Джон Лескроарт
Фатална изневяра (17)

17

Джини Тъли въобще не хареса идеята на майка си да посетят някаква жена на име Лори Шоу — бившата приятелка на мъртвец — и да споделят известния й патладжан с пармезан с нея. Планираше да си остане у дома и най-накрая да се захване с домашното за края на срока, което трябваше да представи в понеделник. Ако не напишеше няколко страници тази вечер, щеше да прекара петък вечер и голяма част от уикенда в работа по него, а това съвсем не й допадаше.

Въпреки това, изглежда, трябваше да се примири. Не беше честно.

От друга страна, знаеше, че майка й няма да я моли, ако не смяташе, че е важно. Очевидно Лори имаше по-сериозни проблеми от Бет — с нейното бавно възстановяване — и от нейното домашно.

Майка й никога не я занимаваше напразно.

Баща й Дени почина, когато беше на десет. Тийнейджър на име Джонас Уайлдър беше минал като хала на червен светофар и беше премазал хондата му. Тогава на двете им се наложи да станат независими.

По онова време Бет беше полицай от четири години и нямаше друго семейство, освен дъщеря си, затова реши да остане на работа. След кратка, неприятна и скъпа авантюра с поредица от детегледачки екипът майка — дъщеря реши, че Джини ще трябва да се оправя сама — да ходи и да се връща от училище, да помага в готвенето и чистенето, да се превърне във възрастен, преди дори да е станала тийнейджър.

Някак си нещата се бяха получили. През повечето време дори не им беше толкова трудно.

Но понякога…

Джини се намести на пътническата седалка, в скута си държеше патладжана с пармезан. Съвсем съзнателно и артистично въздъхна и най-накрая майка и я стрелна с поглед.

— Знаеш ли — започна тя, — аз също нямах подобни планове за тази вечер, ако въобще те интересува. Понякога изникват подобни проблеми и човек трябва да направи нещо.

— Наистина? Това „понякога“ случва ли се? Мислех си, че всичко си е перфектно през цялото време. — Джини не хареса ядосания тон, който чу да излиза от собствената й уста, затова реши да смекчи думите си: — Съжалявам. Все пак съм тук, нали? Изпълнявам молбата ти.

— Да, тук си, много ти благодаря за това. Просто искам да разбереш, че нямам нужда от подобно представление.

— Какво представление?

— Мисля, че се сещаш. Още няколко дълбоки въздишки като последната и може да припаднеш. Сигурна ли си, че причината е домашната ти работа?

— Какво друго може да бъде?

— О, не знам. Едно седемнадесетгодишно момиче може да те изненада с доста неща.

— Не е това. — Пътуваха в мълчание до следващата пресечка, след което Джини каза: — Може би точно това е проблемът.

— Кое?

— Че не мога да те изненадам с много неща. Под „много“ имам предвид с нищо. Не искам да се оплаквам, но понякога се чудиш дали промените ще доведат до нещо добро, или до нещо лошо. Разбираш ли ме какво имам предвид?

Бет стисна челюст.

— Да — отвърна тя. — Имам някаква представа.

— Знам — каза Джини с напълно променен тон. — Не исках…

— Не, няма проблем. Разбирам те какво имаш предвид. Гледната ти точка е правилна.

— Мразя, когато става така. Защо се чувствам по този начин? Откъде идва това чувство?

— Просто се нуждаеш от малко време за себе си. Разбирам те. Може би не биваше да те карам да идваш с мен тази вечер, но постъпих егоистично, защото исках да бъда с дъщеря си.

— Аз съм тази, която постъпва егоистично.

— Може би и двете го правим по мъничко. — Бет потупа Джини по крака. — Не е нужно да оставаме дълго. Просто искам да се уверя, че Лори ще е добре, докато не получи още консултации. Ще видим как ще се развие вечерта.

— Можем да останем колкото е необходимо, мамо. Не искам да те притеснявам. Възможно е дори да ми се отрази добре, да се разсея от обсесията си към себе си за момент.

— Нямаш такъв проблем, скъпа.

— Напротив, имам.

— Е… — Бет отново се пресегна и потупа Джини по крака. — Не бих се тормозила за това. Сега си тук с мен, готова да помогнеш.

— Направо съм огън. Най-добрата.

— Недей да се надуваш.

— Не знам какво ми стана. Трябва да бъда по-съпричастна.

— Всички трябва да бъдем по-съпричастни, Джин, но междувременно бих казала, че си на правилния път.

* * *

Първата им работа, след като се представиха една на друга, беше да сложат патладжана във фурната. Бет нареди на един поднос сирене бри и бисквити и изгони двете млади жени в дневната, а тя се върна в кухнята, за да продължи с претърсването си. Имаше намерение да подреди една прекрасна маса, за да може храненето да придобие по-изискан вид — да седнеш не просто да ядеш, а да се наслаждаваш.

За изненада на Бет, Лори имаше чинии на „Потъри Бърнс“, пълен комплект съдове за хранене, жълто-зелени подложки на цветя и платнени салфетки. За две минути подреди масата, но остана в кухнята, за да складира продуктите, които беше купила напът за вкъщи: яйца, спагети, паста, сос, бутилка червено и бутилка бяло вино, сирене, хляб, мляко, сок, йогурт и сладолед.

Момичетата като че ли водеха истински разговор в другата стая. Пуснаха албум, който Бет веднага разпозна като „Червено“ на Тейлър Суифт — музиката беше тиха, за фон, някак си интимна и задушевна.

Не искаше да нарушава идилията в дневната, затова отвори бутилката с червено вино, наля си една чаша, седна на кухненската маса и зачака да настъпи затишие в разговора.

* * *

— Това е най-вкусното нещо, което някога съм слагала в устата си — каза Лори. — Сама ли го направи?

Джини кимна.

— Това е специалитетът ми.

— Всъщност има поне десет специалитета — намеси се Бет. — Не че този не е един от най-специалните й, но трябва да опиташ агнешките й кюфтенца с желирано ментово грейви. Заслужава си да умреш за него.

— Звучи ми доста примамливо.

— Невероятно е — потвърди Бет. — Може да ти промени живота.

Лори преглътна.

— Вие двете заедно ли се храните всяка вечер? — попита тя.

— Когато можем — отвърна инспекторката. — Понякога се прибирам късно от работа. Но Джини обикновено ме изчаква и двете хапваме онова, което е сготвила.

— Сигурно е прекрасно — каза Лори. Тя погледна първо майката, а после и дъщерята. — Мислиш ли, че мога да пийна малко вино?

— Първо да видя личната ти карта — отвърна Бет с преувеличена сериозност.

Въпросът първоначално обърка Лори, но накрая се засмя.

— Предполагам, че може да пийнеш малко. — Инспекторката взе бутилката и й наля.

Младата жена отпи колебливо.

— Наистина ли ядете толкова много всеки ден?

— Когато можем — отвърна Джини.

Лори въздъхна.

— Не се обиждайте, двете изглеждате страхотно, но ако аз ям толкова много, ще стана сто кила. Макар че ако имах подобни деликатеси… — Младата жена си отряза малко парченце от патладжана и го лапна.

— Можеш сама да си направиш — насърчи я Джини.

— Не — отвърна Лори. — Тези неща трябва да се планират и да се готвят — не бих могла да се справя.

— Просто нямаш желание, защото си сама. Никой не обича да се храни сам. Дори аз, макар постоянно да мисля за храна.

— Не мога — настоя Лори. — Наистина трябва да внимавам.

— Че ще надебелееш ли? — попита Джини. — Смяташ ли, че сега си дебела?

Младата жена поклати глава.

— Не съм. Може би мъничко. Но винаги съм на границата. Сещаш се. Не трябва да се подхлъзвам.

Джини се ухили насреща й.

— Знаеш ли кое е прекрасното на патладжана с пармезан? Освен чудесния му вкус?

— Какво?

— Можеш да ядеш колкото си искаш, и няма да качиш нито грам. Двете с мама експериментираме постоянно и стигнахме до извода, че това е абсолютната истина.

— Права е — намеси се Бет, — наистина е така.

Лори видимо се оживи.

— В такъв случай мога да хапна още малко. Нали няма да има проблем?

— Затова сме тук — отвърна инспекторката, отряза ново парче и го сложи в чинията на младата жена. — Искаш ли малко хляб? Салата? Тя също е много вкусна, гарантирам.

Лори кимна, засрамена от ентусиазма си.

— Да, разбира се. Да можеше брат ми да ме види сега. Смята, че никога вече няма да хапна.

— Трябва да му разкажеш за тази вечер — насърчи я Бет. — Идва ли да те вижда често?

— На два дни — отвърна младата жена. — Тревожи се за мен.

— Може би трябва да го поканиш — каза Джини, — а аз ще направя някой от другите ми специалитети.

— Не. Не мога да ви моля…

— Шегуваш ли се? Знаеш ли колко ще е забавно? Агнешки кюфтенца, гръцко пиле, паеля, известните ми патешки гърди с боровинки…

— Патешко? Не мисля, че…

— Патешкото е най-хубавото месо на планетата, Лори. Довери ми се. Е, може би и гълъбовото, ако е супер реър.

— Стига де! — изуми се младата жена и се засмя оживено. — Наистина ли готвиш всички тези неща?

— Както и още много. Обожавам да готвя. Започнах с лесни неща като патладжана…

— Казваш, че се приготвя лесно?

— Направо елементарно. Петнадесет минути подготовка и половин час готвене. Кюфтенцата са още по-лесни. Мога да ти покажа тънкостите. Ще ти хареса да готвиш.

— Не знам. Никога не съм…

— Можеш да се справиш. Ще го направим двете. Ще е истинско събитие.

Лори обмисли възможността за момент.

— Може би така Алън ще се успокои малко. Той смята, че съм… Наясно съм, че се тревожи. — Обърна се към Бет: — Ще дойдеш ли да ни помагаш и ти? — После към Джини: — Ще имаш ли нещо против?

Бет поклати глава.

— Не мисля, че това ще е…

— Мамо! — прекъсна я Джини. — Разбира се, че ще дойдеш. Ти започна всичко това. — Обърна се към Лори: — За нас няма проблем. Казвай кога.

* * *

Ерик Аш въобще не разбираше майка си. Нито пък брат си Тайлър. Защо плачеха и тъжаха за смъртта на онзи задник баща му?

„Хей! Събудете се!“ — искаше му се да им изкрещи. Ако някой на този свят заслужаваше да бъде убит. Питър Аш — предател на всички семейни ценности беше този човек.

Но ето ги тук, втора вечер подред, седнали на кухненската маса в къщата на мама, разискващи отново и отново въпросите „защо“, „кога“ и „как“. Говорене, говорене, говорене, след което идваха подробностите за погребението в понеделник, докато в действителност не трябваше повече да говорят за мотивациите и проблемите на шибания Питър Аш.

Него вече го нямаше.

Ако на Ерик му стискаше малко повече, вместо само да се гневи, баща му щеше да си е отишъл много по-рано, още през първите две седмици, откакто си купи нерегистриран, напълно непроследим пистолет от онези гангстери в Оукланд с намерението да го използва.

Веднага след като се прибра и го скри, беше налегнат от параноята какво щеше да се случи, ако ченгетата надушеха какво е направил, а той беше убеден, че щяха да го сторят. Особено след кавгата с баща му през септември. Щеше да е очевиден кандидат. Може би дори най-очевидният. Представи си разпита и това го изплаши до смърт.

Не е тайна, че си мразел баща си, нали?

Аха.

Казал си на майка си и брат си, че имаш намерение да го убиеш.

Аха.

Че заслужава да умре.

Абсолютно.

Затова си купи пистолет. При това незаконен.

Така ли? Докажете го.

Вероятно щяха да го сторят.

Поради тази причина реши страхливо да си трае. И да чака.

Нещата обаче се бяха наредили чудесно. Баща му беше също толкова мъртъв, колкото ако Ерик го беше убил през септември. Никой — поне не ченгетата — не беше споменал кавгата им.

Нямаше да е приятно да бъде заподозрян. Мисълта да бъде обвинен и да отиде в затвора, го ужасяваше. Напълно убеден беше, че полицията не може да докаже, че си е купил пистолет. А това беше единственото, за което трябваше да се тревожи.

— Какво си мислиш, Ерик? Гласът на майка му проникна в мислите му. — Не продумваш нищо.

— Какво има за казване? — Погледна я равнодушно и продължи: — Радвам се, че боклука вече го няма.

Джил притисна ръце в лицето си.

— Не знаеш какво говориш.

Ерик удари с длан по масата и майка му се стресна.

— Не знам ли? — изкрещя той. — Ебаваш ли се с мен? Много добре знам какво говоря, мамо. Как може да е другояче? Той беше пълен тъпак, който опропасти животите ни.

— Не беше…

— Да, беше! Знаеш ли какво ме учудва? Учудва ме, че седим тук и обсъждаме как ще уредим проклетото му погребение. Дали ще е странно, ако поканим хората за торта и бисквити? Кой ще влезе в списъка с гостите? Да, явно не внимавам в картинката, след като правилният въпрос е защо въобще ще ходим на погребението му? Аз казвам майната му! Майната му на баща ми!

— Не бъди такъв задник, Ерик — възрази Тайлър. — В случай че не си забелязал, на мама й е трудно да се справи с всичко това. Искаш да я тревожиш допълнително ли?

Ерик изгледа гневно брат си, но се взе в ръце, обърна се към майка си и й заговори с нежен тон:

— Искам да кажа, че трябва да спреш да се обвиняваш, мамо. Не си направила нищо лошо. Той го стори.

— Знам — отвърна Джил. — Всички знаем това. Но аз бях негова съпруга. Вероятно част от вината е моя, може би съм сгрешила някъде. Баща ти се срина, а аз не очаквах подобно нещо, защото не му обръщах достатъчно внимание. Трябваше да бъда по-внимателна.

— Не е така — контрира я Ерик. — Вината не е твоя. Нито пък наша. Татко направи всичко сам. Няма значение защо.

— За мен има — отвърна Джил и попи влагата от очите си с кърпичка.

— Добре, мамо — съгласи се синът й, като се насили да говори по-меко. — Какво искаш да направя?

— Да си част от това заедно с мен и Тайлър. Не искам да изглежда така, сякаш цялото ни семейство се е разбило.

Ерик искаше да й каже, че точно това се е случило, но сълзите й го накараха да озапти враждебността и нетърпението си.

— Как да направя това? — попита той.

— Може би трябва да спреш да го мразиш. Може би трябва да му простиш.

— Не мога, мамо. Нито едно от двете. Не мога да повярвам, че ти можеш да го сториш.

Джил се пресегна и сложи ръка върху неговата.

— Той е мъртъв, Ерик. Някой го е убил. Каквото и да е направил, вече си плати за него.

Майка му — която позволяваше на баща му да я нарича Джил-бъг и която беше „коригирала“ лицето си — беше безнадеждна. Ерик въздъхна.

— Добре, мамо. Ще дойда на погребението.

След което добави наум: Само за да гледам как го зариват в пръстта.