Никълъс Спаркс
Спасителят (11)

Десета глава

Три дни след произшествието и успешното издирване на Кайл Холтън Тейлър Макейдън мина под варовиковата арка, която служеше като портал, и тръгна през гробището „Кипарисов парк“ — най-старото в Едънтън. Знаеше точно къде отива и крачеше уверено през моравата край паметните плочи. Някои стояха тук от столетия и дъждовете бяха загладили надписите. Той си спомни как навремето се привеждаше и напразно се опитваше да ги разчете.

Днес обаче не се заглеждаше; вървеше право напред под облачното небе и спря едва когато стигна под короната на гигантска плачеща върба. Тук, в западната част на гробището, надгробният камък, който бе дошъл да види, се издигаше на трийсет сантиметра над земята — скромен гранитен къс с кратък надпис отпред.

Отстрани тревата бе израсла нависоко, но иначе гробът беше добре поддържан. В малък стъклен цилиндър, забит в пръстта, имаше букет изсъхнали карамфили. И без да ги брои, знаеше колко са; не се запита и кой ги е донесъл.

Майка му бе оставила единайсет карамфила — по един за всяка година от брака им. От двайсет и седем години тя идваше тук през май, точно в деня на годишнината им. През цялото това време нито веднъж не бе казала на Тейлър, който пък не бе споменавал, че знае. Охотно й позволяваше да запази тайната си, ако така ще опази своята.

За разлика от майка си Тейлър не посещаваше гроба на юбилея им. Това беше техният ден, денят, когато се бяха врекли във вечна вярност пред семейство и приятели. Тейлър идваше през юни, в деня, когато баща му бе починал. Никога не го забравяше.

Както обикновено, носеше джинси и работна риза с къс ръкав. Бе дошъл право от строителния обект, за да използва обедната почивка, и ризата все още лепнеше по гърба и гърдите му. Никой не го попита къде отива, а и той не обясни. Това си беше лично негова работа.

Тейлър се наведе и започна да плеви тревата; омотаваше дългите стръкове около дланта си и ги отскубваше, за да ги подравни с окосената морава наоколо. Не бързаше; даваше време на мислите си да се прояснят. Когато почисти избуялите туфи от всички страни, прокара пръст по изгладения гранит. Думите бяха прости:

Мейсън Томас Макейдън

Любящ баща и съпруг

1936–1972

Всяко посещение тук, от юни до юни, отмерваше годините на Тейлър. Сега беше на същата възраст, когато баща му си беше отишъл. Плахото момченце се бе превърнало в мъж. Спомените за баща му обаче бяха секнали отведнъж в този ужасен ден. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да си представи как би изглеждал той, ако беше жив. В мислите на Тейлър баща му винаги щеше да е на трийсет и шест. Никога по-млад, никога по-стар — избирателната памет не му оставяше избор. Както и снимката, разбира се.

Тейлър затвори очи и зачака образа да изплува. Не беше нужно да носи снимката; знаеше точно какво представя. Все още стоеше над камината в дневната. От двайсет и седем години я виждаше всеки ден.

Беше заснета седмица преди инцидента; през топла юнска сутрин точно пред дома им. Баща му бе уловен как слиза от задната веранда, стиснал въдица на път за реката. Макар да не беше в кадър, Тейлър помнеше как подтичваше след него, събирайки такъми из къщата. Майка му се беше скрила зад пикапа; подвикна на баща му, Мейсън се обърна и тя го снима. Бяха дали лентата за проявяване и затова снимките се бяха запазили. Джуди ги взе чак след погребението и плака, докато ги разглеждаше. За другите снимката не беше нищо особено — баща му, хванат в крачка, с чорлава коса и лекьосана риза. Тейлър обаче смяташе, че тя е уловила цялата му същност, неукротимия му дух и именно затова бе разтърсила толкова силно майка му.

Месец след смъртта му Тейлър я измъкна тайно от чантата й и заспа така — стиснал снимката. Майка му влязла и видяла как мъничките му пръстчета държат снимката, върху която и досега личаха петна от сълзи. На другия ден Тейлър залепи пръчици от близалка за парче стъкло и изработи рамка. През всичките тези години не беше и помислял да я смени.

Трийсет и шест.

Баща му изглеждаше толкова млад на снимката. Лицето му беше издължено и момчешко, край очите и по челото имаше едва различими бръчици, които никога нямаше да станат по-дълбоки. Защо тогава баща му изглеждаше по-зрял, отколкото се чувстваше Тейлър в момента? Имаше вид на помъдрял, сигурен в себе си, смел мъж. В очите на деветгодишния си син той притежаваше легендарни измерения на герой, разбрал живота и способен да обясни почти всичко. Дали защото бе живял по-дълбоко? Защото дните му са били изпълнени с по-обширни, по-неповторими събития? Или това впечатление бе просто резултат от чувствата на малкото момче към баща му, включително последния им момент заедно?

Тейлър не знаеше и никога нямаше да узнае. Отговорите бяха отдавна погребани с баща му.

Почти не помнеше седмиците след неговата смърт. Онези дни бяха странно замъглени в поредица от откъслечни спомени — погребението, престоят в къщата на баба му и дядо му в другия край на града, задушаващите кошмари, когато се опитваше да заспи. Беше лято, не ходеше на училище и по цели дни се скиташе навън, мъчейки се да забрави случилото се. Майка му се облича в черно два месеца. После най-сетне прибра траурните дрехи. Преместиха се в нов дом, по-малък, и макар деветгодишните да не проумяват смъртта и как да се справят с нея, Тейлър разбра с точност какво иска да му каже майка му.

Сега сме само ние двамата. Трябва да продължим да живеем.

След онова съдбовно лято той избута някак училището; получаваше прилични, ала незабележителни оценки, преминаваше от клас в клас. Чуваше хората да казват, че е удивително устойчив, и в някои отношения бяха прави. Грижовната му, силна духом майка му осигури юношество, каквото имаха повечето местни деца. Ходеше на лагер и на гребане; играеше футбол, баскетбол и бейзбол през гимназиалните години. В много отношения обаче го смятаха за единак. Мич беше и си остана единственият му близък приятел; през лятото ходеха на лов и риболов само двамата. Изчезваха за по седмица, понякога стигаха чак до Джорджия. Сега Мич беше женен, но спазваха традицията, когато могат.

Щом завърши гимназия, Тейлър предпочете работата за сметка на колежа; изучи зидарство и дърводелство. Чиракуваше при алкохолик — човек, изпълнен с горчилка, чиято съпруга го беше напуснала и който се интересуваше повече от парите, отколкото от качеството на работата. След яростна разпра, едва не стигнала до размяна на удари, Тейлър го напусна и се записа на курс, за да получи лиценз за строител.

За да се издържа, работеше в гипсова мина край Литъл Уошингтън; в резултат кашляше всяка нощ, но на двайсет и четири бе спестил достатъчно, за да основе своя компания. Не отказа нито една дребна поръчка и често вземаше по-малко, докато бизнесът му укрепне и си създаде име. До двайсет и осем на два пъти едва не фалира, но продължи упорито напред и най-сетне му потръгна. През последните осем години бизнесът най-после бе започнал да му осигурява прилично съществуване. Не се простираше нашироко — къщата му беше малка, пикапът на шест години — ала имаше достатъчно, за да води скромен живот, какъвто му беше по вкуса.

Живот, който включваше доброволна работа в пожарната.

Майка му опита решително да го разубеди. Това бе единственият случай, когато съзнателно постъпи против волята й.

Тя искаше, разбира се, да стане и баба. Подхвърляше го от време на време. Тейлър обикновено отвръщаше шеговито и сменяше темата. Не беше приближавал дори на крачка от женитба и се съмняваше някога да стигне дотам. Не си го представяше въпреки двете сериозни връзки, които бе оставил в миналото. Първо, скоро след като навърши двайсет, започна да излиза с Валъри. Когато се запознаха, тя бе преживяла разрушителна любовна история — друга жена забременяла от приятеля й — и търсеше подкрепа. Валъри беше умно момиче и двамата се разбираха добре. Две години по-голяма от него обаче, тя искаше нещо по-сериозно; Тейлър й обясни честно, че може би никога няма да е готов за това. Откровеността му породи напрежение и безизходица. С течение на времето просто се раздалечиха и в крайна сметка тя го напусна. Последната вест за нея беше, че е омъжена за адвокат и живее в Шарлът.

После се появи Лори. За разлика от Валъри тя беше по-млада от Тейлър и бе дошла в Едънтън, за да работи в една от местните банки. Беше кредитен консултант и посвещаваше на кариерата дълги часове; не бе успяла да завърже приятелства, когато Тейлър посети банката, за да кандидатства за ипотечен заем. Предложи й да я запознае с местни хора и тя прие. Не след дълго я покани на среща. Детинската й наивност го очароваше и пробуждаше закрилническите му инстинкти, ала и тя поиска по-сериозно обвързване, отколкото бе готов да даде. Разделиха се. Сега Лори бе омъжена за сина на кмета, имаше три деца и караше миниван. Откакто се бе сгодила, двамата с Тейлър си разменяха по някоя любезност и нищо друго.

Докато навърши трийсет, беше излизал с повечето неомъжени жени в Едънтън; сега бе на трийсет и шест и вече не бяха останали кой знае колко. Съпругата на Мич, Мелиса, неуморно му уреждаше срещи, ала и те приключваха безславно. Но пък и той всъщност не търсеше. И Валъри, и Лори твърдяха, че у него има нещо недостижимо, нещо непонятно в начина, по който възприема себе си. Знаеше, че намеренията им са добри, ала опитите им да обсъждат отчуждението му не успяваха — или не можеха — да променят каквото и да било.

Най-сетне той се изправи и коленете му изпукаха леко. Понаболяваха го от дългото стоене клекнал. Преди да тръгне, Тейлър изрече кратка молитва за баща си, после се приведе да докосне още веднъж надгробната плоча.

— Съжалявам, татко — прошепна. — Много, много съжалявам.

* * *

Мич Джонсън се бе облегнал на пикапа на Тейлър. Държеше две кутийки бира, прихванати с пластмасови пръстени — останките от стека, който бе подхванал предишната вечер. Измъкна едната и я подхвърли на Тейлър. Той я улови, без да забавя крачка, изненадан да види приятеля си и все още потънал в мисли за миналото.

— Не беше ли на сватба извън града? — попита Тейлър.

— Бях. Снощи се върнах.

— Какво търсиш тук?

— Хрумна ми, че ще ти се допие бира — отговори кратко Мич.

Беше по-висок и по-слаб от Тейлър и почти съвсем оплешивял — косата му бе започнала да оредява още след двайсетте; очилата с телени рамки му придаваха вид на счетоводител или инженер. Всъщност работеше в железарията на баща си и в града го смятаха за технически гений. Можеше да поправи всичко — от косачка за трева до булдозер — и пръстите му постоянно бяха зацапани с грес. За разлика от Тейлър той бе завършил предприемачество в Университета на Източна Каролина и преди да се върне в Едънтън, в магистърския курс бе срещнал студентката по психология от Роки Маунт Мелиса Киндъл. Двамата бяха женени от дванайсет години и имаха четири деца, всичките момчета. Тейлър кумува на сватбата и беше кръстник на най-големия им син. Понякога начинът, по който Мич говореше за Мелиса, подсказваше на Тейлър, че сега я обича повече, отколкото когато я бе отвел пред олтара.

Както Тейлър, Мич беше доброволец в пожарната. По настояване на Тейлър двамата бяха преминали през необходимото обучение и бяха постъпили едновременно. Мич възприемаше работата по-скоро като дълг, отколкото като призвание, но Тейлър винаги разчиташе на него, когато се случеше да ги повикат. Докато Тейлър предизвикваше опасността, Мич проявяваше предпазливост и двамата се уравновесяваха в трудни ситуации.

— Толкова ли съм предсказуем?

— Хайде, Тейлър, познавам те по-добре от съпругата си.

Тейлър подбели очи и се облегна на пикапа.

— Как е Мелиса?

— Добре. Сестра й я подлуди на тържеството, но вече си е вкъщи и е по-спокойна. Сега само аз и децата я ядосваме. — Тонът на Мич омекна едва доловимо. — А ти как си?

Тейлър сви рамене, без да среща погледа му.

— Нормално.

Мич не настоя. Знаеше, че Тейлър няма да каже нищо повече. Баща му бе една от малкото теми, която никога не обсъждаха. Мич отвори бирата, извади кърпа от задния си джоб и избърса потта от челото си.

— Чух, че си имал голяма нощ в тресавището, докато ме е нямало.

— Да.

— Жалко, че не бях там.

— Определено щеше да си полезен. Адска буря беше.

— Но пък ако бях там, нямаше да има драма. Веднага щях да тръгна към ловните укрития. Не е за вярване, че сте се сетили след часове.

Тейлър се подсмихна. Отвори си бирата, отпи и погледна към Мич.

— Мелиса още ли настоява да се откажеш?

Мич прибра кърпата в джоба си и кимна.

— Знаеш как е с децата и прочее. Мелиса не иска да ми се случи нещо.

— А ти какво мислиш?

Мич отговори след миг.

— Предполагах, че никога няма да се откажа, но сега не съм толкова сигурен.

— Значи обмисляш да се оттеглиш? — попита Тейлър.

Мич отпи дълга глътка от бирата.

— Да… — отговори най-сетне.

— Имаме нужда от теб — каза сериозно Тейлър.

Мич се засмя с глас.

— Звучиш като армейски пропагандатор.

— Но е вярно.

Мич поклати глава.

— Не е. Сега имаме достатъчно доброволци и цял списък с хора, които тутакси могат да ме заместят.

— Нямат опит.

— И ние нямахме в началото. — Мич замълча замислен. — Всъщност не става дума само за Мелиса… Отдавна правя това и някак си вече е изгубило смисъл. Не съм като теб. Не изпитвам необходимост да продължавам. Иска ми се да прекарвам повече време с децата, без да се налага да излизам ненадейно. Искам когато вечерям със съпругата си, да знам, че съм си свършил работата за деня.

— Изглежда вече си взел решение.

Мич долови разочарованието в гласа на Тейлър, ала кимна бавно.

— Да… Ще довърша годината и край. Исках просто да кажа първо на теб.

Тейлър не отговори. Мич наклони глава и погледна колебливо приятеля си.

— Всъщност не дойдох да говорим за това. Дойдох да те подкрепя.

Тейлър изглеждаше отнесен в мисли.

— Вече ти казах, че всичко е наред.

— Искаш ли да отидем някъде? Да пийнем бира?

— Не. Трябва да се връщам на работа. Довършваме къщата на Скип Хъдсън.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Е, какво ще кажеш тогава за вечеря следващата седмица?

— Пържоли на скара?

— Разбира се. — Мич кимна, сякаш не му е хрумвало друго.

— Добре. — Тейлър погледна подозрително приятеля си. — Мелиса няма да покани пак приятелка, нали?

Мич се засмя.

— Не. Но ще й кажа да измисли нещо, ако искаш.

— Не, благодаря. След Клер не бих й се доверил отново.

— О, хайде, не беше толкова зле.

— Защото не бърбори на тебе цяла нощ. Беше като навита на пружина. Не млъкна нито за минута.

— Беше нервна.

— Беше досадна.

— Ще предупредя Мелиса.

— Не, в никакъв…

— Знаеш, че се шегувам. Какво ще кажеш за сряда? Ще наминеш ли у нас?

— Разбира се.

— Добре. — Мич кимна и извади ключовете си от джоба. Смачка кутийката от бира и я метна в каросерията на пикапа на Тейлър.

— Благодаря — усмихна се Тейлър.

— Винаги можеш да разчиташ на мен.

— Имах предвид, че дойде днес.

— Разбрах.