Никълъс Спаркс
Спасителят (12)

Единайсета глава

Седнала в кухнята, Денис Холтън реши, че животът е като тор.

Подхранва градината — полезно и евтино средство да обогатиш почвата и да разкрасиш лехите. Другаде обаче — например ако го настъпиш на поляна — е чисто и просто гадост.

Преди седмица, когато с Кайл се събраха отново заедно в болницата, тя определено реши, че въпросният тор се използва в градината. В онзи момент значение имаше единствено Кайл; щом синът й бе добре, всичко на света изглеждаше както трябва. Животът й, така да се каже, бе подхранен.

След седмица обаче нещата се бяха променили. Реалността след инцидента най-сетне се бе прояснила и равносметката определено не беше цветуща. Денис седеше до пластмасовата маса в малката си кухня и се взираше съсредоточено в книжата пред себе си. Застраховката покриваше престоя в болницата, но не и щетите от произшествието. Макар и стара, колата й беше надеждна. Сега обаче бе неизползваема. Шефът й Рей, Бог да го поживи, й даде почивка и от осем дни не беше изкарала нито цент. До седмица трябваше да издължи обичайните такси — телефон, ток, вода, газ. На всичкото отгоре се беше втренчила в сметката от Пътна помощ — хората, които бяха отстранили автомобила й от местопроизшествието край магистралата.

Тази седмица животът на Денис беше гадост.

Нямаше да е толкова зле, разбира се, ако беше милионер. Тогава тези проблеми щяха да бъдат просто дребно неудобство. Представи си как някой богаташ обяснява каква досада е да се занимаваш с подобни неща. Обаче ако имаш само няколкостотин долара в банката, това не е досада, а истински проблем, и то голям.

Щеше да покрие битовите такси с чековата сметка и да й остане за храна, ако внимава. Доста овесена каша щеше да сервира тази седмица, това беше сигурно; добре че Рей им даваше безплатна вечеря в закусвалнята. За щастие се бе обадила на Ронда — друга сервитьорка в закусвалнята — и тя се бе съгласила да я кара на отиване и връщане от работа. Оставаше сметката от Пътната помощ; бяха й предложили да я покрие с розовия талон — седемдесет и пет долара за бракуваната кола и всичко е уредено.

Крайният резултат? Допълнителна такса по кредитната карта всеки месец и придвижване с велосипед из града. И още по-неприятно — щеше да зависи от чуждо благоволение на отиване и на връщане от закусвалнята. Нищо похвално за момиче с колежанско образование.

Гадост.

Ако имаше бутилка вино, щеше да я отвори. В момента имаше нужда от малко забрава. Но пък не можеше да си позволи дори това.

Седемдесет и пет долара за колата.

Справедливо предложение, ала някак си не изглеждаше правилно. Даже нямаше да види парите.

Денис написа чековете за сметките, запечата плика и използва последните си марки. Трябваше да се отбие в пощата за още. Написа си бележка в тефтерчето до телефона, после си спомни, че „отбиването“ е придобило съвсем ново значение. Ако положението не беше толкова жалко, абсурдът би я разсмял.

Велосипед. Боже милостиви.

За да си вдъхне оптимизъм, каза си, че поне ще влезе във форма. След месец-два сигурно ще е благодарна за раздвижването. Представи си как хората казват: „Ех, какви крака! Мускули като стомана! Как успя?“. И отговори мислено: „Карам колело“.

Този път не се сдържа и се изкиска. На двайсет и девет години щеше да разправя как кара колело. Мили боже.

Денис възпря напиращия смях; знаеше, че е реакция на стреса. Стана и отиде да нагледа Кайл. Спеше дълбоко. Оправи завивките, целуна го лекичко по бузата и излезе навън. Седна на задната веранда, питайки се за кой ли път дали решението й да дойде тук е било правилно. Съзнаваше, че е невъзможно, и все пак си помечта да бе останала в Атланта. Хубаво би било да има с кого да поговориш от време на време; с човек, когото познаваш от години. Този месец не можеше дори да се обажда по телефона. Приятелите й не биха възразили да поговорят за тяхна сметка, но щеше да се чувства неудобно.

Имаше нужда обаче да поговори с някого? С кого?

С изключение на Ронда от закусвалнята (на двайсет и неомъжена) и Джуди Макейдън, не познаваше никого в града. Едно е да изгубиш майка си, съвсем друго — да изгубиш всичките си познати. Не помагаше и мисълта, че вината бе нейна. Тя реши да се премести, тя реши да напусне работа, тя реши да посвети живота си на Кайл. В подобен живот имаше простота — а и неизбежност — ала понякога й се струваше, че другите сфери от съществуването й се изплъзват, без дори да разбере.

Самотата й обаче не се дължеше единствено на преместването. Хвърляйки поглед назад, Денис съзнаваше, че и в Атланта нещата бяха започнали да се променят. Повечето й приятелки вече имаха съпрузи и деца. Други бяха неомъжени. И с едните, и с другите нямаха пресечни точки. Омъжените й приятелки предпочитаха да се срещат със семейни двойки; неомъжените се радваха на същия живот, както в колежа. Денис не се вместваше в техния свят. Колкото до онези, които имаха деца — е, трудно беше да слуша как порастват не с дни, а с часове. А когато станеше дума за Кайл? Е, подкрепяха я, ала всъщност не проумяваха какво преживява.

Съществуваше, разбира се, и темата за мъжете. Брет — добрият стар Брет — бе последният, с когото излезе на среща, та даже и не беше точно среща. Въргаляне в леглото може би. И то какво! Двайсет минути и бум — целият й живот се промени. Как ли щеше да живее сега, ако това не беше се случило? Вярно, Кайл нямаше да го има… но… Но какво? Може би щеше да е омъжена, да има едно-две деца и къща с белосана ограда край двора. Щеше да кара волво или миниван и да прекарва ваканциите в „Дисни Уърлд“. Звучеше добре и несъмнено по-лесно, ала щеше ли животът й да бъде по-добър?

Кайл. Сладкият Кайл. Самата мисъл за него я караше да се усмихва.

Не, реши тя, нямаше да е по-добър. Единственият светъл лъч в живота й беше той. Странно как успяваше да я влудява и все пак да го обича заради това.

Денис стана от верандата с въздишка и тръгна към спалнята. Съблече се пред огледалото в банята. Синините по бузата й още личаха, но бяха избледнели. Раната на челото й бе зашита грижливо; щеше да остане белег, но пък се намираше току до косата и почти нямаше да се забелязва.

Иначе бе доволна как изглежда. Понеже парите никога не стигаха, не държеше бисквити и чипс вкъщи. Рядко купуваше и месо, защото Кайл не обичаше. Сега беше по-стройна, отколкото преди Кайл да се роди — ами да, беше по-слаба, отколкото в колежа. Без никакви усилия седем килограма просто бяха изчезнали. Ако имаше време, щеше да напише книга под заглавие „Стрес и бедност: Сигурен начин бързо да стопите килограми“. Продава милион екземпляра и се пенсионира!

Разкикоти се отново. Да бе…

Както Джуди бе споменала в болницата, Денис приличаше на майка си. Имаше същата тъмна чуплива коса и лешникови очи; двете бяха горе-долу с еднакъв ръст. Както майка си, Денис младееше — няколко бръчици в ъгълчетата на очите, но иначе кожата й беше гладка. Като цяло не изглеждаше никак зле. Всъщност изглеждаше доста прилично, ако трябва да е честна пред себе си.

Поне нещо беше добре.

Решила да приключи в този дух, Денис си облече пижамата, пусна вентилатора на най-слабата степен и се пъхна под завивката. Изключи лампата и тихото ритмично пърпорене на вентилатора я приспа за минути.

* * *

Когато ранните утринни лъчи заструиха на снопове през прозореца, Кайл изтопурка в спалнята и легна при Денис, готов за новия ден. Прошепна:

— Събуди се, мамо.

Тя се превъртя в леглото и измърмори. Кайл опита да отвори очите й с малките си пръстчета, не успя, това му се стори много смешно и той се засмя заразително.

— Погледни ме, мамо — повтаряше той и въпреки безбожния час Денис също се засмя.

Разведрявайки още повече утрото, Джуди се обади малко след девет да попита дали уговорката за гостуване все още важи. Поговориха кратко и се сбогуваха. Джуди ще дойде утре следобед, ура! Денис се замисли за настроението, обзело я снощи, и каква промяна внася добрият сън.

Отдаде унинието на предменструален синдром.

След закуската извади велосипедите. Колелото на Кайл бе готово за път; нейното бе оплетено с паяжини. Гумите бяха поомекнали, но имаха достатъчно въздух да издържат до града.

Помогна на Кайл да си сложи каската и двамата потеглиха към града под безоблачното синьо небе. Кайл караше отпред. Един ден през миналия декември го бе завела на паркинг в жилищен комплекс в Атланта; държа го за седалката на велосипеда, докато се научи да пази равновесие. Отне два часа и половин дузина падания, но като цяло карането му се удаваше с вродена лекота. От малък имаше двигателни умения, надхвърлящи обичайните — факт, който винаги изненадваше лекарите. Денис отдавна бе разбрала, че синът й е изтъкан от противоречия.

Както всяко четиригодишно дете, разбира се, той бе способен да се съсредоточава единствено върху равновесието и забавлението. За него карането на велосипед бе приключение (особено когато и мама се е включила) и той въртеше педалите с безразсъден шемет. Нямаше много автомобили, но Денис крещеше напътствия през няколко секунди.

— Стой близо до мен…

— Спри!

— Не излизай на шосето…

— Спри!

— Мини настрани, идва кола…

— Спри!

— Внимавай! Има дупка…

— Спри!

— Не карай бързо…

— Спри!

„Спри“ бе единствената команда, чийто смисъл той наистина разбираше, и когато я чуеше, натискаше спирачките, спускаше крак на земята и се обръщаше назад, усмихнат от ухо до ухо, сякаш казва: „Толкова е весело. Защо се изнервяш?“.

Денис трепереше от напрежение, когато стигнаха до пощата.

Стана й от ясно по-ясно, че велосипедите няма да свършат работа, и реши да помоли Рей за две допълнителни смени седмично. Ако спестява всяка стотинка, може би ще успее да си купи кола след два месеца.

Два месеца ли?

Дотогава сигурно ще е полудяла.

На опашката — в пощата винаги имаше опашка — Денис избърса потта от челото си с надеждата дезодорантът да я спаси. Още нещо, което не бе очаквала на излизане от къщи сутринта. Колелото не беше просто неудобство, а сериозно упражнение, особено за човек, който не е карал отдавна. Краката й бяха уморени, бутовете — натъртени; усещаше как струйки пот се стичат между гърдите и по гърба й. Постара се да застане по-надалеч от хората на опашката, за да не ги смущава. За щастие явно никой не забелязваше.

След минута стигна до гишето и купи марки. Написа чек, прибра чековата книжка и марките в чантата и излезе навън. Двамата с Кайл възседнаха колелата и поеха към пазара.

Едънтън имаше малък център, но от историческа гледна точка градът бе истинско съкровище. Имаше къщи от началото на XIX век и през последните трийсет години почти всички бяха реставрирани и възвърнали предишното си великолепие. Гигантски дъбове се редяха край улицата и я засенчваха, осигурявайки приятна отмора от знойното слънце.

Понеже супермаркетът се намираше в другата част на града, Денис реши да се отбие в „Мърчантс“ — магазин, просъществувал от четиридесетте години на миналия век, старомоден във всяко отношение, който представляваше истински рог на изобилието. Продаваха всичко — от храна до стръв и автомобилни принадлежности; предлагаха видеокасети под наем, а в ъгъла имаше скара, където готвеха на място. Атмосферата допълваха четири люлеещи се стола и пейка отпред, където група местни всяка сутрин пиеха кафе.

Помещението беше тесничко и Денис винаги се удивляваше как успяват да сместят толкова различни стоки по рафтовете. Тя напълни малка пластмасова кошница с най-необходимото — мляко, овесени ядки, сирене, яйца, хляб, банани, макарони и кашкавал, солени бисквити и бонбони (за уроците с Кайл) — и застана пред касата. Плати по-малко от очакваното, което беше добре, но за разлика от супермаркета тук не предлагаха найлонови пликове. Собственикът — мъж с изрядно вчесана бяла коса и гъсти бухлати вежди — прибра продуктите в две кафяви книжни кесии.

И това, разбира се, се оказа недогледан проблем.

Ако имаше найлонови торби, щеше да ги провеси на дръжките на колелото. Как обаче да пренесе всичко това до къщи? Две ръце, два плика, две дръжки — сметката не излизаше. Особено когато трябва да наблюдава зорко Кайл.

Погледна към сина си, все още чудейки се как да разреши затруднението, и забеляза, че той се взира през стъклената витрина към улицата. По лицето му се четеше непознато изражение.

— Какво има, миличък?

Той отговори, но Денис не разбра думата. Прозвуча като „палникау“. Тя остави покупките върху тезгяха и се приведе, за да го гледа, докато говори. Движението на устните му понякога я улесняваше да схване какво се опитва да каже.

— Повтори, моля. Палникау?

Кайл кимна и изрече същото. Този път посочи към вратата и Денис погледна натам. В същия момент Кайл тръгна към вратата и изведнъж тя разбра. Пожарникар.

Застанал пред магазина, Тейлър Макейдън държеше вратата открехната и разговаряше с невидим събеседник. Тя го видя как кимна, махна с ръка, усмихна се и отвори вратата по-широко. Кайл се втурна към него. Тейлър влезе разсеяно вътре и едва не прекатури детето.

— Опа… Извинявай, не те видях — каза машинално. — Без да искам…

Отстъпи крачка назад и примигна объркано. После лицето му се проясни и грейна в широка усмивка. Той клекна и погледна Кайл в очите.

— Здравей, малък мъж. Как си?

— Здравей, Тейлър — отвърна радостно Кайл. (Здуауей, Тейър.)

Без повече приказки, Кайл прегърна Тейлър както през онази нощ в ловното укритие. Тейлър — отначало колебливо — отвърна на прегръдката с доволно и същевременно учудено изражение.

Денис ги наблюдаваше, занемяла от смайване и закрила уста с длан. След дълга минута Кайл най-сетне отпусна ръце и позволи на Тейлър да се отдръпне. Очите на момченцето сияеха, сякаш е срещнало отдавна изгубен приятел.

— Палникау — повтори развълнуван Кайл. — Той те намери (намеуи).

Тейлър наклони глава.

— Моля?

Денис най-после се опомни и тръгна към двамата, все още изумена от видяното. След цяла година с логопедката Кайл я бе прегръщал само веднъж, и то подтикнат от майка си. Този път прегръдката беше доброволна и Денис не бе сигурна какво да мисли за необичайното ново приятелство. Да види детето си как прегръща непознат — макар и добър човек — пробуди противоречиви чувства у нея. Мила гледка, но и сигнал за опасност. Сладък жест, стига да не се превръща в навик. Същевременно нещо в непринудения начин, по който Тейлър откликна на Кайл, а и обратното — я успокояваше, че няма никаква заплаха. Всичко това й мина през ума, когато приближи до тях и отговори вместо сина си:

— Опитва се да каже, че ти си го намерил.

Тейлър вдигна поглед и видя Денис за пръв път след инцидента. За миг не успя да откъсне очи. Беше я виждал, ала сега тя му се стори… е, стори му се по-привлекателна, отколкото си я спомняше. През онази нощ тя не беше на себе си, разбира се, но възможността да изглежда другояче при нормални обстоятелства изобщо не му беше хрумвала. Не беше ослепителна, нито елегантна; по-скоро излъчваше природна красота; жена, която знае, че е привлекателна, но не мисли за това от сутрин до вечер.

— Да. Той те намеуи — повтори момченцето и прекъсна размишленията му.

Кайл кимна за по-изразително и Тейлър благодари наум за повода да се обърне отново към него. Почуди се дали Денис е прочела мислите му.

— Да, намерих те — каза той и сложи дружелюбно длан върху рамото на Кайл. — Но ти си смелият малък мъж.

Денис го наблюдаваше, докато говореше на сина й. Въпреки жегата Тейлър носеше джинси и работни боти, покрити с тънък слой засъхнала кал и поовехтели, сякаш месеци наред ги е носил всеки ден. Дебелата кожа беше напукана и изжулена. Бялата му риза с къси ръкави разкриваше загорели от слънцето ръце с жилави мускули — като на човек, който работи с тях. Когато се изправи, стори й се, че е по-висок, отколкото си го спомня.

— Съжалявам, че едва не го съборих — извини се Тейлър. — Не го забелязах на влизане.

Той замълча, сякаш не знае какво друго да каже, и Денис долови срамежливост, каквато не бе очаквала.

— Видях какво стана. Не си виновен. Той ти се изпречи в краката. — Тя се усмихна. — Аз съм Денис Холтън впрочем. Помня, че сме се срещали, но онази нощ ми е доста мъглява.

Протегна ръка, Тейлър я пое и тя усети мазолите по дланта му.

— Тейлър Макейдън. Получих бележката ти. Благодаря.

— Палникау — повтори Кайл, този път по-силно отпреди.

Започна да кърши ръце и да сплита пръсти почти конвулсивно. Винаги правеше така от вълнение.

— Голям палникау. — Постави ударението върху „голям“.

Тейлър сбърчи вежди и хвана Кайл за каската приятелски, почти по братски. Главата на момченцето се завъртя в синхрон с дланта му.

— Сериозно?

Кайл кимна.

— Голям.

Денис се засмя.

— Май е открил своя кумир.

— Е, чувството е взаимно. Ти си малък мъж, но свърши повечето работа.

Очите на Кайл се разшириха.

— Голям.

Дори да забеляза, че Кайл не е разбрал думите му, Тейлър не го показа. Намигна му. Мил жест.

Денис прочисти гърло.

— Не успях да ти благодаря лично за всичко, което направи.

Тейлър сви рамене. При другиго това би могло да се изтълкува като арогантност, сякаш знае колко прекрасно е постъпил. Тейлър обаче създаваше различно впечатление — все едно изобщо не се е замислял за това след онази нощ.

— Е, няма проблем — каза той. — Бележката беше достатъчна.

За момент и двамата замълчаха. Междувременно Кайл — видимо отегчен от разговора им — тръгна към рафта с бонбоните. Изгледаха го как спира отпред и се взира съсредоточено в шарените пликове.

— Изглежда добре — рече най-сетне Тейлър, нарушавайки тишината. — Кайл, имам предвид. Питах се как е след произшествието.

— Наистина изглежда добре — кимна Денис. — Времето ще покаже, разбира се, но засега нямам поводи за притеснение. Лекарят ме увери, че е напълно здрав.

— А ти? — попита Тейлър.

Тя отговори машинално, без да се замисля.

— Както винаги.

— Не. Имам предвид раните. Имаше доста кръв, когато те видях за последно.

— О… Всичко е нормално, предполагам.

— Само нормално ли?

— Съвсем нормално — поправи се тя. — Понаболява ме тук-там, но иначе съм добре. Можеше да е по-лошо.

— Радвам се. Безпокоях се и за теб.

Нещо в тихия му глас накара Денис да се вгледа в него. Не беше най-красивият мъж, когото е виждала, ала нещо у него привличаше вниманието й — някаква нежност може би въпреки снажната фигура; остра, но незаплашителна проницателност в спокойните очи. Знаеше, че е невъзможно, ала той сякаш разбираше колко труден е бил животът й през последните години. Погледна към лявата му ръка и забеляза, че не носи венчална халка. Бързо отмести очи, питайки се откъде е дошло любопитството и защо. Нима това има значение? Кайл продължаваше да се помайва пред рафта с бонбони. Държеше плик „Скитълс“ и се готвеше да го отвори. Денис видя какво прави.

— Кайл… Не! — Пристъпи към него, после се обърна към Тейлър. — Извинявай. Трябва да се намеся.

— Разбира се. — Тейлър се отдръпна назад.

Проследи я с поглед как се отдалечава. Красиво, някак загадъчно лице с високи скули и екзотични очи, дълга, тъмна коса, прибрана хлабаво на опашка, спускаща се между плешките й; стройно тяло в къси панталони и блуза…

— Кайл, остави това. Вече купихме бонбони.

Преди да го забележи, че я гледа, Тейлър тръсна глава и се извърна, чудейки се отново как през онази нощ не е обърнал внимание колко е красива. След момент Денис се върна при него заедно с Кайл. Момчето имаше гузно изражение — спипано да бърка в буркана с конфитюр и прочее.

— Съжалявам… Обикновено не се държи така — каза извинително Денис.

— Сигурен съм. Но децата винаги изпробват границите.

— Изглежда говориш от опит.

Тейлър се усмихна.

— Всъщност не. Само от моя собствен. Нямам деца.

След неловка пауза Тейлър попита:

— Дошли сте, значи, в града за покупки?

Безсмислен въпрос, знаеше, но по някаква причина не искаше да се сбогува с нея. Денис прокара длан през разрошената си конска опашка.

— Да, шкафовете в кухнята се бяха поизпразнили. Реших да ги позаредя. А ти?

— Купувам кока-кола за момчетата.

— В пожарната?

— Не. Там съм само доброволец. За моите работници. Ремонтирам къщи и тям подобни.

Тя се обърка.

— Доброволец ли каза? Мислех, че са изчезнали от двайсет години.

— Не и тук. А и в другите малки градчета, предполагам. По правило няма достатъчно работа за редовен екип, затова разчитат на хора като мен в непредвидени случаи.

— Не знаех…

Макар да й се струваше невъзможно, този факт представяше стореното от него в още по-героична светлина.

Кайл вдигна глава към майка си.

— Гладен е — каза той. (Гуаден е.)

— Гладен ли си, скъпи?

— Да.

— Е, скоро ще се върнем вкъщи. Ще ти направя запечен сандвич с кашкавал. Как ти звучи?

— Добре — кимна Кайл. (Добуе.)

Денис обаче не тръгна веднага — по-точно не на мига, както си представяше Кайл. Тя погледна отново към Тейлър. Кайл подръпна ръба на панталоните й и ръката й машинално се спусна надолу да го спре.

— Хайде — добави Кайл.

— Ей сега, миличък.

Ръцете на Кайл и Денис се сборичкаха, докато отскубне пръстите му. Той пак опита да подръпне панталоните й. Тя го хвана за ръката, за да го спре. Тейлър прочисти гърло, за да не се разкикоти.

— Е, няма да ви задържам повече. Момчетата имат вълчи апетит, когато растат.

— Известно ми е. — Денис погледна Тейлър с изражение, познато на всяка майка, и изпита облекчение, когато долови, че той не смята поведението на Кайл за каприз.

— Радвам се, че те видях отново — добави тя; думите прозвучаха доста протоколно в собствените й уши — като част от надлежните „Здравейте. Как сте? Чудесно. Беше ми приятно“. Надяваше се той да е разбрал, че е искрена.

— И аз — отвърна Тейлър; хвана каската на Кайл и я пораздруса лекичко както преди. — Радвам се, че видях и малкия мъж.

Кайл му махна със свободната си ръка.

— Чао-чао, Тейлър — произнесе изразително.

— Чао.

Тейлър се усмихна и тръгна към хладилниците край стената, за да вземе кока-колата, за която бе дошъл.

Денис се обърна към тезгяха с едва чута въздишка. Собственикът се бе вглъбил в списание „Лов и риболов“; устните му се движеха леко, оформяйки думите от статията. Когато поеха към него, Кайл заговори отново:

— Гладен е.

— Знам, че си гладен. След мъничко тръгваме.

Собственикът забеляза, че се връщат към тезгяха, и прибра списанието. Денис посочи пликовете с покупки.

— Може ли да ги оставя тук за малко? Ще потърся торби с дръжки, за да ги пренеса по-лесно с колелото.

Тейлър, който вече бе в далечния край на магазина и изваждаше пакет с шест кока-коли от хладилника, напрегна слух да чуе какво става. Денис продължи:

— Няма да се бавя. Връщам се веднага.

Собственикът отговори:

— Разбира се, няма проблем. Ще ги сложа зад тезгяха.

С пакета в ръка Тейлър пристъпи замислен напред. След секунда взе решение.

— Денис, почакай…

Тя се обърна и спря.

— Това вашите колела ли са? Пред магазина? — попита я Тейлър.

Тя кимна.

— Да. Защо?

— Чух какво каза и… ами… — Той замълча, приковал я със спокойния си син поглед. — Искаш ли да ти помогна да пренесеш покупките? Минавам край къщата ти. Ще ги оставя там.

Махна с ръка да посочи пикапа, паркиран пред входа.

— О, не, няма нужда…

— Сигурна ли си? На път ми е. Ще ми отнеме най-много две минути.

Тя разбираше, че услужливостта на Тейлър е нещо характерно за хората от малкия град, ала се поколеба дали е редно да приеме.

Той вдигна ръце, сякаш доловил нерешителността й, и се усмихна шеговито.

— Няма да открадна нищо, обещавам.

Кайл пристъпи към вратата и Денис сложи длан върху рамото му, за да го спре.

— Знам, но…

Но какво? Толкова дълго ли е била сама, че вече е забравила как да приема протегната ръка? Или чувстваше, че той вече е направил достатъчно за нея?

Я стига. Не е като да ти предлага брак и прочее…

Денис преглътна, представяйки си пътешествието из града и обратно вкъщи, натоварена с покупките.

— Ако си сигурен, че ти е на път…

Тейлър усети, че е удържал малка победа.

— Съвсем сигурен. Изчакай само да платя това и заедно ще натоварим покупките в колата.

Застана пред тезгяха и остави пакета с кока-кола до касата.

— А как разбра къде живея? — попита го Денис.

Той я погледна през рамо.

— Градът е малък. Знам къде живее всеки.

* * *

По-късно същата вечер Мелиса, Мич и Тейлър бяха в задния двор. Пържолите и наденичките вече цвърчаха над въглищата. Бавната, влажна и топла привечер вещаеше лято като насън. Жълтото слънце висеше ниско в небето над застиналите дрянове, чиито листа не помръдваха в неподвижния въздух.

Мич стоеше до скарата с щипци в ръка, а Тейлър отпиваше бира — третата засега. Главата му беше приятно замаяна; пиеше отмерено, за да запази точно това усещане. Разказваше какво му се случва напоследък — включително търсенето в тресавището; спомена също, че е видял Денис в магазина.

— Изглеждат добре — отбеляза, шляпвайки комар, кацнал върху крака му.

Подхвърли го небрежно, но Мелиса го изгледа изпитателно, после се приведе напред.

— Харесваш ли я? — попита, без да крие любопитството си.

Преди Тейлър да успее да отговори, Мич се намеси в разговора:

— Каза, че я харесва, нали?

— Нищо подобно — възрази бързо Тейлър.

— Не е нужно да го казваш. Изписано е на лицето ти, а и нямаше да й занесеш покупките, ако не я харесваше. — Мелиса се обърна към съпруга си. — Да, харесва я.

— Говориш вместо мен — възпротиви се Тейлър.

Мелиса се усмихна невъзмутимо.

— Е… красива ли е?

— Що за въпрос?

Мелиса се обърна отново към съпруга си.

— Мисли, че е красива.

Мич кимна убеден.

— Стори ми се позамислен, когато дойде. И какво следва сега? Ще я поканиш ли на среща?

Тейлър погледна първо към единия, после към другия, чудейки се как разговорът е тръгнал в тази посока.

— Нищо такова не съм планирал.

— Трябва. Добре е да излизаш от къщи от време на време.

— По цял ден съм навън…

— Знаеш какво имам предвид. — Мич му намигна, развеселен от смущението му.

Мелиса се облегна назад.

— Мич е прав. Не се подмладяваш. Вече не си в разцвета на силите си.

Тейлър поклати глава.

— Много благодаря. Поискам ли обиди, знам къде да се отбия.

Мелиса се изкиска.

— Знаеш, че се шегуваме.

— Това ли е твоето разбиране за извинение?

— Да, ако ще те подтикне да я поканиш.

Тейлър размърда вежди нагоре-надолу и все пак се разсмя. Мелиса беше на трийсет и четири, ала изглеждаше — във всяко отношение — с десет години по-млада. Русокоса и дребничка, тя не пестеше добрите думи, беше предан приятел и никога не таеше горчилка. Децата са се счепкали, кучето се е изпуснало на килима, колата не пали — все едно. След няколко минути тя възвръщаше ведрото си настроение. Неведнъж Тейлър беше казвал на Мич, че е късметлия. Мич винаги отговаряше едно и също: „Знам“.

Тейлър отпи глътка бира.

— Защо сте толкова заинтригувани всъщност? — попита той.

— Защото те обичаме — отвърна със сладък глас Мелиса, сякаш това обяснява всичко.

И не разбирате защо съм сам, добави мислено Тейлър.

— Добре — кимна най-сетне той. — Ще си помисля.

— Звучи чудесно — каза Мелиса, без да прикрива вълнението си.