Никълъс Спаркс
Спасителят (14)

Тринайсета глава

— Привет! Чудех се дали ще дойдете? — подвикна радостно Джуди.

Беше събота следобед, малко след три. Денис и Кайл си проправяха път между зрителите по скамейките край игрището. Лесно откриха мястото — в парка нямаше друго със седалки, а самото поле бе оградено с телена мрежа. Оставиха колелата и Денис веднага забеляза Джуди сред тълпата; хвана ръката на Кайл и го поведе към горния ред на трибуната.

— Здравей, Джуди! Не знаех, че в Едънтън има толкова много хора. Едва се промъквахме сред навалицата по улиците.

Из централната част на града не се движеха автомобили, но пък гъмжеше от хора. По тротоарите бяха разпънати сергии с ръчно изработени стоки, пред които се трупаха купувачи. До дрогерията на Кук имаше детска работилница, където децата майсторяха сувенири от шишарки, филц, стиропор, балони и всевъзможни материали, предоставени от хората. На централния площад лунапаркът работеше с пълна пара. Пред касите за билети вече се виеха дълги опашки.

Денис и Кайл тикаха колелата и попиваха празничната атмосфера. В парка също имаше храна и забавления в изобилие. На сенчестата поляна до пътя бяха организирали състезание по барбекю; наблизо предлагаха пържена риба. Мнозина си бяха устроили пикник и печаха хотдог и хамбургери на малки грилове.

Джуди се помести да им направи място и Кайл седна между тях. Облегна се почти закачливо на Джуди и весело се разкикоти. После си извади самолетчето. Преди да тръгнат, Денис бе настояла да напълни джобовете си с дребни играчки, за да не се налага да му обяснява какво става на игрището и да се чуди как да го заинтригува.

— О, за фестивала идват хора от цялата област — уточни Джуди. — Използват случая да се видят с приятели, да си поприказват надълго и нашироко. — Тя сръга лекичко Кайл. — Здрасти, Кайл! Как си?

Със сериозно изражение той опря брадичка в гърдите си и вдигна играчката, за да й я покаже.

— Амоует — каза въодушевен.

Денис знаеше, че това е начинът му да общува на разбираемо за него ниво, ала го подтикна да отговори правилно. Потупа го по рамото.

— Кажи „Добре съм, благодаря“.

— Добре съм, благодаря. (Добуе съм, буагодая.)

Кайл тактуваше с глава в ритъм със сричките, после отново се съсредоточи върху играчката. Денис го обгърна през рамо и кимна към игрището.

— За кого сме?

— И за двата отбора. Тейлър е от червените — отбора на доброволците пожарникари. В момента е на трета база. Синият отбор е съставен от полицаи и шерифи. Всяка година играят благотворително. Който изгуби, дарява петстотин долара за библиотеката.

— Кой даде идеята? — попита многозначително Денис.

— Аз, разбира се.

— И библиотеката винаги печели?

— Това е целта — кимна Джуди. — Момчетата обаче вземат много сериозно мача. На полето се води истинска битка. Знаеш колко е силно егото на мъжете.

— Какъв е резултатът?

— Четири на две за пожарникарите.

Денис видя Тейлър — беше приклекнал и потупваше ръката си в ръкавица, готов за хвърляне. Питчърът вдигна високо топката и батърът я удари чисто, насочи я към централното поле, тя се приземи далеч от обсега на противниковите играчи и рънърът реализира точка, стопявайки разликата.

— Карл Хадъл ли батира току-що?

— Да. Карл е сред най-добрите. Двамата с Тейлър играеха заедно в гимназията.

През следващия час Денис и Джуди наблюдаваха играта, разговаряха за Едънтън и насърчаваха и червените, и сините. Мачът продължаваше само седем ининга и се оказа по-интересен и оспорван, отколкото Денис очакваше. Кайл обаче се отегчи още след първия ининг. Играеше си ту над скамейките, ту под тях; катереше се и скачаше, подтичваше напред-назад. Денис се тревожеше да не го изгуби от поглед сред гъмжилото и често се изправяше да го следи. Станеше ли, очите на Тейлър се отклоняваха към нея. Беше я видял да пристига с Кайл и да си проправя път през публиката, без да забелязва как мъжете обръщат глава. Тейлър обаче виждаше как я обхождат възхитените им погледи. Денис носеше бяла блуза и черни къси панталони, разкриващи стройните й крака в подхождащи сандали; тъмната й коса, развяна от вятъра, се стелеше под раменете. Гледайки я, Тейлър изпитваше необяснима завист, че майка му, а не той седи до нея.

Присъствието й го разсейваше и той се упрекваше мислено, ала винаги се улавяше със закъснение. Веднъж очите му се задържаха твърде дълго и тя му помаха. Той й махна в отговор със смутена усмивка, чудейки се защо, по дяволите, се чувства като проклет тийнейджър.

* * *

— Значи това е тя, а? — попита Мич, докато между инингите седяха под навеса край игрището.

— Коя?

— Денис. Жената, седнала до майка ти.

— Не забелязах — отвърна разсеяно Тейлър, като въртеше бухалката и се стараеше да изглежда възможно най-безразличен.

— Прав беше.

— За какво?

— Привлекателна е.

— Мелиса го каза, не аз.

— О… да — провлачи Мич.

Тейлър обърна глава към игрището и Мич проследи погледа му.

— Защо я зяпаше тогава? — настоя той.

— Не съм я зяпал.

— О — каза отново Мич и кимна.

Дори не опита да прикрие самодоволната си усмивка.

* * *

През седмия ининг, при резултат 14:12, пожарникарите изоставаха, докато Тейлър чакаше реда си да батира. Поспрял за момент край оградата, Кайл го забеляза да си упражнява ударите.

— Здуауей, Тейър — поздрави го въодушевено той, както при срещата им в „Мърчантс“.

Тейлър се обърна и приближи до оградата.

— Здрасти, Кайл. Радвам се да те видя. Как си?

— Той е палникау — посочи Кайл.

— Да — кимна Тейлър. — Интересен ли ти е мачът?

Вместо да отговори, Кайл вдигна самолета, за да му го покаже.

— Какво си е донесъл малкият мъж?

— Амоует.

— Хубав самолет.

— Вземи! (Вуеми.)

Подаде му играчката през оградата и след кратко колебание Тейлър протегна ръка. Докато разгледаше самолетчето, Кайл го наблюдаваше с гордо изражение. После Тейлър чу да го викат на полето.

— Благодаря, че ми показа самолета си. Да ти го върна ли?

— Вземи — повтори Кайл.

Тейлър се подвоуми, преди да реши.

— Добре, ще ми бъде талисман. Ще ти го донеса след малко.

Постара се Кайл да види как прибира самолетчето в джоба си. Момчето сплете пръсти.

— Става ли така? — попита Тейлър.

Кайл не отговори, но явно нямаше възражения.

Тейлър го погледна още веднъж, за да се увери, че са се разбрали, и пое на бегом към полето.

Денис кимна към Кайл.

— Мисля, че Кайл харесва Тейлър — каза тя.

— Мисля, че чувството е взаимно — отвърна Джуди.

* * *

При втория удар Тейлър запрати топката към дясното поле — батираше с лявата ръка — и се втурна към първа база. Топката падна и подскочи три пъти, заблуждавайки филдъра, който изгуби равновесие, преди да я хвърли. Тейлър се почуди дали да продължи към първа база, но се довери на усета си и заложи на трета, до която се добра точно когато топката влиташе във вътрешното поле. При следващото батиране Тейлър отбеляза точка и резултатът се изравни. На излизане от игрището той подаде самолетчето на Кайл с доволна усмивка.

— Е, малък мъж, казах ли ти, че ще ми донесе късмет? Имаш страхотен самолет.

— Да, стуахотен.

Това би било чудесен завършек на мача, ала уви. В седмия ининг полицаите победиха благодарение на неспасяем хоумрън на Карл Хадъл.

* * *

Когато мачът приключи, Денис и Джуди слязоха от трибуните заедно с другите зрители, готови за храната и бирата, които ги очакваха в парка. Джуди махна с ръка към детска площадка.

— Закъснях — обясни тя. — Обещах да помогна при сервирането. Какво ще кажеш да се срещнем там?

— Отивай. Аз ще взема Кайл.

Кайл стоеше край оградата и наблюдаваше как Тейлър си събира екипировката под навеса. Когато Денис приближи и го повика, той не се обърна. Потупа го по рамото, за да привлече вниманието му.

— Хайде, Кайл, да вървим!

— Не — поклати глава той.

— Мачът свърши.

Кайл я погледна с угрижено изражение.

— Не, той не е.

— Не искаш ли да си поиграеш?

— Той не е — повтори по-отривисто Кайл и леко смръщи вежди.

Денис разбра какво предстои — по този начин синът й показваше недоволство, че е неспособен да се изрази добре. Това беше първата стъпка, която често водеше до неудържими гневни крясъци. А как умееше да пищи!

Всички деца имат изблици от време на време и Денис не очакваше Кайл да е съвършен. Той обаче избухваше, когато е безпомощен да обясни какво иска да каже. Ядосваше се на Денис, че не го разбира. Денис се ядосваше, задето синът й не умее да се изразява, и оттам кълбото се разнищваше стремглаво.

Още по-угнетяващи обаче бяха чувствата, които подобни инциденти отключваха. Всяка случка от този род напомняше на Денис, че Кайл има сериозен проблем, и макар да не го винеше и да съзнаваше колко погрешно и безумно постъпва, продължеше ли избликът по-дълго, тя не се стърпяваше и също започваше да му крещи. Толкова ли е трудно да свържеш няколко думи? Кога ще се научиш? Защо не си като другите деца? Защо не си нормален, за бога?

После, стихнеше ли бурята, тя се чувстваше ужасно. Как е възможно, след като го обича толкова, да му говори такива неща? Как е възможно дори да ги помисли? Нощем будуваше с часове, взираше се в тавана и най-искрено се кореше, че е най-безсърдечната майка на света.

Повече от всичко не искаше това да се случва тук. Овладя се и се зарече наум да не повишава тон.

Така… Започвам с известното… Не бързам… Той се старае…

— Той не е. — Денис повтори думите на Кайл.

— Да.

Улови го нежно за ръката, за да задържи вниманието му.

— Какво не е той?

— Не…

Гласът му потрепери и стана по-писклив. Опита се да отдръпне ръката си.

Определено на ръба на истеричен изблик.

Денис пробва отново с въпроси, които със сигурност му бяха понятни.

— Искаш да се прибереш вкъщи ли?

— Не.

— Изморен ли си?

— Не.

— Гладен ли си?

— Не.

— Кайл…

— Не! — Той поклати глава и я прекъсна. Вече беше ядосан, бузите му бяха почервенели.

— Той не е какво? — попита тя с цялото търпение, на което бе способна.

— Той не е…

Кайл тръсна нервно глава, отчаяно търсейки думите.

— Не е… Кай — рече най-сетне.

Денис съвсем се обърка.

— Не си Кайл?

— Да.

— Ти не си Кайл — повтори тя, този път без въпросителна нотка. От опит знаеше колко е важно повторението. По този начин проверяваше, че двамата са на една и съща вълна.

— Да.

Виж ти…

Денис обмисли загадката, после пак се обърна към сина си.

— Как ти е името? Кайл ли се казваш?

Кайл поклати глава.

— Не е Кай. Той е мауък мъш.

— Малък мъж? — попита тя, за да е сигурна, че е разбрала.

Кайл кимна победоносно и се усмихна. Гневът му се бе разминал бързо, както се бе появил.

— Той е мауък мъш — повтори той и Денис го изгледа изумена.

Малък мъж.

Божичко, колко ли ще продължи това?

В същия момент към тях приближи Тейлър, метнал през рамо сака с екипировката си.

— Здравей, Денис? Как си?

Свали си шапката и избърса чело с опакото на дланта. Денис го погледна, все още озадачена.

— Не съм сигурна — отговори честно.

* * *

Тримата тръгнаха заедно из парка и Денис описа как е протекъл разговорът с Кайл. Когато приключи, Тейлър потупа Кайл по гърба.

— Малък мъж, а?

— Да. Той е мауък мъш — отговори гордо Кайл.

— Не го насърчавай — поклати глава Денис.

Цялата история явно се стори доста занимателна на Тейлър и той не го скри. Кайл, от друга страна, се взираше в него, сякаш е едно от чудесата на света.

— Но Кайл наистина е малък мъж — защити го Тейлър. — Нали?

Кайл кимна, доволен да има съюзник. Тейлър разкопча сака и бръкна вътре. Извади стара бейзболна топка и я подаде на Кайл.

— Харесва ли ти? — попита го.

— Тоуа е топка — отговори Кайл.

— Бейзболна топка — подчерта сериозно Тейлър.

Кайл се замисли.

— Да — прошепна той. — Бесбоуна топка.

Стисна я в малката си ръчичка и я огледа внимателно, сякаш търси тайна, известна само на него. После вдигна глава и забеляза детската пързалка в далечината. Изведнъж тя измести всичко друго от ума му.

— Иска да тиша — каза Кайл и погледна очаквателно към майка си. — Там! — посочи къде смята да отиде.

— Кажи „Искам да тичам“.

— Искам да тишам — отрони Кайл.

— Добре. Но не се отдалечавай много! — предупреди го Денис.

Кайл хукна към детската площадка — вързопче бликаща енергия. За щастие площадката се намираше близо до мястото, където бяха подредени масите — Джуди го беше избрала именно заради това, понеже почти всички зрители на мача водеха децата си. Денис и Тейлър проследиха с поглед Кайл.

— Чудесно момченце — усмихна се Тейлър.

— Благодаря. Добро дете е.

— Това нещо с малкия мъж не е голям проблем, нали?

— Не е, като се замисля. Преди два месеца имаше епизод с Годзила. Искаше да го наричам така, иначе не ми отговаряше.

— Годзила?

— Да. Доста смешно ми се струва сега. Но тогава… Боже! Веднъж бяхме в магазина и Кайл изчезна нанякъде. Ходех между рафтовете и подвиквах: „Годзила!“. Да беше видял как ме зяпаха хората! Когато Кайл най-после благоволи да се върне, една старица ме изгледа, все едно съм извънземно. Питаше се сигурно що за майка би кръстила детето си Годзила.

Тейлър се засмя.

— Страхотна история.

— Да, страхотна…

Денис подбели очи с изражение, в което се примесваха задоволство и самоирония. Погледите им се срещнаха и двамата извърнаха глава след няколко дълги секунди. Продължиха да вървят в мълчание и на вид не се отличаваха по нищо от другите млади двойки в парка.

Тейлър обаче току я стрелваше с поглед. Тя беше ослепителна под лъчите на топлото юнско слънце. Очите й, забеляза, бяха с цвят на нефрит, екзотични и загадъчни. Беше по-ниска от него — може би метър и шейсет — и се движеше с грацията на жена, която знае мястото си в света. Нещо повече — долавяше интелигентността й в търпението, с което се отнасяше към сина си, и в обичта й към него. За Тейлър тези неща бяха наистина важни.

Мелиса, даде си сметка той, всъщност бе излязла права.

— Играхте добре — каза Денис, прекъсвайки потока на мислите му.

— Но не спечелихме.

— Ти се представи отлично. Това не е маловажно.

— Но не спечелихме — повтори Тейлър.

— Типично по мъжки. Надявам се Кайл да не е толкова честолюбив.

— Но ще бъде. Не зависи от него. В гените ни е.

Денис се засмя.

— Защо реши да станеш доброволец в пожарната? — попита го след кратко мълчание тя.

Въпросът извика в ума му образа на баща му. Тейлър преглътна, пропъждайки представата.

— Исках го още от малък — отговори той.

Денис долови лека промяна в тона му, ала изражението му не издаваше нищо. Взираше се в тълпата с неразгадаемо лице.

— Каква е процедурата? Когато си доброволец, имам предвид. Викат те при произшествие?

Той сви рамене с необяснимо облекчение.

— В общи линии.

— Така ли откри колата ми? Някой се обади в пожарната?

Тейлър поклати глава.

— Не, беше случайност. Повикаха всички заради бурята. Имаше скъсани електрически кабели. Обикалях шосетата и поставях сигнални светлини, та хората да ги забележат навреме. Зърнах колата ти и спрях, за да проверя какво има.

— И ме намери — каза тя.

Той забави крачка и я погледна. Очите му с цвят на небе се впиха в нейните.

— И те намерих — повтори той.

* * *

Масата беше отрупана с достатъчно храна да засити цяла армия — горе-долу толкова бяха хората, които се разхождаха наоколо.

На грилове отстрани се печаха бургери; четири грамадни хладилни чанти бяха пълни с лед и бира. Когато наближиха, Тейлър захвърли сака на земята до купчина други чанти, и си взе бира.

— Искаш ли? — попита я, все още приведен над хладилната чанта.

— Да, ако има достатъчно.

— Има много. Ако изпием всичко, ще се молим тази вечер в града да няма произшествия. Трудно ще се намери кой да откликне.

Подаде й кутийка и тя я отвори. Не си падаше по алкохола дори през годините преди раждането на Кайл, но в горещия ден бирата бе съблазнителна.

Тейлър отпи голяма глътка. Джуди ги забеляза, остави купчина картонени чинии по средата на една от масите и дойде при тях. Потупа леко Тейлър по рамото.

— Съжалявам, че изгубихте мача — подсмихна се. — Дължите ми петстотин долара.

— Благодаря за моралната подкрепа.

Джуди се засмя и се обърна към Денис.

— Е, искаш ли да те запозная с местните? — попита тя.

— Разбира се, но първо ще нагледам Кайл.

— Той е добре. Видях го току-що. На пързалката е.

Като радар Денис го откри почти на мига. Играеше си, но изглеждаше прегрял. Дори отдалеч се виждаше колко е зачервено лицето му.

— Може ли да му занеса нещо за пиене? Вода или нещо газирано?

— Разбира се. Какво обича? Имаме кока-кола, спрайт, билкова бира…

— Спрайт.

С крайчеца на окото си Тейлър зърна Мелиса и Ким — бременната съпруга на Карл Хадъл — да приближават, за да ги поздравят. Мелиса беше със същото триумфално изражение както онзи ден, когато го бяха поканили на вечеря. Несъмнено ги беше видяла да вървят заедно.

— Дай на мен! — предложи припряно Тейлър, за да си спести злорадството й. — Виждам, че неколцина идват да се запознаят с теб.

— Сигурен ли си? — попита Денис.

— Напълно — кимна той. — Кутийка ли да му занеса, или чаша?

— Чаша.

Тейлър отпи още една глътка от бирата и се запъти към другия край на масата да вземе питието за Кайл, разминавайки се на косъм с Мелиса и Ким.

Джуди им представи Денис и след кратко предисловие двете я отмъкнаха да я запознаят с приятелите си.

Срещите с непознати смущаваха Денис, но сега не й беше толкова трудно, колкото си представяше. Лежерната атмосфера — деца притичваха насам-натам, всички бяха облечени лятно, смееха се и се шегуваха — й помогна да се отпусне. Почувства се като на семейно събиране, където всеки е добре дошъл.

През следващия половин час се запозна с десетина души и както бе споменала Джуди, почти всички имаха деца. Имената се редяха бързо — техните и на децата им — и повечето й се губеха; постара се обаче да запомни как се казват хората, които изглеждаха на нейната възраст.

После дойде време за обяда; свалиха наденичките от скарата и от всички посоки към масите доприпкаха деца.

Кайл, разбира се, не дойде с тях. Странно, но и Тейлър сякаш бе потънал вдън земя. Не беше го виждала, откакто се бе запътил към пързалката. Денис огледа тълпата, чудейки се дали не се е измъкнал тихомълком. Не го откри.

Заинтригувана, погледна към детската площадка и ги видя — двамата стояха на няколко крачки един от друг. Разбра какво правят и дъхът й секна. Не повярва на очите си. Примижа и погледна пак.

Застинала, проследи как Тейлър подхвърля леко бейзболната топка към Кайл. Синът й стоеше с протегнати ръце, сближил лакти. Не помръдна нито мускул, докато топката летеше във въздуха. Ала като по чудо тя падна право в малките му длани.

Денис наблюдаваше поразена.

Тейлър Макейдън учеше сина й как се лови бейзболна топка.

* * *

Последният удар на Кайл не улучи целта — както и повечето предишни. Тейлър не успя да хване топката, която прелетя край него и се приземи сред ниската трева. Докато я вземаше, той забеляза Денис да приближава към тях.

— Здрасти — поздрави я небрежно. — Ние двамата си подхвърляме топка.

— Това ли правехте през цялото време? — попита тя, все още неспособна да скрие удивлението си.

Досега Кайл не бе пожелавал нито веднъж да поиграе с бейзболна топка. Десетки пъти се бе опитвала да го заинтригува, но той отказваше дори да пробва. Кайл обаче не беше единствената причина за изненадата й; Тейлър бе втората. За пръв път някой отделяше време да научи Кайл на нещо ново, нещо, което правят другите деца.

Тейлър играеше с Кайл. Никой не играеше с Кайл.

Тейлър кимна.

— Горе-долу. Явно му харесва.

Кайл видя майка си и махна с ръка.

— Здуауей, маамо — подвикна й.

— Забавляваш ли се? — попита тя.

— Той хвърля — каза развълнувано Кайл. (Той хуъля.)

Денис се усмихна.

— Виждам. Беше добър удар.

— Той хвърля — повтори Кайл, съгласен с нея.

Тейлър попривдигна козирката на шапката си.

— Има ловка ръка — отбеляза той, сякаш да обясни защо не е уловил топката.

Денис се втренчи в него.

— Как успя да го убедиш?

— Да хвърляме топка ли? — Тейлър сви рамене, явно недоумяваше в какво се състои постижението му. — Всъщност той даде идеята. Изпи си спрайта и запрати топката по мен. Без малко да ме удари по главата. Хвърлих му я обратно и му показах как да я хваща. Бързо се научи.

— Хуъляй! — подвикна нетърпеливо Кайл и протегна ръце.

Тейлър погледна към Денис да се увери, че не възразява.

— Давай! Искам да видя това още веднъж — каза тя.

Тейлър зае мястото си на няколко крачки от Кайл.

— Готов ли си? — попита го.

Съсредоточен до краен предел, Кайл не отговори. Обзета от нервно очакване, Денис скръсти ръце.

Топката описа дъга във въздуха, удари Кайл по китката, подскочи към гърдите му като топче за пинбол и падна на земята. Кайл веднага я вдигна, прицели се и я хвърли. Този път улучи целта и Тейлър я улови, без да помръдне.

— Добър удар — каза той.

Топката летя напред-назад още няколко пъти, преди Денис най-сетне да проговори.

— Време ли е за почивка? — попита тя.

— Само ако Кайл иска — отговори Тейлър.

— О, той може да продължава така до безкрай. Хареса ли му нещо, не иска да спира.

— Забелязах.

Денис подвикна на Кайл:

— Хайде, миличък, последен път!

Кайл знаеше какво значи това. Прицели се грижливо, преди да хвърли топката. Тя се отклони надясно и Тейлър пак не успя да я хване. Търкулна се близо до Денис. Тя се наведе да я вдигне и в същия момент Кайл тръгна към нея.

— Така ли е винаги? Без спорове? — попита Тейлър, видимо впечатлен от сговорчивостта на Кайл.

— Да. В това отношение е много разбран.

Кайл застана до нея, тя го вдигна и го прегърна.

— Добре играеш с бейзболната топка.

— Да — съгласи се радостно той.

— Искаш ли да отидеш на пързалката? — попита Денис.

Кайл кимна и тя го пусна на земята. Той веднага се обърна и пое към площадката.

Щом останаха сами, Денис се обърна към Тейлър.

— Много мило постъпи, но нали знаеш, че не беше необходимо да стоиш при него през цялото време?

— Знам. Но ми беше приятно. Забавно е с него.

Денис се усмихна признателно, замислена колко рядко чува подобни думи за сина си.

— Храната е готова, ако си огладнял — каза тя.

— Още не, но ще си допия бирата.

Кутийката му стоеше на пейката близо до детската площадка. Двамата тръгнаха натам. Тейлър взе бирата и отпи глътка. От ъгъла, под който я надигна, Денис разбра, че е почти недокосната. Забеляза, че по бузата му се стича струйка пот. Тъмната му коса се подвиваше овлажняла под шапката, ризата му лепнеше върху гърдите. Синът й не му беше дал отдих.

— Искаш ли да поседнем? — попита той.

— Разбира се.

Междувременно Кайл се бе преместил от пързалката към катерушката. Покатери се, протегна ръце нагоре и се запрехвърля от лост на лост.

— Гледай, мамо! — извика внезапно той. (Гуедай, маамо!)

Денис се обърна и го видя как скача, прелита три-четири стъпки и се приземява с тупване. Изправи се бързо и изтупа пръстта от коленете си с широка усмивка.

— Внимавай! — подвикна му тя.

— Той скочи — отговори Кайл. (Той шкочи.)

— Да, ти скочи.

— Той скочи — повтори Кайл.

Докато Денис гледаше към сина си, Тейлър наблюдаваше как гърдите й се повдигат и спускат при всяко вдишване. Тя кръстоса крака и движението, незнайно защо, му се стори странно чувствено.

Когато се обърна отново към него, той се постара да подхване безопасна тема.

— Е, успя ли да се запознаеш с всички?

— Да, мисля. Изглеждат добри хора.

— Такива са. Познавам повечето от дете.

— Харесвам и майка ти. Чувствам я като близък приятел.

— Тя е мила жена.

Няколко минути продължиха да наблюдават Кайл. Той пробваше всички възможности, предоставени от детската площадка. Пързаляне, катерене, скачане, пълзене. Изглежда бе събирал неограничен запас от енергия за подобни случаи. Въпреки жегата и влагата не забавяше темпото нито за миг.

— Май вече съм готов за един бургер — каза Тейлър. — Ти си обядвала вече.

Денис си погледна часовника.

— Не съм, но не можем да останем. Тази вечер съм на работа.

— Ще си тръгвате ли? Толкова скоро?

— Наближава пет. Трябва да нахраня Кайл и да се подготвя за работа.

— Защо да не хапне тук? Има много храна.

— Кайл не яде хотдог и чипс. Придирчив е.

Тейлър кимна замислен.

— Искаш ли да ви откарам вкъщи? — попита след продължително мълчание.

— Дойдохме с колелата.

— Знам.

Денис веднага разбра, че това е повратен момент за тях. Спокойно можеше да се прибере сама и Тейлър го знаеше. Предложи да я изпрати, въпреки че обядът и приятелите му го чакаха наблизо. Беше очевидно, че иска тя да приеме; изражението му не оставяше никакво съмнение. За разлика от онзи ден, когато услужливо й пренесе покупките, този път на преден план бе не вежливостта, а възможността помежду им да се случи нещо.

Лесно би било да каже „не“. Животът й беше достатъчно труден — наистина ли искаше да прибави още усложнения? Разумът й нашепваше, че няма време, че идеята не е добра, а и почти не го познава. Мислите преминаха бързо през ума й с абсолютна убедителност, ала от устата й изненадващо се чу:

— Да, благодаря.

Отговорът, изглежда, учуди и него. Той отпи глътка бира и кимна безмълвно. Тогава Денис долови у него същата свенливост, която бе забелязала в „Мърчантс“, и внезапно осъзна какво е отказвала да признае пред себе си.

Не беше дошла на фестивала заради Джуди, нито за да завърже нови запознанства.

Беше дошла да види Тейлър Макейдън.

* * *

Мич и Мелиса проследиха с поглед как Тейлър и Денис се отдалечават. Мич се приведе към съпругата си и прошепна:

— Е, как ти се стори тя?

— Много мила — отговори искрено Мелиса. — Но не зависи само от нея. Познаваш Тейлър. Той ще реши как ще се развият нещата.

— Дали ще си допаднат?

— Познаваш го по-добре от мен. Как мислиш?

Мич сви рамене.

— Не съм сигурен.

— Нима? Знаеш колко очарователен може да бъде Тейлър. Надявам се този път да не нарани нечии чувства.

— Той ти е приятел, Мелиса. Изобщо не познаваш Денис.

— Прав си. Затова винаги му прощавам.