Джон Лескроарт
Фатална изневяра (5)

5

Доброто им настроение от „Самс Грил“ се беше запазило през целия ден. Рон и Кейт седяха в дневната и чакаха децата им да се приберат от училище. Часът беше малко след шест. Кейт стоеше пред големите прозорци в предната част на къщата и наблюдаваше улицата през вътрешните щори. Слънцето беше ниско на запад и къпеше цялата улица в мека жълта светлина. Топлите му лъчи не можеха да проникнат вътре в къщата.

Рон седеше в своя фотьойл за четене. Кейт се беше появила преди минута, беше му подала тежка чаша, пълна до половината с уиски, и беше отишла да погледне през прозорците.

Той каза зад нея:

— Може би трябва да отидеш да ми налееш още едно питие, докато се наслаждавам на това.

Кейт се обърна към него.

— Когато си готов, ще обсъдим следващото. — Тя отиде при него, седна на облегалката на фотьойла и докосна черната перла на верижката. — Все още не мога да повярвам, че ми подари това нещо.

Рон вдигна поглед.

— Смяната на темата няма да помогне. — Отпи сериозна глътка от питието си. — Радвам се, че ти харесва.

— Великолепно е. — Кейт сложи ръка на рамото му. — Приготвям чудесна вечеря. Всичко ще бъде наред.

— Може би няма.

— Разбира се, че ще бъде. Това е просто един клиент. Губил си клиенти и преди.

— Не и като този. Спечелихме десет милиона долара миналата година и дванадесет предишната. Това не са пари, които можеш да изкараш за няколко седмици. А шибаният Джеф…

— Не е виновен той, Рон, просто…

— Не се заблуждавай за шибания Джеф. Той все още работи с „Текей“, шибания ми клиент, защото не Джеф прецака нещата. Аз бях. Само дето не прецаках всичко. Направих каквото трябва. Предвид онова, с което трябваше да работя — тези хора просто не искат да повярват, че американските закони не позволяват да извършват такава дейност. Не ми пука, че в Япония или Китай е позволено. Нагласянето на цените тук е престъпление. Аз ги спасих. Постигнах огромен успех, най-добрия възможен резултат. Най-добрия.

— Сигурна съм, че е така, Рон, но…

— Но междувременно — съпругът й вече се беше въодушевил — заради моето посрамване и недостойно поведение трябваше да се поклоня пред шибания господин Хироши и да му кажа, че напускам. Докато в същото време спечелих проклетото дело и го предпазих от влизане в затвора. Голяма работа, че трима от хората му ще бъдат тикнати зад решетките? Ще получат минимални присъди — не повече от две години, пред доста по-сериозни алтернативи. Самият Хироши щеше да получи двадесет. Знаеш ли кой му спаси задника? Искаш ли да познаеш?

— Не — отвърна Кейт. — Знам, че си бил ти. Всички знаят, че си бил ти.

— Питай Джеф дали е така.

— Джеф също знае, Рон. Наистина.

— Каква полза имам от това? Каква полза имаме ние от това? Джеф трябваше да ме подкрепи и да ги остави да се шибат. Вместо това той любезно се съгласи да ги представя и да ме държи настрана. О, и след като той ще работи с „Текей“, а не аз, неговите доходи се увеличават, а моите намаляват. Но това няма значение какво, по дяволите, да правя със съдружниците си? И със собствените си акции?

— Какво си очаквал да направи Джеф. Рон? „Текей“ все още е с вашата фирма, при вас с, момчета. Джеф не може да се откаже от десет милиона годишно.

— Естествено, че може! Бина не си знае парите. Все още получава доста добри доходи. Можеше да ме подкрепи, вместо да ме хвърли на вълците. — Рон отпи нова голяма глътка и най-накрая се успокои малко. — Може би ще напусна. Ще започна наново сам.

Кейт стисна рамото му.

— Нека първо видим как ще се развият нещата — каза тя. — Не е необходимо да взимаш решението днес.

Кейт стана и отиде отново до щорите, за да погледне навън.

— Децата се прибират. Най-накрая. Слава богу. — Млъкна, за да си поеме въздух. — Не мисля, че трябва да викаме на Ейдън.

— Не. — Рон наклони чашата си на една страна. — Опазил ни бог да покажем гнева си пред нашите шибани сладурчета, които до голяма стенен спомогнаха още повече да ми се прецака денят.

Кейт поклати глава.

— Няма да се почувстваш по-добре.

— Не се знае. Много ми се иска поне веднъж да опитам и да видя какво ще излезе. Кой знае, може би през всичките тези години сме бъркали, когато сме се осланяли на мира, любовта и разбирателството.

— Справяме се добре. Ейдън е добро хлапе. Ще разберем каква е причината за всичко. Викането няма да го научи на нищо, само ще му покаже колко страшен можеш да бъдеш.

— Може би искам точно това?

Кейт отиде до фотьойла на съпруга си и падна на колене пред него. Сложи ръце върху неговите, наведе се и го целуна.

— Няма нужда да бъдеш лош. Искаш да те обичат и уважават, и ако им се развикаш, ще си помислят, че си просто един задник.

Рон затвори очи и изпусна дълга въздишка.

— Знам, знам — отвърна накрая той. — Разбира се, че ще бъдем разумни. Разбира се, че ще обсъдим всичко. Но така ми се иска поне веднъж да изпусна парата. Баща ми я изпускаше постоянно с мен.

— А ти продължаваш да смяташ, че е задник.

— Да. — Рон се ухили. — Но не през цялото време.

— Всичко ще се оправи. Ще видиш. Нещата във фирмата и проблемът с децата. — Кейт го целуна отново и стана, когато чуха задната врата към кухнята да се отваря. — Двамата ли сте? — провикна се тя.

Джейни беше в осми клас, редактор на годишника на „Святото име на Исус“, а Ейдън играеше в бейзболния отбор „Дивите котки“ на „Свети Игнатий“. Кейт и Рон се определяха като агностици — нито един от двама им не беше стъпвал в католическо училище, но смятаха, че то е добро начало в живота за двете им деца. Определено бяха на едно мнение, че никое от хлапетата Джеймисън няма да посещава държавно училище в Сан Франциско.

Гласът на Ейдън беше станал по-нисък поне с октава през последните пет месеца:

— Да — отговорът проехтя през стените и дървените подове.

— Преди да отидете в стаите си, с баща ви искаме да поговорим с вас.

Последва нова врява и мърморене, след което двете деца се появиха под арката, която водеше в дневната. Джейни вървеше една стъпка зад брат си, но за сметка на това заговори първа:

— Здравейте — поздрави ги с най-невинния си глас. — Какво става?

— Добър въпрос — отвърна Рон. — Толкова добър, че няма как да се сдържа и да не ви го задам. Ейдън, какво, по дяволите, става?

— Какво имаш предвид?

— Пита ме „Какво имам предвид?“, сякаш няма никаква представа. Сигурен ли си, че искаш да проведем този разговор така? Като се преструваш, че нямаш идея какво става? Защото нека ти спестя глупостите: ние знаем.

Рон погледна съпругата си с умолителен поглед и тя пое щафетата:

— Отец Сайлъс — деканът на момчетата в „Свети Игнатий“ — се обади на баща ти на работа този следобед, за да провери дали си добре, след като не си се появявал на училище два дни. Също така не си вдигал мобилния си и не си отговарял на съобщенията му. Два дни, Ейдън! Какво, за бога, си мислеше? Какво става?

— Не му се карайте — каза Джейни. — Вината е моя.

— Не е твоя — кресна й Ейдън. — Сам го направих. Решението беше мое.

— Кое не е нейна вина? — попита Кейт. — Ейдън, какво решение си взел?

— Да избягам от училище.

— Да избягаш от училище? Това ли е отговорът ти, просто да избягаш от училище? — ядоса се Рон. — Какво прави през това време?

Ейдън сви рамене.

— Мотаех се. Разхождах се наоколо.

— Просто се мотаеш и разхождаш? Защо? — Рон изпъна ръце пред себе си, но ги свали и погледна невярващо сина си. — Осъзнаваш ли, че ти остава само месец преди края на училището? Ако сега се провалиш… Знаеш, че това е най-важният момент, ако искаш да влезеш в колеж…

— Не ми пука за колежа.

— Разбира се, че ти пука — намеси се Кейт. — Двамата с баща ви работим цял живот, за да ви изпратим в колеж. Кога започна всичко това? Каква е причината за него?

— Господин Рийд — отговори Джейни.

След един дълъг момент на мълчание Кейт наруши тишината.

— Господин Рийд, който отговаря за годишника? Какво за него?

— Той е гей, нали знаете?

— Да, знаем — отвърна Рон. — Или поне си мислим, че знаем. Какво от това?

— Татко, той се страхува, че ще го уволнят.

— За това, че е гей? В Сан Франциско? Не мисля, миличка. А и какво общо има това с Ейдън?

— Господин Рийд е гей и преподава в католическо училище, татко, а знаеш, че архиепископът накара всички такива да смятат, че следващото нещо, което ще направи, ще е да ги разкара. Не можеш да го виниш, че се страхува. Не прочете ли писмото?

Преди няколко месеца архиепископът на Сан Франциско изпрати писмо до всички католически училища в епархията, за да им напомни какви са истинските учения на Църквата и че те коренно се противопоставят на еднополовите бракове, хомосексуалността, контрола над раждаемостта и абортите. Писмото изрично забрани на учителите „видимо“ да противоречат на тези учения и мнозина смятаха, че това е умело скроен план, който има за цел да освободи преподавателите, които не подкрепят позицията на Църквата по тези въпроси.

Рон кимна на дъщеря си.

— Разбира се, че го прочетох, но то беше толкова реакционно, че въобще не го приех на сериозно. Наистина? Нека оставим гейовете, което също си е достатъчно зле, но Църквата също така е против контрола над раждаемостта? Все още? Двамата с майка ви смятаме, че е абсурдно. Но нали вече обсъдихме всичко това? И то много по-задълбочено, отколкото в действителност заслужава? Господин Рийд няма да бъде уволнен, Джейни. Той ще осъди епархията и ще спечели, и след всичките скандали с педофилия в нея тя няма да издържи на съдебните дела.

— Все още не разбирам — започна Кейт — какво общо има това с Ейдън. Освен ако… — Жената като че ли току-що направи невероятно откритие и покри уста с ръка.

— Господи, мамо! — експлодира Ейдън. — Не съм гей, ясно! Наистина! Може би не си забелязала, че имам приятелка от две години…

— Това не означава, че…

— В този случай означава! Господи! Сигурен съм.

— Добре, добре, всички да се успокоят. Рон беше станал на крака. — Просто се опитваме да стигнем до дъното на нещата. — Погледна сина си. — Никой не казва, че си гей. И тъй като не това е проблемът, искам да разбера какво общо има бягането ти от училище с господин Рийд.

— Тези хора са шайка лицемерни кретени — отвърна Ейдън.

— За кого говориш? — попита баща му.

— Учителите, администрацията, всичките. Никой от тях няма достойнството да се изправи и да каже: „Хей, ние не сме съгласни с всичко това. Няма да го прилагаме.“. Щом не го правят, излиза, че са съгласни с тези средновековни лайна. А аз не искам да съм част от това. Не искам да бъда лицемер. Не искам да ходя в тяхното училище.

— Точно това казах и аз — съгласи се Джейни. — Ейдън реши, че трябва да направи нещо.

— Чакай малко — прекъсна я Кейт. — И ти ли бягаш от училище?

— Не, но ако уволнят господин Рийд, ще спра да ходя.

— Тя е в осми клас — каза Ейдън. — Те не са получили писмото, затова няма на какво да се реагира. Но при средните училища е по-различно — обясни той. — Трябвало е да му се опълчат, но вместо това те — или поне ние в „Свети Игнатий“ — просто са си затраяли. Така че ако не искам да бъда свързван с това, а аз не искам, нямам друг шанс. Трябва да напусна.

— Аз също смятам, че постъпва правилно — съгласи се Джейни.

— Е — започна Рон, — не мога да отрека, че становището ви е идеалистично. Онова, което не разбирам, е защо не дойдохте при мен и майка ви, за да поговорим по въпроса. В това семейство обсъждаме проблемите си, нали?

Ейдън изпръхтя.

— Просто щяхте да ни кажете да не го правим.

— Не е вярно — възпротиви се Кейт. — Щяхме да поговорим точно както правим сега.

— И накрая щяхте да решите, че не бива да правя нищо.

— Може би щяхме да решим да сториш нещо по-различно, което нямаше да повлияе зле на последния ти срок.

— С други думи — нищо.

— Не, не нищо. Може би отворено писмо от теб до „Кроникъл“ или архиепископа. Или всички ние можехме да отидем в „Свети Игнатий“ и да кажем на администрацията, че ако не заемат различна позиция, ще те отпишем от училището им. Точно това смятам, че трябва да направим. Сигурен съм, че можем да измислим и нещо по-добро. Но не е редно просто да бягаш от училище и да изчезваш за ден-два, Ейдън. Двамата със сестра си правите нещата за мен и майка ви прекалено трудни. Ясно?

— Не знам, татко. Нямам представа какво трябваше да направя.

— Разполагаме с цял уикенд — отговори Кейт. — Това ни дава малко време за размисъл. Какво ще кажеш?

Ейдън се намръщи и сви рамене.

— Предполагам, че няма проблем.

* * *

— Предполага, че няма проблем? — Второто питие на Рон беше на привършване, той говореше тихо, за да не могат децата, които се намираха някъде из къщата, да го чуят. — Я стига.

— Просто иска да се покаже като съвестен младеж пред нас.

— Мислиш ли, че ми пука дали е съвестен? Говорим за колежите, в които може да влезе, за бъдещето му. Това е единственото важно нещо. А не дали ще уволнят някакъв учител, който може да е или да не е гей. Сериозно? Това проблем ли е? Какво ще кажеш за този половин милион, който изхарчихме за частното им образование, за да могат — внимавай — да получат шанс в един мега конкурентен свят да влязат в правилния колеж? Не сме ли им дали ясно да разберат всичко това досега?

— Наясно са, Рон. Знаят какво е заложено.

— Бих се съгласил с теб преди няколко дни, но вече не съм толкова сигурен. Току-що станах свидетел на някакво самодоволно морално позьорство и си задавам въпроса: „Това моите деца ли са? Защо рискуват всичко, което сме направили за тях?“. Нима разбират ситуацията наистина?

— Разбират я, Рон. Ще се опомнят. Просто се опитват да направят онова, което смятат, че е правилно.

— Колко мило от тяхна страна.

— Ще се опомнят.

— По-добре да го сторят.