грамадни гуми имаше два прожектора и як теглич, монтиран на предната броня; над седалките в кабината имаше поставка за ловна пушка, а в багажника отзад — сребрист сандък с инструменти.

За разлика от другите подобни машини, които Денис бе виждала обаче, тази не изглеждаше парадно. Боята бе помътняла и изжулена; страничната броня беше хлътнала точно до вратата откъм шофьорското място. Едното огледало за задно виждане беше смъкнато и на мястото му имаше дупка с поръждавели краища; дебел слой кал покриваше цялата долна половина на пикапа.

Кайл закърши ръце от неудържимо вълнение.

— Пикап веуикан — повтори той.

— Харесва ли ти? — попита Тейлър.

— Да — закима ентусиазиран Кайл.

Тейлър натовари велосипедите отзад и отвори вратата на кабината. Повдигна Кайл, за да стигне до високата стъпенка, и показа на Денис къде да се хване, за да се качи по-лесно. Запали колата и поеха към покрайнините на градчето. Кайл седеше удобно между тях. Сякаш разбрал, че предпочита да остане сама с мислите си, Тейлър не продумваше и тя му беше благодарна за това. Някои хора се смущават от мълчанието; смятат го за празнина, която непременно трябва да се запълни. Той явно не беше сред тях. Стигаше му просто да шофира.

Минутите течаха, умът й блуждаеше. Гледаше как боровете се нижат един по един край тях, все още смаяна, че е в пикапа с него. С крайчеца на окото си го виждаше как следи съсредоточено пътя. Както бе забелязала от самото начало, той не притежаваше правилни черти. Ако се бяха разминали на улица в Атланта, вероятно не би се обърнала след него. Не беше типичен красавец, но притежаваше сурова привлекателност. Лицето му беше смугло и издължено; слънцето бе прорязало ситни бръчици по скулите и около очите му. Талията му беше тясна, раменете — мускулести, все едно години наред е пренасял тежки товари. Ръцете му изглеждаха заякнали от заковаване на хиляди пирони. Нищо чудно всъщност; работата сякаш бе изваяла целия му външен вид.

Денис се запита дали се е женил. Нито той, нито Джуди бяха казвали подобно нещо. Хората не обичат да обсъждат минали грешки. Тя също споменаваше Брет само по необходимост. Все пак нещо у Тейлър я караше да се съмнява, че се е обвързвал. Край барбекюто в парка неволно бе забелязала, че единствен той е сам.

На Черити Роуд Тейлър забави, взе завоя и пак увеличи скоростта. Бяха почти до къщата им.

След минута стигнаха до чакълената алея, той намали и спря плавно. Остави двигателя на празен ход и Денис се обърна изненадана към него.

— Е, малък мъж? — каза той. — Искаш ли да караш?

Кайл го погледна.

— Хайде! — махна му Тейлър. — Ти ще шофираш!

Кайл се поколеба. Тейлър му махна отново и го взе в скута си. Намести ръцете му в горната част на кормилото и вдигна длани, готов да се намеси при необходимост.

— Потегляме ли?

Кайл не отговори, но Тейлър бавно отпусна спирачката и пикапът се плъзна напред.

— Хайде, малък мъж, карай!

Леко несигурен, Кайл стисна волана с разширени очи, осъзнал, че наистина му поверяват управлението. Завъртя рязко волана наляво. Пикапът реагира и кривна в тревата. Насочи се към оградата и Кайл завъртя волана в другата посока. Завоят беше тромав, но някак си се върнаха на алеята. Движеха се с не повече от пет мили в час, ала по лицето на Кайл грейна широка усмивка и той се обърна към майка си с изражение „Гледай какво правя!“. Засмя се доволно и пак завъртя волана.

— Той кара! — възкликна. (Той кауа.)

Пикапът се търкаляше към къщата, описвайки широка спирала. Успяха да пропуснат всички дървета (благодарение на дискретната, ала навременна промяна на курса, внасяна от Тейлър) и когато Кайл се заля от смях за втори път, Тейлър намигна на Денис.

— Татко ми даваше да карам. Реших, че и на Кайл ще му хареса.

* * *

Напътстван от Тейлър — с думи и действия — Кайл паркира пикапа в сянката на магнолията. Тейлър отвори вратата и смъкна Кайл долу. Той позалитна, после тръгна към къщата.

Двамата го наблюдаваха мълчаливо. Най-сетне Тейлър извърна поглед и прочисти гърло.

— Ще сваля колелата — каза той и скочи от кабината.

Замаяна, Денис не помръдна. Тейлър я бе изненадал отново. Два пъти в един и същи следобед бе направил нещо мило за Кайл, нещо, смятано за нормално в живота на другите деца. Първия път бе занемяла удивена, вторият обаче бе докоснал неочаквана струна. Като майка тя можеше да обича и да закриля Кайл, но не беше всесилна — не можеше да накара другите да го приемат. Беше очевидно обаче, че Тейлър вече го е приел, и гърлото й се сви леко.

След четири и половина години Кайл най-после имаше приятел.

Тя чу глух тропот и усети как пикапът се накланя. Тейлър се беше качил в каросерията. Денис си пое дъх, отвори вратата и слезе долу.

Тейлър свали колелата на алеята и с плавен подскок се смъкна от каросерията. Все още развълнувана, Денис погледна към Кайл и го видя да стои до входната врата. Слънцето надничаше иззад дърветата и криеше лицето на Тейлър в сянка.

— Благодаря, че ни докара — каза Денис.

— За мен беше удоволствие — отвърна тихо той.

Застанала близо до него, Денис неволно си го представи как хвърля бейзболната топка на сина й и как му помага да управлява пикапа. В този момент тя разбра, че иска да научи повече за Тейлър Макейдън. Искаше да прекара повече време с него, да опознае човека, проявил такава доброта към сина й. И най-вече искаше той да чувства същото.

Усети как започва да се изчервява и вдигна длан над челото си, за да заслони очи от слънцето.

— Имам малко време. Искаш ли да изпием по чаша чай, преди да тръгна на работа? — попита тя, следвайки инстинкта си.

Тейлър побутна нагоре шапката си.

— Звучи добре, ако не те затруднявам.

Изтъркаляха колелата до задната веранда и ги оставиха там, после влязоха вътре през вратата с олющена и напукана боя. В къщата не беше кой знае колко по-прохладно и Денис остави задната врата отворена, за да раздвижи въздуха. Кайл ги последва вътре.

— Ще налея чай — каза Денис на Тейлър, стараейки се да прикрие ненадейната нервност в гласа си.

Извади каната от хладилника, пусна по няколко кубчета лед в чашите и подаде едната на Тейлър. Своята остави на плота, усещайки осезаемо колко е близо до него. Обърна се към Кайл с надеждата Тейлър да не долови чувствата й.

— Искаш ли нещо за пиене?

Кайл кимна.

— Той иска вода. (Той иска уода.)

Благодарна, че я откъсват от мислите й, тя напълни чаша и му я подаде.

— Готов ли си за баня? Плувнал си в пот.

— Да — кимна Кайл и отпи глътка от малката си пластмасова чаша, разливайки вода върху блузата си.

— Ще отида да му напълня ваната. Връщам се веднага — каза Денис на Тейлър.

— Разбира се. Не бързай.

Денис изведе Кайл от кухнята и след малко далечният ромон на гласа й се примеси с шум на течаща вода. Тейлър се облегна на плота и огледа кухнята с око на строител. Знаеше, че преди Денис да дойде, поне две години в къщата не е живял никой и въпреки положените усилия кухнята изглеждаше овехтяла. Подът беше хлътнал, балатумът — пожълтял от времето. Вратите на три шкафчета висяха от пантите, мивката капеше и водата бе оставила ръждиви ивици по порцелана. Хладилникът несъмнено бе наследен заедно с къщата — имаха такъв, когато беше малък. Не беше виждал подобен от години.

Беше очевидно обаче, че Денис се е постарала да придаде на кухнята приличен вид. Беше чисто и спретнато; съдовете бяха прибрани, плотовете — изтъркани до блясък, разнищена кърпа за чинии бе сгъната грижливо до мивката. До телефона имаше купчина писма, които явно бяха старателно сортирани.

Върху дървена масичка до задната врата бяха подредени учебници, подпрени на две малки саксии със здравец. Любопитен, Тейлър приближи и разгледа заглавията. Всички бяха посветени на детското развитие. На полицата отдолу лежеше дебела синя папка с етикет с надпис „Кайл“.

Водата спря да тече и Денис се върна в кухнята, осъзнавайки с пределна яснота от колко дълго не е оставала сама с мъж. Чувството беше странно; напомняше живота й отпреди много време, преди светът да се промени.

Видя Тейлър да разглежда учебниците, взе си чашата и тръгна към него.

— Интересни четива — отбеляза той.

— Понякога.

Гласът й прозвуча неузнаваемо, но Тейлър явно не забеляза.

— Кайл?

Тя кимна и той посочи папката.

— Какво е това?

— Записките ми. Когато учим заедно, отбелязвам какво е казал, как го е казал и кое го затруднява… такива неща. Така следя напредъка му.

— Доста сериозна работа.

— Да. — Тя замълча. — Искаш ли да седнем?

Настаниха се до кухненската маса и макар че Тейлър не попита, Денис обясни — доколкото й беше ясно — какъв е проблемът на Кайл. Тейлър я изслуша, без да я прекъсва.

— Значи работиш с него всеки ден? — попита той накрая.

— Не, почиваме в неделя.

— Защо езикът го затруднява толкова?

— Това е магическият въпрос — поклати глава тя. — Никой не знае точния отговор.

Тейлър кимна към масичката.

— Какво пише в книгите?

— Не много. Описват говорните затруднения при децата, но те обикновено са част от по-общ проблем — аутизъм например. Препоръчват терапия, без да уточняват коя е най-подходяща. Има различни теории кой подход е най-резултатен.

— А лекарите?

— Те пишат учебниците.

Тейлър се втренчи в чашата си, припомняйки си разговорите с Кайл, после вдигна глава.

— Всъщност не говори толкова зле — каза искрено. — Разбирах го и мисля, че той също ме разбира.

Денис прокара нокът по една от пукнатините в масата. Мили думи, помисли си, макар и не напълно верни.

— През последната година напредна доста.

Тейлър се приведе към нея.

— Не го казвам просто така — подчерта сериозно. — Наистина го мисля. Когато играехме на топка, той ме подканваше да я хвърля, а хванеше ли я, повтаряше „Добра работа“.

Три думи всъщност. Хвърляй. Добра работа. Денис би могла да отговори: „Не е много, като се замислиш, нали?“. Думите на Тейлър обаче бяха добронамерени, а и в момента не й се обсъждаха ограничените говорни способности на Кайл. Интересуваше я повече мъжът, седнал срещу нея. Тя кимна, събирайки мислите си.

— Според мен ти също имаш принос, не само Кайл. За разлика от мнозина, ти си търпелив с него. Напомняш ми някои от учителите, които ми бяха колеги.

— Била си учителка?

— Преподавах три години, преди Кайл да се роди.

— Харесваше ли ти?

— Много. Работех с второкласници, чудесна възраст. Децата харесват учителите си и все още са изключително любознателни. Чувстваш, че наистина играеш важна роля в живота им.

Тейлър отпи от чая, наблюдавайки я съсредоточено над ръба на чашата. Следеше изражението й, докато му разказваше за миналото си, заобиколена от своите вещи, и му се струваше, че сега изглежда някак по-топла, не толкова предпазлива както преди. Усети също, че не е привикнала да говори за себе си.

— Ще се върнеш ли?

— Някой ден — отговори Денис. — След няколко години може би. Ще видим… — Тя поизправи рамене. — А ти? Каза, че си строител?

Тейлър кимна.

— От дванайсет години.

— Къщи ли строиш?

— Правил съм и това, но се занимавам главно с ремонти и преустройства. Когато започнах, намирах само такава работа, защото никой друг не я искаше. На мен обаче ми харесва — по-интересно е, отколкото да изградиш нещо ново. Налага се да се съобразяваш с наличното и нищо не се оказва толкова лесно, колкото си очаквал. А и повечето хора разполагат с ограничени средства, забавно е да измисляш идеи как да направиш всичко възможно най-добре, вмествайки се в бюджета.

— Би ли успял да направиш нещо за тази къща?

— Може да изглежда като чисто нова. Зависи колко си склонна да похарчиш.

— Ами… десет долара прогарят дупка в джоба ми — усмихна се дръзко тя.

Тейлър улови брадичка.

— Хм… — Лицето му доби сериозно изражение. — Ще минем без гранитни плотове и вграден фризер — каза той и двамата се засмяха. — А работата в „Ейтс“? Допада ли ти? — попита той.

— Да. Точно от такава имам нужда в момента.

— Как ти се струва Рей?

— Чудесен е. Разреши Кайл да спи в задната стаичка, докато работя. Спести ми доста грижи.

— Разказвал ли ти е за децата си?

Денис повдигна леко вежди.

— Майка ти ми зададе същия въпрос.

— Е, който е живял дълго тук, знае всичко за всички. Затова въпросите са еднакви. Градът е малък.

— Трудно е да останеш анонимен, а?

— Невъзможно.

— Ами ако живея уединено?

— Тогава ще те одумват за това. Но не е толкова зле, щом свикнеш. Повечето хора не са лоши, а само любопитни. Стига да не вършиш нещо неморално или незаконно, оставят те на мира. Просто убиват времето, защото тук не се случва кой знае какво.

— А ти какво обичаш да правиш? Когато си свободен, имам предвид?

— Работата и пожарната запълват времето ми. Успея ли да се измъкна, ходя на лов.

— Приятелите ми в Атланта не биха одобрили хобито ти.

— Какво да кажа… Аз съм старо момче от Юга.

Денис отново се изненада колко различен е Тейлър от мъжете, с които бе излизала. Не само по отношение на очевидното — какво работи и външен вид — но и защото изглеждаше доволен в света, който си бе създал. Не мечтаеше за слава и величие, не се стремеше да спечели милиони долари и не замисляше амбициозни планове за преуспяване. Напомняше реликва от отминало време, когато светът не е бил толкова сложен и простичките неща са имали най-важно значение.

Докато мислеше за него, Кайл извика от банята. Тя си погледна часовника. Видя, че Ронда ще дойде да я вземе след половин час, а още не беше готова. Тейлър прочете мислите й и допи чая.

— Време е да тръгвам.

Кайл извика отново и Денис му отговори:

— Идвам, миличък. — Обърна се към Тейлър: — В парка ли ще се върнеш?

Тейлър кимна.

— Сигурно се чудят къде съм.

Тя се подсмихна многозначително.

— Дали ни одумват?

— Вероятно.

— Трябва да свикна с това, предполагам.

— Не бой се. Ще ги уверя, че това не значи нищо.

Очите й се стрелнаха към неговите и погледът му пробуди нещо у нея, нещо внезапно и неочаквано. Преди да възпре думите, те вече бяха излезли от устата й:

— За мен значеше нещо.

Тейлър продължи да я гледа мълком и по бузите и врата й плъзна руменина. Той се озърна из кухнята, после сведе очи към пода и накрая пак ги насочи към нея.

— Ще работиш ли утре вечер? — попита я.

— Не — отвърна тихо тя.

Тейлър си пое дълбоко дъх. Боже, колко е красива!

— Искаш ли да ви заведа с Кайл на лунапарка? Сигурен съм, че въртележките ще му харесат.

Макар да предвиждаше поканата, тя все пак усети облекчение, когато го чу да произнася гласно думите.

— Разбира се — кимна леко.

* * *

По-късно през нощта Тейлър лежеше буден и размишляваше как денят, започнал най-обикновено, е донесъл нещо неочаквано. Не разбираше как точно се е случило… цялата ситуация с Денис приличаше на търкулната снежна топка, върху която няма власт.

Денис бе интелигентна и привлекателна, разбира се. Всеки би го признал. Но той беше срещал привлекателни и умни жени и преди. Нещо у нея обаче, нещо в отношенията им още отсега бе разклатило леко самообладанието му. Как да определи какво изпитва, когато е с нея? Спокойствие може би, поради липса на по-добра дума.

Звучи безсмислено, каза си той, преобърна възглавницата и я отупа за по-удобно. Почти не я познава. Разговаряли са съвсем накратко. Виждал я е точно три пъти. Сигурно изобщо не е каквато си я представя.

А и не искаше да се въвлича. Беше минавал по този път.

Тейлър отметна одеялото с внезапно раздразнение.

Защо, за бога, й предложи да я закара до дома й? Защо я покани утре?

И най-важното — защо отговорите на тези въпроси го изпълваха с тревога?