Джон Лескроарт
Фатална изневяра (28)

28

Няколко нови събития се опитаха да попречат на Бет и Айк да постигнат някакъв по-сериозен напредък в случая на Питър Аш.

На първо място, сравнително дългият период от шест седмици, през който в града не бяха ставали нови убийства, приключи тази събота вечерта. Горе-долу по същото време, по което свърши разпитът на Каръл Люкинс, Лен Фаро и неговият екип криминолози се насочиха към „Хънтърс Пойнт“, където се беше състояла престрелка между улични банди. Все още не бяха пристигнали на това местопрестъпление, когато от „Мишън“ дойде обаждане, че случай на домашно насилие е завършил трагично, жертвата беше латиноамериканка на средна възраст, намушкана няколко пъти.

Когато малко преди пет часа Бет и Айк стигнаха до Съдебната палата, навън започваше да се смрачава. В службата бяха пристигнали две обаждания — едното за обир в Сънсет, който беше стигнал до фатален край — собственикът посегнал за собственото си оръжие и получил три куршума в гърдите, а другото за някакъв млад мъж, вероятно турист, станал жертва на грабеж — докато се разхождал в „Тендърлойн“, нападателите му го съборили на земята и го пребили до смърт.

Тези четири убийства, разбира се, бяха добавка към самоубийството на Тереза Болейн от по-рано тази сутрин.

Макар първоначалният план на Бет и Айк да беше да поискат заповед за обиск на яхтата на Джеф Кук, с цел да намерят нещо, което да го изобличи, веднага след като се появиха на четвъртия етаж, лейтенантът им цъфна до бюрата им и им възложи обира в Сънсет. Двадесет минути по-късно от пристигането си в Съдебната палата отново бяха навън, този път в служебна кола.

Бет седеше на пътническата седалка и говореше по телефона с дъщеря си. Обясняваше й до болка познатия сценарий.

— … в крайна сметка, Джин, просто не ме чакай да се прибера. Ще закъснея. Все още ли си при Лори?

— Цял ден съм тук. Размазахме се. Само ядем и гледаме „Синя кръв“.

— Ах, полицейски блясък. Не ти ли стига, че живееш с ченге?

— Не се обиждай, мамо, но не си много бляскава.

— Хей! Това заболя. Всеки ден тъна в блясък. Питай Айк. Искаш ли да говориш с него? Точно тук е. Той ще ти каже. Ето, чуй. Айк, обясни на Джини колко бляскави са дните ни.

Бет задържа телефона до устата му и той се провикна:

— Най-бляскавите.

Тя върна апарата на ухото си.

— Видя ли? Между другото — веднага стана сериозна, — как се справя Лори?

Джини зашепна:

— Цял ден яде пуканки и сладолед. Сякаш въобще не се сеща за проблема си. Като че ли храненето изведнъж е нещо напълно нормално.

— Не влошавай нещата.

— Те вече са влошени, опитвам се да ги оправя.

— Права си.

— Освен това си е паднала много сериозно по Дани.

— Дани?

— Дони Уолбърг? Синът на Том Селек от „Синя кръв“?

— Ах.

— Това, независимо дали го вярваш, или не, може да й помогне да преодолее Франк Риналди. Поне теоретично е привлечена от друг мъж, което си е голям плюс.

— Няма как да й навреди.

— Не, няма.

Бет млъкна за момент.

— Алън с вас ли е, момичета?

— Не. Тръгна си по обяд. Каза, че ще излизате. Излязохте ли?

— Да.

— Как мина?

— Обядът беше приятен.

— Това ли е всичко?

— Това е достатъчно на този етап, Джин. Изглежда ми свестен човек.

— Наистина е такъв, мамо. Също така е и сладък, както вероятно вече си забелязала.

— Не, не съм. Не си падам по повърхностни неща. Планираш ли да се прибираш у дома довечера?

— Смятах да видя как ще се развие вечерта. Така или иначе ще те няма, нали?

— Ще се върна късно.

— Значи няма да съм тази, която зарязва другата?

— Не. Няма.

— Какво ще кажеш да ти се обадя по-късно? Междувременно, ако Алън се появи, да му кажа ли, че си прекарала чудесно с него?

— Благодаря ти, но не е необходимо. Той сам знае как сме си прекарали.

— Ще излизате ли отново?

Алън спомена нещо за вечеря, но още няма нищо конкретно. Ако се обади и ме покани, ще видим какво ще стане.

— Трябва да удържиш ентусиазма си, мамо.

— Знам — отвърна Бет. — Работя по въпроса.

* * *

„Супер Улоа“ не беше нищо особено. Дори не се намираше на „Улоа стрийт“.

Представляваше семеен хранителен магазин на „Таравал“ и „Деветнадесето авеню“, непроменен през последните четиридесет-петдесет години, който разполагаше с цял щанд евтини вина, друг с предимно висококалорични храни, студена витрина с бира и безалкохолни напитки, не особено пресни плодове и зеленчуци, сладки, тоалетни принадлежности, хартиени продукти и алкохол зад касата.

Също зад касата, по-точно на пода, се намираше проснатото тяло на Емил Яриан. Нападателят го беше прострелял три пъти в гърдите, вероятно от седемдесет-осемдесет сантиметра разстояние. Мъртвият все още стискаше пистолета, който беше сграбчил в опит да се защити, стратегия, която не се беше оказала добра. Когато Бет и Айк пристигнаха, четирима патрулни полицаи и сержант от полицейския участък на „Таравал“ бяха отцепили мястото. След петнадесет-двадесет минути на всички им стана ясно, че заради ограничените ресурси криминолозите и съдебният лекар няма да се появят скоро.

Бет направи знак с глава на Айк и двамата се отдалечиха от другите полицаи, минаха под жълтата лента и отидоха на тротоара отвън. Мъглата отново се беше появила, виеше се от запад. Два телевизионни вана бяха паркирали на улицата, затова инспекторите се обърнаха и тръгнаха в противоположната посока.

— Признавам си, че стрелям на сляпо — започна Бет, когато се отдалечиха достатъчно от останалите, — но моето предчувствие ми казва, че нищо няма да се случи през следващите три-четири часа.

Айк хвърли печален поглед към вратата на супермаркета.

— Май си права — отвърна той. — Но нека бъдат пет-шест часа.

— Дори тогава какво ще разберем? Камерата не е работела. Никой не е видял нищо. Чака ни единствено бумащина, не мислиш ли? Нека ти предложа нещо. Качваме се веднага в колата и аз те откарвам в прекрасния ти дом в Ричмънд, който не е на повече от три километра оттук.

— Какво да правя там?

— Какво ще кажеш за спането, за което говорехме? Предпочитам да си свеж, когато утре или в понеделник продължим да работим по случая на Питър Аш, отколкото да будуваме и да не правим нищо. Довери ми се, мога да се справя сама с всичко тук, макар че не очаквам много. Ще се върна, преди да се усетят.

Айк обмисли предложението на партньорката си.

— Едвам ме нави — отвърна той.

— Радвам се.

Инспекторът кимна.

— Да тръгваме.

* * *

Когато след двадесет и пет минути Бет се върна при „Супер Улоа“, нищо не се беше променило.

Отиде при сержанта, за да се увери, че всичко е наред, но той и екипът му бяха унесени във футболния мач по телевизора над щанда със зеленчуци. Като че ли никой от тях не беше забелязал, че я е нямало известно време или че Айк се е изпарил. Каза на сержанта, че ще се върне в колата си, за да поработи върху някои от другите си случаи, и го помоли да й се обади, когато криминолозите или съдебният лекар се появят.

Отиде в автомобила и заключи вратите му, отпусна се на седалката, затвори очи и макар че се опита да се съсредоточи, мислите й се прескачаха в главата й — Джини. Джеф Кук, Тереза Болейн, Лори Шоу, Ерик Аш, Питър, Кейт, Алън.

Унесе се.

Стресна се и в първия момент не помнеше къде се намира. Мъглата беше станала изключително гъста и смазваше в прегръдката си „Супер Улоа“, който не приличаше на нищо повече от малка неонова светлина половин пресечка по-надолу по улицата. Часовникът й показваше осем и десет. Върна се обратно в супермаркета и си взе бутилка вода от хладилника. Забеляза, че двамата полицаи бяха изчезнали. Каза на сержанта, че може да се връща в участъка, но преди това да освободи момчетата си, които бяха висели през цялото време, и да изпрати две коли със свежи офицери, които да държат фронта с нея, докато пристигне кавалерията.

Сержантът нямаше нужда от много уговорки.

Когато всичките полицаи си тръгнаха, Бет затвори предната врата зад тях, изключи телевизора и изчака няколко минути, за да се увери, че някой от тях няма да се върне. Застана на място до щанда със зеленчуците, откъдето не можеше да вижда изстиващото тяло на Емил Яриан, вдъхна си кураж, извади телефона си и набра номера на най-добрата си приятелка.

Съвсем пресен беше споменът от блъфа от лъжата, която двамата с Айк изиграха на Каръл Люкинс. Все още не бяха получили никакви резултати от ДНК анализа на стаята на Питър Аш, но двамата с партньора й накараха хазяйката да повярва в противното. Междувременно, докато безброй безполезни мисли се лутаха в главата й, Бет си спомни факта, че беше имало още едно телефонно обаждане от мистериозната жена до Питър — първото. Ако тя се беше обаждала на Аш, може би и Аш й се беше обаждал. Това би означавало, че тези обаждания щяха да са запазени във все още липсващия му мобилен телефон. Във всеки случай мистериозната жена можеше да бъде заблудена, че Бет е тръгнала по тази следа.

Като помисли още малко, осъзна, че въобще няма нужда от истинските телефонни разпечатки. Можеше просто да се престори, че ги е виждала, да изрече още една лъжа и да изиграе своя блъф.

— Ало?

— Не знам дали имам правото да те нарека „приятелко“.

— Разбира се, че го имаш — отвърна Кейт. — Радвам се, че се обади. Много съжалявам за онази нощ. Не знам какво ми стана.

— Аз също. Бях забравила колко грозно може да бъде едно разследване на убийство. Наистина не исках да те разстройвам.

— Няма нищо. Напоследък всичко ме ядосва.

— Имаш си основание — все пак твой познат е бил убит. Дори да не сте били толкова близки, това си е достатъчно разстройващо. После най-добрата ти приятелка започна да те тормози с всичките онези лични въпроси.

— Ако не бъркам, точно това ти е работата, Бет.

— Така е. — Инспекторката млъкна за миг. — Нека го кажа още от самото начало, че нито за секунда не съм си помисляла, че имаш нещо общо със смъртта на Питър Аш. Наистина, наистина, наистина.

— Вече знам това. Разбира се. Благодаря ти.

— За нищо. Кейт, опасявам се, че все още работя по случая и все още имам някои въпроси.

Гласът на приятелката й като че ли се пропука.

— За мен?

— Да. И един особено личен. — Бет чу Кейт да въздиша от другата страна на линията и я притисна: — Предвид това, че не смятам, че си убила някого — никога не бих си го помислила дори, не разбирам защо не можеш да ми се довериш и да ми кажеш истината за теб и Питър Аш. Наистина ли смяташ, че не помня?

— Самата аз не помня да съм го споменавала. Откъде да знам, че ти ще помниш?

— Както сама отбеляза, Кейт, такава ми е работата. Когато някой ми каже нещо, особено ако е свързано със случай, по който работя, то остава в главата ми.

— Тогава не беше случай, по който работеше.

— Но сега е. Разбираш ли, когато се превърне в случай, това нещо послушно си чака реда да бъде извадено на повърхността.

Тишина.

— Говоря за теб и Питър.

Тишината стана още по-неловка.

Най-накрая Кейт отвърна:

— Истината е, че имам голямо бяло петно в паметта си от онзи ден, Бет. Едва си спомням, че съм ходила във Фери Билдинг и разговора ни, а след като ме простреляха, не помня абсолютно нищо. Казваш, че съм ти споделила нещо за мен и Питър Аш, така ли?

Ето го и него, помисли си Бет, блъфът.

— Откъде иначе бих могла да зная? — попита тя.

Секунда. Две. Три.

Последва дълбока въздишка, Кейт заговори шепнешком:

— Става въпрос за един ден преди шест месеца, Бет. Един ден. Няколко часа. Нищо оттогава.

Лъжа, помисли си инспекторката. Имаше поне още едно телефонно обаждане и онова, което беше последвало от него. Въпреки това остави приятелката си да продължи.

— Разбира се, бях наясно, че нашата… авантюра… няма нищо общо със смъртта му, но си помислих, че ако някой разбере, че сме били заедно, може да си направи други изводи. Когато разбрах, че ти си инспекторът по случая… знам, че звучи глупаво… но не исках да те разочаровам.

— Как би могла да ме разочароваш?

— Ако съм замесена в убийство, дори и изключително косвено. Не исках да ме мислиш за такава, за една от онези, които разследваш. — Кейт се подвоуми отново, след което продължи: — Трябваше да ти кажа всичко в секундата, в която разбрах, че е бил убит, нали?

Очевидно, помисли си Бет. Разбира се.

Вместо това отговори:

— Няма да те съдя, Кейт. Сега ми казваш.

— Затова бях толкова дръпната предния път. Не исках да научаваш. Толкова се срамувах, че бях постъпила така глупаво.

— Знам, Кейт. Това не означава, че мисля, че си замесена по някакъв начин в убийството на Питър.

— Много се радвам да го чуя. Наистина не съм, Бет. Направих грешка, като спах с него, разбираш ли, но нямам причина да искам да го нараня. Просто се опитвам да оправя нещата с Рон.

— Как върви? Струваш ми се напълно излекувана.

— Така е, но не говоря само за това.

Бет попита след секунда:

— Той знае за теб и Питър.

— Очевидно.

— Как е разбрал?

— Дълга история. Той е умен мъж и е навързал нещата. Все още ни е малко неловко.

— Горката ти — каза Бет с искрено съчувствие.

— Не. Заслужих си го. Просто искам да оставя всичко зад нас. Опасявам се, че ще отнеме известно време.

— Нещата ще се наредят.

— Да се надяваме, че си права. Както и да е, радвам се, че се обади и изяснихме проблема.

— Аз също, приятелко — отвърна Бет. — Аз също.

* * *

Бет прибра телефона в калъфчето и се облегна на щанда със зеленчуците. Взе си „Сникърс“ от поставката до касата, отвори го и отхапа от него. Отиде до хладилника, взе си втора бутилка вода, отвори я и изпи около една трета на една глътка. Отиде до касата и остави пари в нея.

Полицейски блясък.

Хвърли пореден поглед на жертвата.

Все още е мъртъв, помисли си. Полицейски блясък.

Докато се разхождаше наоколо, отхапа отново от шоколадчето и отпи от водата.

В крайна сметка беше свършила доста хубава работа през деня — сутринта имаше цяла вселена със заподозрени, а сега, дванадесет часа по-късно, беше смалила бройката до разумните двама — Ерик Аш с неговите лъжи, мотив и липсващ пистолет и Джеф Кук с неговите уиски, пури и яхта.

Вероятно Айк не се беше отказал от идеята си, че Тереза може да е убийцата на Питър Аш, но според Бет това вече не беше вариант, който трябва да вземе под внимание. Но все пак, ако партньорът й беше прав, случаят така или иначе нямаше да бъде разрешен, тъй като единствените двама души, които знаеха истината, бяха мъртви.

В същия ред на мисли, след като Питър беше казал на Каръл Люкинс, че не могат да прекарат нощта заедно. Бет вярваше от дъното на душата си, че хазяйката не беше убила любовника си от ревност или в пристъп на гняв и не го беше отвела някъде с колата си, където да го застреля. Версията й, че Питър е имал среща с близък приятел на яхтата му, където да пийнат, да изпушат някоя пура и да поговорят, й се струваше самата истина. Определено не беше нещо, което Каръл измисли на момента. Тя беше повторила пред Бет и Айк точните думи на Питър.

Най-важното във всичко това беше, че инспектор Тъли успя да блъфира Кейт, която безспорно се призна за „мистериозната жена“ от миналото на Питър Аш. Това беше истинско облекчение. Държанието на приятелката й от онази нощ я беше накарало да смята, че е виновна за нещо сериозно и вероятно много по-замесена в убийството на Аш, отколкото смяташе.

Кейт наистина криеше нещо. Тази вечер Бет откри какво е то аферата между нея и Питър Аш отпреди шест месеца. Наистина това не беше факт, с който Кейт се гордееше, но беше много далеч от извършването на убийство. Също така обясняваше отбранителното й поведение от онази вечер — приятелката й се чувстваше засрамена и вероятно изплашена, че взаимоотношенията й с Питър Аш, независимо колко отдавнашни, щяха да я замесят в разследването на убийството му.

По ирония на съдбата признанието й за аферата им имаше съвсем противоположен ефект. Поне за Бет. Независимо дали беше рационално от нейна страна, тя смяташе, че Кейт се е държала дръпнато именно заради нея.

Приятелката й, разбира се, не беше убийца.

Всичко това осигуряваше на двама им с Айк ясна насока, по която да поемат утре. Преди поредицата от убийства да започне тази вечер, те бяха напът да вземат заповед за обиск на яхтата на Джеф Кук. Също така трябваше да разследват несъответствията около алибито на Ерик Аш и липсващия пистолет.

След това…

Един патрулен полицай почука на предната врата и я извади от мислите й.

Бет се оттласна от касата и видя, че мъжете са двама първото подкрепление. Бяха паркирали колата си точно от другата страна на улицата. Отвори вратата и ги пусна с един студен порив на вятъра, извади си документите и им ги показа, след което ги попита дали са разбрали колко време ще е необходимо на съдебния лекар и на криминолозите да се появят.

— Не знаем — отвърна единият от полицаите. — Казаха, че може да се забавят.