Джон Лескроарт
Фатална изневяра (8)

8

Джеф и Бина Кук нямаха деца. Почти всяка вечер посещаваха някакво културно събитие — концерт, театър, опера, лекция, най-често филм — или вечеряха с приятели в ресторант или в домашна обстановка.

За да поддържат подобен начин на живот, още в началото на брака си, по-точно два месеца след спонтанния аборт на Бина, започнаха да планират полуофициални срещи за двама им в дома им в „Пасифик Хайтс“ всяка събота на обяд. Това беше тяхното време през седмицата, в което имаха възможност да останат само двамата — спяха до 9:00 часа и правеха любов, след което ставаха от леглото, обличаха се и бяха готови за работа до обяд. Този график им служеше добре вече повече от десет години и нямаха намерение да го променят.

Сега имаха възможност да се насладят на топлото време — седяха на масата си за пикник на остъклената тераса, която гледаше към квартал „Марина“, осветения от слънцето залив и Марин Каунти пред тях, а отляво парка „Президио“ и Голдън Гейт Бридж. На масата имаше гевреци, три вида пушена сьомга, крема сирене, каперси, тънко нарязан червен лук, прясно изстискан портокалов сок и кафемашина „Курег“. Вече бяха планирали предстоящата седмица, която се очертаваше да е чудесна — Нора Джоунс щеше да идва в „При Йоши“, Изабел Алиенде щеше да говори пред „Комънуелт Клуб“, а също така щяха да дегустират вино в „Нипърейд“. Магията Сан Франциско продължаваше с пълна сила и едва сега намериха време да поговорят за вечерята в петък отпреди две седмици.

— Дали е прекалено скоро да поканим отново Рон и Питър? — попита Джеф. — Ще са минали три седмици оттогава, а последният път беше истински успех.

— Така беше, съгласна съм. Но не знам дали ти споменах, че се чухме с Кейт миналата седмица. Обади се, за да ни благодари и настоя следващия път да се съберем у тях.

— Предложи ли някаква дата?

— Не, не спомена нищо.

— В такъв случай — каза Джеф — те губят. Може би Питър и Джил ще искат да излезем заедно някъде. Само ние четиримата.

— Можем да го направим, но няма да ми е приятно да изключим Кейт и Рон. Особено след като беше така любезна да сподели колко много ги е харесала. Дори попита за номерата им. Затова си помислих, че ще организира нещо за всички ни съвсем скоро.

— Но досега не се е обадила.

— Не е.

Джеф въздъхна.

— Предполагам, че няма да настъпи краят на света, ако предложат няколко възможни дати. Може би утре ще се освободя за малко и ще проверя дали Питър е свободен.

— Наистина харесваш този човек.

— Да.

— Добре. Какво ще кажеш за следното? Мога да се обадя на Кейт и да й кажа, че не искаме да ги пресираме, но наистина ни се иска отново да се съберем всички заедно, затова планираме нова вечеря за по-следващия петък, и ако иска да бъдем у тях, просто да каже. Ако ли не, винаги са добре дошли у дома.

— Елегантно решение, Бобче нарече я мило Джеф, — струва си да опиташ. Но нека първо проверим как са с времето Питър и Джил. Да се уверим, че са свободни тогава. Какво ще кажеш?

* * *

— Здрасти, скъпи. — Джил се наведе над леглото, шепнеше много тихичко:

— Буден ли си?

Питър се завъртя и главата му се показа изпод одеялата.

— Колко е часът?

— Около един. Момчетата си правят сандвичи със салам и тъй като са ти любимите…

— Ще стана.

— Кога успя да заспиш?

— Не знам. В два или три, някъде там.

— Започвам да се тревожа за теб.

Питър я дари с тъжен смях.

— Добре дошла в клуба.

— Какво се случва с теб?

— Ще ми се да знаех. Вероятно е нещо на психическа основа. — На психическа основа, задникът ми, помисли си Питър. Много добре знаеше какво му има, но нямаше намерение да попада в капана, който съпругата му залагаше отново, като се правеше на мила, отзивчива и опрощаваща, за да й се извини и да й обещае, че ще промени поведението си, за да избегне всякакви брачни неприятности. Да се лиши от спонтанността си. От правото си да се забавлява. — Може би е от работата, но не мога да преценя какво точно.

— Не е заради нас, така ли?

Питър се пресегна и я хвана за ръката.

— Няма нищо общо с нас.

— Имам предвид, че ако искаш да направя нещо…

— Не е заради теб, скъпа. Можеш да бъдеш сигурна. Това е просто някакъв неприятен пристъп на безсъние.

— Точно от Господин Заспивам Навсякъде По Всяко Време.

— Може би вече не е така. Макар че нямам нищо против този поспалив тип да се завърне. Адски много ми липсва.

Джил се поколеба за миг.

— Когато се прибрах и теб те нямаше, без да оставиш бележка или нещо друго, много се притесних.

Да си дойдем на думата, помисли си Питър. Третата степен. Въздъхна.

— Не знаех, че ще се забавя толкова много. Просто имах нужда да изляза и да се разходя. Докато се усетя, вече бях в „При Маккарти“ и минаваше полунощ. След което се прибрах. Съжалявам. Трябваше да се обадя или да оставя бележка. Не знам какво се случи.

— Защо? Да не си припаднал?

— Не. Нямам предвид, че буквално не знам какво се случи. Не съм припадал. Гледах мача, пих две питиета, поговорих с едни момчета. Може да съм пийнал повече от две питиета, защото съм си помислил, че ще ми помогнат да заспя. Знаем, че алкохолът действа по този начин.

Джил въздъхна.

— Не ми е приятно, че си искал да се махнеш от къщата. Не знам какво означава това.

— Нищо излъга Питър. — Просто излязох, това е.

* * *

Обикновено се къпеше за по-малко от пет минути, но днес, след напрегнатия и мълчалив обяд със семейството си, остави водата да тече, докато не стана студена. Излезе, подсуши се и уви кърпата около себе си. Върна се в спалнята и намери Джил да седи до вратата в своя фотьойл, който използваше за четене, но нямаше книга в ръцете си. Вместо това беше скръстила ръце и гледаше пода.

— Хей — каза й Питър.

Тя му отвърна с половин уста:

— Хей.

Той седна на леглото срещу нея.

— Добре ли си?

Съпругата му си пое дълбоко въздух и го погледна, но бързо отмести очи от него.

— Джил?

След един дълъг момент тя му отговори:

— Чу ли, че телефонът звъня, докато беше под душа?

— Не. Кой беше?

— Джери Хобс. Каза, че трябвало да говори с теб за едно от делата ти.

— Днес?

— Така каза.

— Добре. Ще му се обадя.

Джил отново погледна пода.

— Това ли е всичко? — попита Питър. — Какво има?

Съпругата му отново го погледна.

— Не искам да се заяждам, Питър, но да, мисля, че нещо не е наред. Очевидно нещо не е наред. Виж се какъв си през последните два дни.

— Аз…

— Няма нужда да казваш нищо. Джил вдигна ръце пред себе си. — След като му казах — на Джери, имам предвид, че си под душа и не можеш да говориш в момента, го поздравих, а той ме попита за какво. Напомних му за бутилката „Сребърен дъб“, която ми каза, че е отворил в четвъртък след успеха си, но той само се засмя и каза, че вероятно става въпрос за друг Джери, защото определено не бил той. — Джил го изгледа сърдито и попита: — Какво, по дяволите, става, Питър? Защо ме излъга?

Отне му доста време, за да отговори. Знаеше, че това е неговата възможност да й разкрие, че му е писнало от този начин на живот и от плоското им съжителство заедно. Глождеше го отвътре. За два дни й беше изневерил два пъти и въобще не му пукаше как щеше да се почувства от това. Можеше да й каже сега и всичко да се промени.

Когато обаче погледна лицето й — изпълнено с очакване и страх, не му даваше сърце да направи този рязък скок. Не се смяташе за жесток човек. Не искаше да я наранява, а и нямаше енергията да минава през всичко, което щеше да последва. Затова избра по-лесния път, онзи, който винаги беше за предпочитане. Удобната лъжа.

— Предполагам, че просто… — подвоуми се отново. Може би просто не исках да разбираш, че съм пил на работа.

— Може би, така ли? Не си сигурен?

— Не. Не съм.

— Изпил си бутилка вино на работа?

— По-голямата част от нея, да.

Джил кимна, докато осмисляше казаното.

— Откога е така? Да не искаш да ми кажеш, че си алкохолик? Мислиш ли, че трябва да се подложиш на лечение? Колко изпи снощи?

— Не знам. Шест или осем джина, може би дори повече.

— Повече от осем?

— Не знам. Не ги броих. А и не съм шофирал. Не е така всеки ден. Просто като започна…

— Не можеш да се спреш.

Питър се подразни.

— Не исках да те притеснявам с това. Смятах да се справя сам.

— Питър. Чуй се само. Изпил си цяла бутилка вино в четвъртък — тонът й беше разумен и съчувствен — и осем или повече джина снощи. Така ли смяташ да се справиш? Имам чувството, че не успяваш.

Погледите им се срещнаха.

Питър не можеше да продължава да води този разговор. Да каже, че е алкохолик, беше все едно да заяви, че е Савската царица. Но докато не беше готов да разкрие истината, щеше да остави съпругата си да смята, че алкохолът е проблемът. Така щеше да прикрие безбройните си грехове.

Той първи отмести поглед.

* * *

Питър отговори на всичките правни въпроси на Джери по телефона, но когато затвори, осъзна, че това беше лесно и достоверно извинение, затова каза на Джил, че на работа се е заформила малка криза и се налага да отиде до службата — вероятно за не повече от два часа.

Целта му беше просто да се махне отново. Да е по-далеч от къщата, Джил и децата. Докато всички обядваха заедно, установи, че не се чувства виновен и засрамен, а все по-гневен от онова, което се таеше в сърцата и умовете на семейството му.

Как смееха?

Изрече поредната лъжа пред жена си — излязла много по-лесно от устата му този път, качи се в своето БМВ Z3, свали покрива му и шофира близо километър до жилищната сграда на Даян, където паркира на улицата и пет дълги минути наблюдава входа. Часът беше малко преди три, а денят — нетипично топъл. Слънцето печеше силно и се отразяваше в асфалта и колите наоколо. Сложи си слънчевите очила и шапката на „Джайънтс“ и постоя така известно време.

Най-накрая извади мобилния си телефон и се обади на Джери Хобс, който знаеше, че все още е в офиса.

— Здрасти, друже — поздрави го Питър. — Искам да те помоля за една услуга. Излязох, за да купя подарък на обичната си съпруга, но заради това се наложи да си измисля извинение, и й казах, че трябва да отида до офиса за два часа. Възможно е да ми се обади. Ако го направи, искам да те помоля да й кажеш, че съм в тоалетната или нещо подобно, след което да ми се обадиш, за да мога да й върна обаждането.

— Няма проблем. Но защо ще те търси?

— Не знам. Сигурно няма да го направи, но може да се сети да ми поръча да купя някои неща от магазина напът за вкъщи. Често го прави. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се. Винаги. Хей, кой е този Джери, с когото сте пили „Сребърен дъб“ онзи ден?

Питър се насили да се засмее.

— Нямам представа откъде й е хрумнало това. — Джери или не забеляза, че не получи отговор на въпроса си, или просто реши да не настоява повече.

— Защото, ако имаш намерение да отваряш хубаво вино в службата, познавам някого, който ще се зарадва да го споделиш с него.

— Ти си първият, на когото ще се обадя, Джери. Наистина. Ако някога се случи.

— Какво смяташ да й вземеш?

Питър едва не попита „На кого?“, но бързо се опомни.

— Вероятно нещо в малка лъскава кутийка. Това обикновено върши работа.

— Ти си човек, който кара нас, евтините съпрузи, да изглеждаме като загубеняци. Знаеш го, нали?

— Не е моя вината. Трябва да се постараете малко. Така… заемаш се с телефоните, нали?

— Разбрано.

— Добре. Благодаря ти. Ще се видим в понеделник.

Питър затвори телефона, отпусна се в седалката си, премигна на слънцето и въздъхна.

Поредната лъжа.

Хвърли поглед на сградата отсреща. Апартаментът на Даян се намираше на третия етаж от страната на улицата и някой се размърда на прозореца му.

Беше си у дома.

Питър осъзна, че не беше дошъл тук, за да я види отново. Даян беше просто заместител на онова, което наистина желаеше. Запали колата и зави надясно на първата отбивка. Дванадесет минути по-късно намери къде да паркира на „Вашингтон стрийт“ до „Филмор“.

Отново разпъна покрива на колата, излезе от нея и си наложи да се вземе в ръце.

Къщата на семейство Джеймисън се намираше от другата страна на улицата, пет къщи надолу. Двамата с Рон си бяха разменили контактите по време на вечерята в Джеф и въобще не му беше трудно по телефонния номер да намери адреса му в системата в службата.

С ръце в джобовете, с шапката и слънчевите очила, Питър тръгна от своята страна на улицата покрай една огромна, добре поддържана къща във викториански стил, която изглеждаше като изолирана — щорите на прозорците бяха пуснати, вътре цареше мрак. Когато стигна до края на пресечката, се обърна и отново тръгна назад. Този път спря точно срещу къщата на Кейт, облегна се на една пощенска кутия и скръсти ръце.

— Мога ли да ви помогна?

Стресна се при тези думи.

— О, съжалявам. Не исках да ви изплаша.

Питър сложи ръка на сърцето си и се усмихна засрамен.

— Няма проблем. Вероятно ще се оправя, когато сърцето ми започне да бие отново.

Пред него стоеше добре запазена, привлекателна жена на неопределена възраст.

— Приличате на човек, който търси нещо.

— Просто оглеждам квартата и се надявам, че някой от имотите може да е за продан — обясни Питър. — Но не мисля, че тези къщи често излизат на пазара, нали?

— Опасявам се, че не. Улицата е прекрасна, нали?

— Красива е. Дари жената с още една усмивка. — Предполагам, че ще продължа с търсенето.

— Успех. Пазарът е малко свит в последно време.

— Останах със същото впечатление, но ще намерим нещо, сигурен съм. Пожелавам ви приятен ден.

— На вас също.

Питър се върна при колата си — целият се тресеше, сърцето му заплашваше да изскочи, беше добавил поредната лъжа към колекцията си. Дори не беше чул жената да го доближава. Можеше да е всеки. Дори Кейт. А съвсем не беше подготвен за срещата си с нея.

Какво правеше тук въобще?