Джон Лескроарт
Фатална изневяра (4)

4

Сержант Бет Тъли знаеше, че не оръжията, а хората убиваха хора. През всичките си осем години като инспектор, а и от времето, през което беше полицейски патрул, тя си падаше по тях. Обичаше своя „Глок“. Харесваше й да ходи на стрелбището, за да поддържа форма, наслаждаваше се на времето, прекарано с колегите й, през което стреляше на воля по мишени с най-различни патрони и огнестрелни оръжия. Досега не й се беше налагало да използва пистолета си по време на изпълнението на служебния дълг, но това не й пречеше да се чувства спокойна, като го носеше всеки ден. Нямаше представа какво би било усещането да е без него, и въобще не й се искаше да разбира.

Независимо от това трябваше да признае, че оръжията често допринасяха за ескалирането на насилието и стигането до убийство. По време на една семейна свада съпругът и съпругата можеха да прибегнат до удари с тежки предмети, хвърляне на чинии и друга посуда, че дори и използването на кухненски ножове, но доста рядко тези импровизирани оръжия — грабнати случайно и използвани в разгара на скандала — довеждаха до фатален край.

От друга страна, ако в семейството имаше пистолет, шансовете някой да бъде убит се покачваха значително.

Бет не одобряваше забраните за притежание. По нейно мнение всеки гражданин в страната имаше абсолютното право да разполага с колкото си оръжия пожелаеше. Но днес семейство Риналди щяха да са живи, ако нямаха оръжие в къщата си. Бет отбеляза това през своя партньор Айзенхауер (Айк) Маккафри.

Айк, четиридесет и две годишен кльощав червенокос мъж с белези от акне по лицето и светлосини очи, не беше на същото мнение.

— Не съм съгласен. Ако нямаха пистолет, тя просто щеше да го наръга или пребие. Щом е решила да го убие, щеше да намери начин.

— Добре, за него съм съгласна. Но защо се е самоубила след това? — попита Бет. — И с какво щеше да го стори, ако нямаха огнестрелно оръжие? Щеше да се удря до смърт с точилката ли? Или да се наръга в окото? Не мисля. Просто искам да кажа, че ако нямаха пистолет, поне госпожа Риналди щеше да е жива. Дори двамата можеше да са живи.

— Добре де, добре. Като че ли да останат живи, би било нещо положително в този случай. По този начин, с един бърз и безболезнен изстрел в главата, тя е спестила нашето време и разходите за съдебен процес. От друга страна, ако нямаха пистолет, говорим за десет години затвор и три хранения на ден, които не са никак евтини. А самият факт, че са имали огнестрелно оръжие и са го използвали ефективно… хей, жената е спестила милиони долари на добрите данъкоплатци, а може би и повече, защото винаги съществува възможността в затвора да се разболее и да е необходимо лечение на някое бавно дегенеративно заболяване, вместо просто да я оставят да умре от старост. С достойнство, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Бет. — Очевидно е — още повече като излиза от устата на такава чувствителна душа като теб.

Стояха на балкона на апартамента на семейство Риналди, четири етажа над „Калифорния стрийт“ и недалеч от собствения дом на Бет на „Лейк стрийт“. Екипът на криминолозите беше вътре и разследваше случилото се: както изглеждаше, по-рано този петък сутринта Шанън беше застреляла Франк в спалнята, а след това и себе си в кухнята.

Пистолетът все още се намираше на кухненския под, на около метър от тялото на жената.

Айк прекрачи плъзгащата се врата, огледа местопрестъплението и се върна при партньорката си.

— Какво мислиш? — попита той. — Като оставим философстването настрана, приключихме ли тук? Няма съмнение какво се е случило, нали?

— Никакво — отвърна Бет. — Убийство с огнестрелно оръжие.

— Това също. Но имам предвид за свадата?

Бет си помисли, че всичко беше като по учебник, истинско клише. Мъжете, които биваха застрелвани от жените си в спалнята, обикновено бяха неверни.

— Застреляла го е в леглото. Айк. Символизмът е пределно ясен. Той й е изневерявал и тя е разбрала. Вероятно се е обаждал на любовницата си през половин час. Когато проверим телефона му, ще се увериш, че съм права.

— Смяташ, че е очевидно, така ли?

— Да. — Бет сви рамене. — Ти не си такъв, разбира се, но общо взето мъжете са доста глупави.

* * *

Бет не смяташе, че мъжете държат монопола над тъпотата. И жените често оглупяваха.

След обезпокоителния разговор с най-добрата й приятелка Кейт миналия вторник случаят на Риналди беше точен пример какво можеше да се обърка в една такава ситуация. Нямаше да е зле да се вземе поука от него.

Както беше предвидила, в изходящите обаждания в телефона на Франк Риналди имаше един номер, който се повтаряше около милион пъти през изминалия месец. Когато Бет го набра в 10:30 часа тази сутрин, получи отговор от млада жена:

— Франк? Къде беше? Толкова се тревожех за теб.

Бет се представи и й сподели лошите новини. Младата жена, Лори Шоу, се пречупи и плака пет минути на телефона, което разтърси Бет повече от обичайното.

По-късно Бет стоеше на бюрото си на четвъртия стаж на Съдебната палата на Сан Франциско и държеше телефона си в ръка. Айк беше излязъл, за да купи китайско за обяд, което и осигури известно време на спокойствие.

Кейт звучеше весела и щастлива, но след първите няколко думи на Бет усети нещо в гласа й.

— Какво има? — попита тя. — Нещо не е наред ли? Кажи ми.

Бет въздъхна не само заради прямотата на Кейт, но и заради възможността да сподели бремето, с което се беше натоварила.

— Всичко е заради моя свят. Този, в който живея. Не че не съм искала да е такъв. Не казвам това. Но понякога е доста гаден.

— Какво се е случило?

Бет се взе в ръце, изпусна въздишка и обясни:

— Обадих се на това момиче преди около час, защото номерът и беше в телефона на мъж, убит от съпругата си. Оказа се, че й е бил любовник, и смъртта му тотално я пречупи. Човекът бил любовта на живота й. Имали намерение да се оженят веднага след като той се разведе…

— Смотаняк.

— Знам. Наистина. Но във всеки случай, тя му е вярвала.

— Разбира се. Винаги им вярват, нали? Имали ли са деца?

— Не.

— Е, трябва да благодарим на бог за това.

— Както и да е — продължи Бет, — казах ли ти, че съпругата му го е убила? Застреляла го е в леглото, след което е застреляла и себе си.

— Господи, Бет. Така ли мина сутринта ти? Не знам как издържаш. Имам предвид, че виждаш всички тези неща в действителност, нали? Не е като да ги чуеш по новините.

— Не. Не е като да ги чуеш по новините, никак даже. Доста по-истинско е. — Бет реши да предаде своето не толкова скрито послание: — Хората не осъзнават, че изневерите имат последици.

Кейт не отговори нищо.

Бет я притисна.

— Това момиче беше смазано. Сякаш беше настъпил краят и на нейния живот. Не можеше да спре да плаче, не можеше да повярва, че това наистина се беше случило. Исках да й кажа, че е трябвало да помисли какво може да стане, преди да реши да спи с нечий чужд съпруг, но предполагам, че съвсем скоро ще осъзнае това. Нямаше нужда да й изнасям лекция, не и сега. Но поне е можела да помисли за… — не довърши изречението.

— Всичко е толкова тъжно — отвърна Кейт. — Можело е да се избегне.

— Сърцераздирателно е — съгласи се Бет. — Ето го и партньора ми, носи ни обяда. Искаш ли да си направим разходка следващата седмица?

— Вторник?

— Ще си я впиша в графика. Благодаря ти, че ме изслуша, Кейт. Извинявай, че ти споделих всичко това.

— Винаги съм насреща. Обичам те, знаеш го, и една от причините за това е начинът, по който приемаш нещата.

— Аз също те обичам — отвърна Бет. — Ще се видим във вторник.

* * *

Питър стана от леглото малко преди обяд.

Обу си стари панталони „Докърс“ и сива тениска „Найк“, след което слезе долу в празната къща. Джил му беше оставила бележка на плота в кухнята: „Забранявам ти да ходиш на работа. Също така те обичам изключително много. В хладилника има фритата. Обичам те (пак), Джил-бъг“.

Питър се запита дали е възможно съпругата му да беше разбрала. Не можеше да си представи как, освен ако не беше говорил насън. Дори тогава би измислил добро оправдание. В началото на брака им Джил беше изкрещяла два пъти посред нощ името на Джими, един от бившите й приятели, с когото беше скъсала преди много време.

Но — мисълта се появи неканена и го накара да се запита за първи път наистина ли беше приключила с него? Кой можеше да каже дали съпругата му не му беше изневерявала по някое време?

— Не е — каза Питър на глас с погнусен тон. — Сигурен съм.

Нямаше намерение да я обвинява.

Решението стоеше пред него и му се присмиваше. Химикалка и листчета. Седна на един от столовете до плота и ги взе.

Не. Не можеше да остави бележка.

Трябваше да поговори с нея лично. Поне толкова й дължеше. Можеше да й се обади в службата още сега, да я помоли да се прибере и да й съобщи, че ще се изнесе, че ще отидат на семеен консултант или каквото пожелае тя. Щеше да й се реваншира, ако можеше. Някак си. Нямаше извинение, просто беше слаб и прецака нещата. Нямаше думи, с които да й покаже колко много съжалява.

Проблемът беше, че съвсем не се чувстваше така. В него говореше навикът, придобит от дните, в които живееше в сянката на вината.

Можеше, разбира се, да спести болката на всички и просто да не й казва. Да остави глупавата случка зад себе си. Кейт Джеймисън никога нямаше да бъде част от неговия живот. Тя нямаше намерение да започва връзка с него. Вече му беше обяснила това. Нямаше намерение да разрушава семейството си, както не искаше да вреди и на неговото. Щом нямаха намерение да говорят за това и да го повтарят отново, то нямаше нужда някой да научава за него.

Така Джил нямаше да бъде наранена. Струваше си дори само заради тази причина.

Но тук се обаждаше друг навик. Искаше ли да продължава да води живот, в който да предпазва Джил от реалността? Защо не се замислеше за собственото си щастие, за собствените си нужди? Не искаше ли да се чувства жив?

С тишината, с която беше свикнал, щеше да прекара остатъка от дните си в опити да й се реваншира. Нямаше да има нужда да й обяснява защо се е превърнал в по-добър съпруг, глава на семейството, баща, любовник, човек. Щеше изцяло да се отдаде на новия им живот заедно. И никога повече нямаше да го застраши.

Адвокатът в него не беше съгласен, защото в такъв случай всичко щеше да е изградено на една лъжа. Възможно ли беше да се създаде хубав живот на подобна основа?

Не можеше. Невъзможно беше.

Трябваше да й каже. Това беше единственият начин.

Стана от стола и отиде до телефона. Започна да набира служебния номер на Джил, но се спря и остави слушалката.

Не прави нищо, каза си, преди да обмислиш последиците в краткосрочен и дългосрочен план.

Не можеше да си позволи още една грешка. Трябваше да помисли и да се увери, че постъпва правилно. Не биваше да опропастява всичко с (поредния) глупав ход.

Трябваше да избягва отчаяните действия.

Всичко зависеше от това.

* * *

Кейт и Рон имаха традиция за първия петък от месеца, която водеше своето начало, откакто Кейт напусна местната фирма за рисков капитал, и сега, седемнадесет години по-късно, на стената на уединеното сепаре за двама в задната част на „Самс Грил“ имаше малка месингова плочка, на която бяха гравирани имената им. Това беше един малък източник на гордост за тях, затова, когато Кейт се разположи на мястото си, първото нещо, което направи, беше да си целуне пръстите на ръката и да ги допре до табелката. Рон отпи от мартинито си и й кимна в знак, че и той беше изпълнил същия ритуал. Остави чашата си със столче и попита:

— Знаеш ли какъв ден е днес?

— Трябва ми жокер.

— Незначително събитие.

— Хмм. — Кейт взе чашата си и отпи малка глътка от нея. — Колко незначително?

— Средна работа. Средно незначително. Въпреки това — истинско.

— Дай ми още един жокер.

— Добре. Двамата с теб, без децата.

Кейт се облегна назад, скръсти ръце и се нацупи — беше много сладка така. Най-накрая срещна погледа на съпруга си, вдигна пръст и посочи.

— Плочката.

— Добра си — отвърна Рон впечатлен. — Какво за нея?

— Имаме юбилей.

Мъжът се ухили и кимна възхитен.

— Би ли повярвала, ако ти кажа, че числото, за което говорим, е двеста?

— Бих — отвърна Кейт, — само дето знам, че не сме чак толкова стари.

— Ах, забравяш, че времето, прекарано в „Самс Грил“, не те състарява, така че сме спестили поне половин година.

— В такъв случай допускам, че има някаква минимална възможност да си прав, старче.

Появи се любимият им сервитьор Стефано, който взе поръчката им за бутилка шампанско „Рьодерер“, с което да отбележат годишнината си. Когато мъжът се оттегли и затвори завесите след себе си, Кейт бързо се изправи, наведе се над масата и целуна Рон.

— Здрасти — каза му тя.

— Здрасти и на теб. Искаш ли още една?

— Само гледай да я бива.

Рон сложи ръка на врата на съпругата си и я придърпа към себе си за момент.

— Тази как беше? — попита той, когато я пусна.

— Задоволителна. Доста прилична даже. — Все още усмихната, Кейт се върна на мястото си и отново посочи към плочката. — Каква методология използва, за да изчислиш, че числото е двеста?

Рон също й се усмихна.

— Имаш ли представа колко е чудесно да излезеш с красива жена, която използва думата „методология“ правилно?

— И забавна?

— Да, също така и забавна.

Кейт беше изпънала лявата си ръка на масата и Рон я хвана.

— Методологията — напомни му тя.

— Веднага. Нека започнем с няколко предположения — каза мъжът и ги изложи пред нея: средно бяха идвали по дванадесет пъти на година за шест и половина години, преди ресторантът да сложи плочката им, и още единадесет години след това, минус един пропуск на година поради една или друга причина, което ги отвеждаше точно до тяхното посещение номер двеста или някъде около него. — Казвам да го обявим за незначително събитие в живота си и да празнуваме.

— Незначително събитие да е тогава.

— В светлината на това… — Рон бръкна в джоба на сакото си, извади малка кафява филцова кутийка и й я подаде. — За моята партньорка във всичките двеста първи петъци.

Очите на Кейт заблестяха, когато взе кутийката и я отвори. Вътре намери черна перла със златна верижка. Поклати глава. Въздъхна и каза:

— Прекалено си добър, знаеш ли това? Как успях да те задържа?

— Сигурно заради хубавия живот. — Рон сви рамене. — Видях я на една витрина и тя ми проговори. Нямаш други черни перли, нали?

— Знаеш, че нямам. — Кейт закопча верижката на врата си. — Никога няма да я сваля.

* * *

След обяда, все още леко замаяна от шампанското, Кейт реши да се разходи в центъра, като си проправяше път през небостъргачите във финансовия район и накрая сви покрай сградите на „Ембаркадеро“, където знаеше, че се помещава адвокатската кантора на Питър.

Неусетно се озова пред Фери Билдинг.

В този топъл и слънчев петъчен следобед мястото беше оживено от туристи и местни, които пазаруваха за уикенда. Кейт разгледа щандовете със съдове за готвене, спря се на „екстра върджин“ зехтините, сушените гъби, прошутото. Отби се в месарницата на „Голдън Гейт“, откъдето реши да купи необходимото за една специална вечеря, с която да благодари отново на Рон за черната перла, а именно голямо парче филе от еленово месо, което му беше любимо. Приготвяше го леко кърваво реър и го сервираше с печени зеленчуци моркови, див копър, картофи, праз — и бутилка „Сребърен дъб“.

Или не. Не „Сребърен дъб“.

Може би бордото щеше да е по-добър избор.

Не очакваше да види Питър тук, но дори малката възможност да се засекат, я накара да тръпне в очакване, докато си проправяше път през тълпата от хора. Постоянно някой, който можеше да е той — но се оказваше, че не е — се появяваше в периферията на зрението й всеки път, в който завиваше зад ъгъла; това очакване беше също толкова силно, колкото е ефектът от шампанското. Макар да го правеше неволно, на всеки две минути слагаше ръка на корема си и си поемаше въздух.

Йерусалимският артишок изглеждаше чудесно и перфектно щеше да се впише с другите зеленчуци, помисли си Кейт.

Натоварена с покупките си, тя се насочи към женската тоалетна. Смяташе след това да излезе навън на слънце, да пие едно капучино и да наблюдава кея, преди да си хване кола на „Юбер“, която да я закара у дома. В коридора забеляза може би един от последните публични телефони в Сан Франциско, определено не можеше да се сети за друг.

Една силно татуирана млада жена с пиърсинги, черен потник и отрязани дънки, розова коса и пръстен в носа, стоеше със слушалки в ушите и се смееше пискливо, с което печелеше неодобрителните погледи на минувачите.

Навън Кейт седна на една малка маса, където се наслаждаваше на чудесното кафе и хубавото време. Струваше й се почти нереално, толкова й беше приятно тук, в такава близост до водата, където обикновено се зараждаше следобедният бриз.

Докато отпиваше от кафето си, пристигна един от фериботите и от него слязоха ентусиазирани и радостни пътници. Човекът, седял на масата до нея, беше оставил нещо подобно на кроасан и внезапно една голяма чайка се спусна точно над главата й, сграбчи го и отлетя, за да бъде веднага нападната от друга двойка птици, които кряскаха и създаваха невероятна птича драма.

В същото време момичето с розовата коса, което използваше публичния телефон, излезе от сградата. Забеляза, че Кейт я гледа, но без добре познатия й осъдителен поглед, усмихна й се и й кимна, след което продължи да върви по кея, зави и се изгуби.

Кейт се наслади на последната глътка от кафето си, която беше изключително сладка заради останките неразтворена захар. Провери колко е часът и видя, че е станало три — почти същото време, по което му се обади вчера. Можеше да стои тук колкото си иска и…

Очакването, което се беше зародило в нея, когато седна да пие кафе, от едва забележимо беше изпълнило всяка клетка на тялото й.

Кейт събра нещата си, избута стола назад от масата и стана.

Нямаше да му се обажда от мобилния си телефон. Прекалено рисковано беше. Момичето с розовата коса, което говореше по публичния, беше знак, който не биваше да пренебрегва.

Така или иначе, имаше намерение да се вслуша в съдбата. Смяташе да се остави в нейните ръце. Ако някой друг използваше телефона, когато стигнеше до него…

* * *

— Здравейте. Мога ли да разговарям с Питър?

— Не е в офиса. Ще оставите ли съобщение? Или желаете да ви свържа с гласовата му поща?

— Знаете ли как мога да го открия?

— Съжалявам, но нямам представа. Господин Аш проверява редовно гласовата си поща. Ще ви се обади веднага.

— Добре. Благодаря ви. Свържете ме с гласовата му поща.

— Секунда. Готово.

* * *

След като й каза „здравей“, Тереза му отвърна, че звучи ужасно.

— Благодаря ти — отвърна Питър. — Хубаво е да го чуя. Също така се чувствам ужасно. Не мога и да спя.

— Депресиран ли си?

— Донякъде. Както и да е, обаждам се, за да проверя какво е положението. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Не. Спокойно е. Провери ли си гласовата поща?

— Точно преди да ти се обадя. Нямаше нищо.

— Хмм. Странно.

— Защо?

— Една жена те търси преди двадесет минути. Свързах я с гласовата ти поща. Не ти ли е оставила съобщение?

— Очевидно не. Каза ли коя е? За какво става въпрос? Дали е важно?

— Не, нищо не спомена, но приличаше много на жената, която се обади вчера, и каза, че ти е лична приятелка. Сигурен ли си, че не ти е оставила някакво съобщение на гласовата?

— Сигурен съм. Няма нищо.

— О, добре тогава. Ако е важно — каза Тереза, — ще се обади отново.