Никълъс Спаркс
Спасителят (10)

Девета глава

Следващото утро беше облачно и валеше ситен дъждец, ала бурята бе отминала към морето. Вестниците бяха пълни с новини за произшествията през нощта. Заглавните статии бяха посветени основно на торнадото край Мейсвил, унищожило автомобили, отнело четири живота и ранило седмина. Успешното издирване на Кайл Холтън изобщо не бе споменато — репортерите научиха, че се е изгубил едва през следващия следобед, часове след откриването му. Щастливият завършек бе превърнал събитието — по техния жаргон — в дреболия, особено в сравнение с постоянния приток на злощастни вести от източната част на щата.

Денис и Кайл прекараха заедно нощта (или каквото бе останало от нея) в болницата. Макар да бяха готови да изпишат Кайл следобед на другия ден, лекарите решиха да задържат Денис още ден за наблюдение.

Шумът в болницата ги събуди рано и след поредния преглед от дежурния лекар Денис и Кайл цяла сутрин гледаха анимационни филми. И двамата бяха в нейното легло, облегнати на възглавници и облечени в болнични халати с неподходящ размер. Кайл се бе прехласнал по „Скуби Ду“ — любимия му филм, който Денис също харесваше като малка. Трябваха им само пуканки, ала самата представа преобръщаше стомаха й. Замайването бе отшумяло, но ярката светлина я заслепяваше и храната не й понасяше.

— Той тича (То тита.) — Кайл посочи екрана, където краката на Скуби се въртяха в кръг.

— Да, бяга от призрака. Можеш ли да го кажеш?

— Бяга от призрака (Бяха от пуисуак.) — повтори Кайл.

Обгърнала го с ръка, тя го потупа по рамото.

— Ти избяга ли снощи?

Кайл кимна, без да откъсва очи от телевизора.

— Да, бяга.

Денис го погледна нежно.

— Страхуваше ли се?

— Да.

Тонът му се промени леко, но Денис не разбра дали говори за себе си, или за Скуби Ду. Кайл бъркаше местоименията и не разбираше разликата между глаголите. Страхувам се, страхува се, страхуваше се… за него всичко значеше едно и също, поне доколкото схващаше тя. Идеята за време (вчера, утре, снощи) също му убягваше.

Не за пръв път опитваше да обсъди случилото се с него. По-рано го разпита, ала не научи много. Защо избяга? Защо постъпи така? Какво видя? Къде те откриха? Кайл не продумваше; тя и не очакваше отговор, но все пак искаше да му зададе въпросите. Някой ден може би щеше да й разкаже. Някой ден, щом проговори, сигурно ще си спомни и ще й обясни всичко. „Да, мамо, не съм забравил…“ Дотогава обаче произшествието щеше да остане загадка.

Дотогава.

Това й се струваше толкова далече…

Вратата се открехна с проскърцване.

— Чук, чук…

Джуди Макейдън надникна вътре.

— Надявам се, че не идвам в неподходящ момент. Обадих се в болницата, казаха ми, че сте будни.

Денис се поизправи и приглади омачкания болничен халат.

— Влизай. Гледаме телевизия.

— Сигурна ли си, че не преча?

— Разбира се. Няколко часа анимация са ми предостатъчни.

Денис взе дистанционното и намали леко звука. Джуди приближи до леглото.

— Исках да се запозная със сина ти. Целият град говори за него. Тази сутрин ми се обаждаха двайсет пъти по телефона.

Денис се извърна и погледна с гордост сина си.

— Ами… ето го и него, малкия беглец. Кайл, поздрави госпожа Джуди.

— Здравей, Джуди — прошепна той. (Здуауей, Дюди.)

Очите му останаха приковани в екрана. Джуди придърпа стол и седна до леглото. Потупа го по крака.

— Здравей, Кайл. Как си? Чух, че снощи си имал голямо приключение. Разтревожи доста майка си.

След момент мълчание Денис настоя:

— Кайл, отговори на Джуди.

— Да — съгласи се той.

Джуди погледна към Денис.

— Прилича много на теб.

— Затова го купих — изрече бързо Денис и Джуди се засмя. После отново се обърна към Кайл.

— Майка ти е забавна, нали?

Кайл не продума.

— Още не говори добре — обясни тихо Денис. — Има проблеми с усвояването на езика.

Джуди кимна, после се приведе напред, сякаш споделя тайна с Кайл.

— Разбирам те, Кайл. Не съм толкова интересна, колкото филмчето. Какво гледаш?

Той пак не отговори и Денис го потупа по рамото.

— Кайл, какво дават по телевизията?

Без да я поглежда, синът й прошепна:

— Скуби Ду. (Скуди Ду.)

Лицето на Джуди грейна.

— О, Тейлър го гледаше като малък. — После добави по-бавно: — Смешно ли е?

Кайл кимна енергично.

— Да, да.

Очите на Денис се разшириха леко от изненада и благодарност.

Джуди я погледна.

— Не мога да повярвам, че още го дават.

— Скуби ли? Два пъти дневно! — информира я Денис. — Гледаме го сутрин и следобед.

— Щастливци.

— Да, особено аз — подбели очи Денис и Джуди се изкикоти тихичко.

— Е? Как се чувствате двамата?

Денис седна по-изправена в леглото.

— На Кайл му няма нищо. Все едно снощи не се е разхождал из тресавището. Аз обаче… Е, да кажем, че съм била и по-добре.

— Скоро ли ще ви изпишат?

— Утре, надявам се. Зависи от мен, разбира се.

— Ако се наложи да останеш, кой ще гледа Кайл?

— О, ще остане с мен. Лекарите проявяват разбиране.

— Потрябва ли ти помощ, аз съм насреща.

— Благодаря за предложението — кимна Денис и очите й отново се стрелнаха към Кайл. — Но ще се справим, нали, Кайл? Мама си взе дозата раздяла.

На екрана ненадейно се отвори гробница на мумия и Шаги и Скуби пак хукнаха. Вилма ги последва по петите. Кайл се засмя, сякаш не е чул майка си.

— А и ти вече направи достатъчно — продължи Денис. — Съжалявам, че не успях да ти благодаря снощи, но…

Денис вдигна ръце да я прекъсне.

— О, не се тревожи. Радвам се, че всичко приключи добре. Карл отби ли се сутринта?

— Карл ли?

— Полицаят. Беше тук снощи.

— Още не. Ще дойде ли?

Джуди кимна.

— Така чух. Тейлър спомена, че трябвало да уточни някои подробности.

— Тейлър? Това е твоят син, така ли?

— Единственият.

С известно усилие Денис извика спомена за предишната нощ.

— Той ме откри, нали?

Джуди кимна.

— Видял колата ти, докато търсел прекъснати електрически кабели.

— Значи трябва и на него да благодаря.

— Ще му предам. Но не е бил само той. Събрали са се повече от двайсет души. Хора от целия град са се притекли на помощ.

Удивена, Денис поклати глава.

— Та те дори не ме познават!

— Хората ни поднасят изненади, нали? Мнозина са с добри сърца. Честно казано, аз не съм учудена. Едънтън е малък град, но има голяма душа.

— Цял живот ли си била тук?

Джуди кимна.

Денис прошепна заговорнически:

— Обзалагам се, че знаеш всичко, което става в града.

Джуди положи длан върху гърдите си като Скарлет O’Xapa и бавно провлече думите:

— Скъпа моя, мога да ти разправя истории, от които ще настръхнеш.

Денис се засмя.

— Някой ден ще ти дойда на гости и ще ми разкажеш.

Джуди продължи да играе ролята на невинна южняшка красавица.

— Но това е клюкарство, а да одумваш хората е грях.

— Знам. Но нямам воля.

Джуди намигна.

— Аз също. Ще го направим. А и ще ти разкажа за майка ти като малко момиче.

* * *

Час след пладне Карл Хадъл посети Денис и довърши останалата канцеларска работа. Бодра и с далеч по-ясен ум от предишната вечер, Денис отговори най-подробно на всичките му въпроси. Разговорът не отне повече от двайсет минути, защото случаят така или иначе бе приключен. Кайл седеше на пода и си играеше със самолета, който Денис бе открила в дамската си чанта, донесена любезно от полицая Хадъл.

Накрая сержант Хадъл прибра книжата в папка. Вместо веднага да си тръгне обаче, затвори очи и прикри прозявка с опакото на дланта си.

— Извинете — каза и тръсна глава да пропъди дрямката.

— Изглеждате изморен — отбеляза съчувствено Денис.

— Малко. Беше ужасна нощ.

Денис се помести върху леглото.

— Е, радвам се, че се отбихте. Исках да ви благодаря за всичко, което направихте. Не можете да си представите какво означава за мен.

Сержант Хадъл кимна, сякаш е имал такива случаи и преди.

— Няма защо. Това ми е работата. Имам момиченце. Ако се беше изгубила тя, щеше да ми се иска всички в радиус сто километра да зарежат каквото правят и да ми помогнат да я открия. Снощи никой не би могъл да ме спре.

От тона му Денис разбра, че е съвсем искрен.

— На колко години е момиченцето ви? — попита тя.

— Рожденият й ден беше миналият понеделник. Навърши пет. Хубава възраст.

— Всички са хубави. Поне така знам от опит. Как се казва?

— Кембъл. Носи моминското име на съпругата ми.

— Единственото ви дете ли е?

— Засега. След два месеца чакаме второто.

— О, поздравления. Момче или момиче?

— Още не знаем. Ще бъде изненада, както с Кембъл.

Денис кимна и затвори очи за миг. Сержант Хадъл потупа коляно с папката и стана.

— Е, трябва да тръгвам. Сигурно имате нужда от почивка.

Макар да предположи, че той говори по-скоро за себе си, Денис се поизправи в леглото.

— Всъщност… преди да тръгнете… може ли да ви попитам нещо за снощи? При цялата суматоха вчера и тази сутрин така и не научих какво се е случило. Имам предвид от първа ръка.

— Разбира се. Какво ви интересува?

— Как успяхте… искам да кажа, в тъмнината и бурята…

Тя замълча, търсейки точните думи.

— Как го открихме ли? — помогна й сержант Хадъл.

Денис кимна.

Той погледна към Кайл, който продължаваше да си играе със самолетчето в ъгъла.

— Е, иска ми се да отговоря, че се дължи на опит и умение, но не е така. Извадихме късмет. Голям късмет. Можеше да се скита там с дни. Гората е гъста. Чудехме се накъде е тръгнал. Тейлър обаче се досети някак си, че Кайл ще върви по вятъра, с гръб към светкавиците. Излезе прав, разбира се. — Той кимна към Кайл с изражение на баща, чийто син току-що е пробягал победоносен хоумрън, и продължи: — Имате жилаво момченце, госпожице Холтън. Това, че е невредим, се дължи по-скоро на него, отколкото на нас. Повечето деца… всяко дете, което познавам, би изпаднало в паника. Не и вашето момченце. Удивително!

Денис сбърчи чело, обмисляйки думите му.

— Чакайте… Споменахте Тейлър Макейдън?

— Да, мъжа, който ви откри. — Сержант Хадъл се почеса по брадичката. — Всъщност той откри и двама ви. Намери Кайл в ловно укритие и синът ви не се отдели от него по целия път до болницата. Вкопчи се като рачешка щипка.

— Тейлър Макейдън ли откри Кайл? Мислех, че сте вие.

Сержант Хадъл вдигна полицейската си фуражка от края на леглото.

— Не бях аз, но не защото не се стараех. Просто Тейлър сякаш имаше трето око през цялата нощ.

— Благодаря ви все пак. Без вас Кайл вероятно нямаше да е тук.

— Е, обичам истории с щастлив край и се радвам, че преживях такава.

Сержант Хадъл се сбогува и излезе. Когато вратата се затвори след него, Денис вдигна глава и погледна към тавана, без всъщност да го вижда.

Тейлър Макейдън? Джуди Макейдън?

Съвпадението беше невероятно, ала и всичко станало снощи сякаш бе приумица на съдбата. Бурята, кошутата, коланът, преметнат през скута й вместо през рамото (никога не го беше правила преди и не би го направила пак, това бе сигурно), решението на Кайл да излезе от колата, докато тя е била в несвяст и не е можела да го спре… Всичко.

Включително Макейдънови.

Единият в болницата, за да я подкрепи, другият — открил колата й. Единият познавал майка й преди време, другият — намерил Кайл.

Случайност? Или не?

По-късно следобед с помощта на медицинска сестра и местния телефонен указател Денис изпрати благодарности на Карл и Джуди; после изказа признателност на всички, участвали в издирването, и адресира посланието до пожарната.

Накрая написа благодарствено писмо на Тейлър Макейдън и докато пишеше, неволно се питаше какъв ли човек е той.