Джон Лескроарт
Фатална изневяра (21)

21

Кейт Джеймисън изчака да стане точно пет часът, преди да отвори бутилката, наля си щедра чаша шардоне „Ромбауер“ и се премести на фотьойла си за четене в дневната, за да наблюдава как здрачът завладява предния й двор.

Жадуваше за това питие цял ден, но днес нямаше намерение да започва отрано, както направи предния ден.

Вчера заради шока от смъртта на Питър Аш, за която прочете във вестника, и признанието на Рон, че знае за връзката им, започна с виното още от обяд и се наложи да призове цялата си воля и физическа сила, за да успее да приготви вечерята. Веднага след като се нахраниха, каза, че има главоболие, и се свлече в леглото в осем часа. Не се надяваше, че Рон, който не пропускаше нищо, да е останал сляп за привидната й трезвеност.

Намести се във фотьойла и отпи първа малка глътка.

Наистина беше иронично, че смъртта на Питър накара Рон да й признае, че знае за тях. Съпругът й даде ясно да се разбере, че при други обстоятелства едва ли щеше да има шанс да преодолеят това предателство. Разбира се, той беше бесен, но също така беше готов да й прости.

Рон искаше да й признае, че знае, и да й покаже, че това няма да ги раздели. Никога. Иронията се състоеше в това, че между Кейт и Питър нямаше нищо друго, освен онзи единствен ден, състоял се, преди да бъде ранена и целият й свят да се промени.

Сега, докато отпиваше от виното си, тя осъзна, че от онзи ден на атаката във Фери Билдинг до вчера, когато новината за убийството на Питър се появи в „Кроникъл“, нито веднъж не беше изпитала желание отново да бъде с него. В интерес на истината, почти не се сещаше за него. Въобще нямаше представа, че е идвал да я посещава в болницата, докато беше в кома. Нямаше представа защо го е правил. Дори сега, след като спомените се завърнаха с пълна сила, не изпитваше абсолютно нищо към него.

Кейт искаше да може да изтрие онзи ден, да изтрие предателството си към Рон и към депата им.

За щастие, последствията от всичко бяха загърбени, бяха останали в миналото. Неприятното чувство си беше отишло. Вече нямаше тайни помежду им. Раната беше заздравяла и семейството й се беше запазило.

Звънецът я извади от унеса. Кейт не помнеше кога за последно някой беше звънял на вратата им, без предварително да се обади. Вдигна поглед и се изненада, когато видя, че навън е паднал мрак. Изправи се и цъкна лампата над фотьойла.

— Само секунда! — провикна се, след което включи осветлението в стаята, коридора и на предната веранда. Видя кой звъни и отвори вратата.

Пред нея стоеше усмихнатата — направо сияеща — Бет Тъли с ръце на хълбоците.

— Мила — каза тя, — доста време мина.

* * *

Не се бяха виждали от събитията във Фери Билдинг насам. Състоянието на двете ги беше принудило да се съсредоточат върху собствените си приоритети, графици и режими. Бет трябваше да възстанови силата и подвижността си, за да се върне на работа, а заради усложненията на Кейт й се наложи да се бори за живота си доста дълго време.

През последните шест месеца говореха няколко пъти по телефона, но разговорите им бяха насилени и неловки и дори след като Кейт най-накрая беше изписана от болницата и се прибра у дома, идеята да започнат оттам, откъдето спряха — да продължат с разходките си през свободното си време — никога не им хрумна.

Разположиха се на плота в кухнята. Кейт допълни своята чаша с вино и наля студен чай за Бет.

— Ето ни отново, а? — каза тя. — Мислила ли си, че пак ще бъдем заедно така?

— Вероятно не — отвърна инспекторката, — но се радвам, че сме.

— Аз също. Преди да позвъниш на вратата, си мислех, че животът ми отново се връща в някакви нормални граници. И тогава ето те и теб, черешката на тортата.

— Едва ли може да се каже, че всичко е нормално.

— Права си. Но ти имаш смелостта да продължиш напред… Самата аз, колкото и да се опитвам да забравя всичко, съм изплашена до смърт и нямам търпение да се прибера всеки път, в който изляза навън.

Бет кимна разбиращо.

— Това определено е нещо, върху което да поработиш.

— Очевидно ти си се справила.

— Au contraire^[1]. Боря се на всяка крачка. Видя ли повече от трима души, и започвам да се изнервям. Смятам, че трябва да свикнем с мисълта за случилото се. Но от друга страна — добави ведро инспекторката, — тъй като веднъж сме преживели подобно изпитание, каква е вероятността да станем жертви на нова терористична атака? Много, много малка, не мислиш ли?

Кейт очевидно не беше убедена, но се насили да се усмихне.

— Харесва ми нагласата ти.

Бет сви рамене.

— Нямам избор. Работата ми е да държа страха настрани.

Кейт вдигна вежда.

— Не ми казвай, че си се върната на работа? На пълен работен ден? В отдел „Убийства“?

Бет се засмя.

— Да.

— В по-голяма безопасност ли се чувстваш така? Като преследваш убийци?

— В интерес на истината, не е точно преследване. Което си е истинско щастие, тъй като — моля те, не казвай на колегите ми или на лейтенанта — не съм в най-добрата си физическа форма. Но ето ме тук, вече ме раниха веднъж. Шансовете да бъда ранена отново, са същите, като да попадна във втора терористична атака. Не мисля, че ще се случи. Смятам го като един вид застраховка.

— Смяташ, че щом си ранена веднъж, ще си застрахована от повторно раняване?

— Точно така.

— Мисля си, че има нещо нередно в логиката ти.

Бет сви рамене, усмихна се и отпи от чая си.

— Както и да е. Ако сме научили нещо, то е, че нямаме думата за онова, което ще се случи. Всичко на всичко смятам, че извадихме голям късмет. В сравнение с хората, които умряха или които няма да се оправят.

— Не мога да споря с това. Напълно си права. Просто не гледах нещата от този ъгъл.

— Понякога и аз не го правя. Поне не през цялото време. Но когато се замисля, осъзнавам, че помага. Благодарение на това и на работата ми мога да изляза от къщата.

— Все още ми е трудно да повярвам, че си се върнала в службата.

Бет умишлено не отговори веднага, вместо това отпи от чая си.

— След като се заговорихме за работата, време е да ти обясня защо съм тук.

— Свързано е с работата ти ли?

Бет кимна.

— През последните няколко седмици имах намерение да се отбия и да те видя как си, но не исках да те притискам, ако все още не беше готова за срещи и ако не искаше да виждаш никого. Особено ако този някой можеше да ти напомни какво преживя.

— Стига, Бет, никога не съм се чувствала…

— Знам. Но исках да ти дам повече време за възстановяване, в случай че имаш нужда от такова. Сега виждам, че съм можела да дойда по-рано, но както вече споменах, не исках да те притискам. Вчера обаче си намерих извинение да го сторя.

С объркано изражение на лицето Кейт попита:

— Не се нуждаеш от извинение, за да се отбиеш. Но не разбирам как то може да е свързано с работата ти. Да не би да намекваш, че разследваш убийство, което има нещо общо с мен?

— Не с теб — отвърна инспекторката. — Със съпруга ти. И то само косвено.

— За Рон ли говориш? Замесен в убийство? Това е абсурдно, Бет. Той е…

Инспекторката вдигна ръка, за да прекъсне приятелката си.

— Рон също не е замесен, но предполагам, че и двамата познавате мъж на име Джеф Кук.

Кейт се поизправи в стола си, след което се облегна назад, сякаш Бет беше замахнала към нея.

Разбира се, че познаваме Джеф. Той е един от партньорите на Рон във фирмата. Джеф с най-милият човек на света, Бет. Имам предвид, че постоянно се виждаме. Не може да си сериозна, че има нещо общо с убийството на някого.

— Не, не мисля, че има. Господин Кук дойде до службата вчера. Искаше да говорим за жертва на убийство на име Питър Аш и когато приключихме, той ми остави визитката си, на която пишеше, че работи в същата фирма като Рон.

— Току-що ти казах, че са партньори. Това означава ли нещо?

— Не знам. Вероятно нищо. Но когато водя разследване, се опитвам да опозная жертвата, както и всичко, което е възможно да е довело до смъртта й. Също така ми хрумна, че Рон може да познава Питър Аш. Ако не друго, поне си намерих извинение да дойда да те видя.

— Знаеш, че не се нуждаеш от…

— Както и да е. Помислих си, че Рон може да е излизал един-два пъти с Аш и господин Кук. Вероятно нещо му е направило впечатление в първия, което да подскаже през какво е преминавал. Нещо, което да ми създаде по-ясна картина за нещата. Може би също като господин Кук, Рон знае нещо за Аш, което не му се струва от значение.

— Какво ти е казал Джеф?

— Само това. Не знае дали не знае нещо. Предложи да помогне, след което разбрах, че работи във фирмата на Рон и вероятно двамата се познават. — Бет сви рамене. — Това е една следа, която мога да проверя. Всяка връзка с жертвата си струва да се проследи. Дори косвена като тази.

— Прости ми, Бет, но ми се струва, че стреляш на сляпо. Казваш, че Джеф познава или е познавал този господин Аш? И следователно някак си убийството му е свързано с Рон?

— Не се ядосвай.

— Не се ядосвам. Просто съм изненадана, че според теб може да излезе нещо от това.

— Значи не познавате Питър Аш?

Кейт млъкна.

— Какво искаш да кажеш? Заподозрени ли сме? Разследвани ли сме?

— Не, съвсем не, Кейт. Няма нужда да се държиш отбранително…

— Само дето смяташ, че Рон, който ми казва всичко, вероятно има информация за жертвата на убийството. Неговият колега Джеф е дошъл при теб, а той не е. Това те кара да се запиташ защо крие онова, което знае? Защо и аз крия онова, което знам?

— Не съм казала подобно нещо, Кейт. Нищо подобно.

— Чудя се защо ми изглежда така тогава. — Жената отпи от виното си. Очите й блестяха от оскърбление. — Щом питаш, истината е, че не познавахме добре Питър Аш. Срещали сме се само веднъж на вечеря у приятели, но това беше преди месеци. Дори не съм се сещала за него, докато не видях статията за убийството му във вестника. Не съм чувала името му от месеци. Можеш да питаш Рон, за да се увериш, че ти казвам истината. Може би — добави Кейт с огромна доза сарказъм в гласа си — той, Джеф и господин Аш са излезли на обяд миналата седмица и са се напили, но Рон просто е забравил да ми спомене. След което един от двама им го е убил.

Бет въздъхна.

— Съжалявам. Права си. Просто дълбая, защото случаят е труден, а аз нямам нищо. Въобще не трябваше да повдигам темата.

Ръцете на Кейт, с които държеше чашата с вино, трепереха. Тя си пое дълбоко въздух и отговори:

— Аз също съжалявам.

* * *

Докато шофираше към дома си, Бет си мислеше, че започва да губи усета и интуицията си.

За един следобед разпита зри жени — и то съвсем не в характерния за нея заплашителен маниер. Всички те — Тереза, Каръл Люкинс и най-добрата й приятелка Кейт — бяха реагирали много по-грубо и отбранително, отколкото предполагаше. Зачуди се дали причината не беше откъсването й от силата на значката. На първо място се считаше за жена (и майка) и на второ за полицай и очакваше другите да я виждат по същия начин.

Ако съдеше по днешните реакции, съвсем не беше права.

Против волята си, докато преодоляваше плетеницата от улици и завои до дома си, Бет осъзна, че инспекторката в нея анализира получената от тези жени информация пълното игнориране на сексуалната разюзданост на Питър Аш от страна на Тереза, пресиленото отричане на Каръл Люкинс за последния път, в който беше видяла наемателя си, и избухването на Кейт при споменаването, че съпругът й може да се познава с жертвата.

Защо, зачуди се тя, бяха последвали подобни реакции? Дали просто не я виждаха като полицай, чиито въпроси, независимо колко добронамерени бяха, предизвикваха недоволството им? Възможно ли беше всяка една от тях, по различен начин, да се чувства заплашена? Защо беше целият този пушек, помисли си тя, освен ако нямаше пламък някъде.

Донякъде разбираше притеснението на Тереза, при положение че наистина беше имала афера с шефа си.

Или пък с Каръл, която почти сигурно беше едно от сексуалните му завоевания.

Но Кейт…

Макар реакцията й да беше най-отбранителна, освен вечерята, на която бяха присъствали заедно, тя нямаше никаква връзка с Питър Аш. Бет се опита да оправдае държанието й с тежките времена, които беше преживяла, докато се възстановяваше от нараняванията и инфекциите си. Вероятно просто се опитваше да предпази съпруга и семейството си. Въпреки това реакцията й беше доста рязка.

Нещо загложди Бет. Нещо, което двете с Кейт бяха обсъждали в деня, в който бяха ранени. Информацията се опитваше да изплува от подсъзнанието й, да се появи като призрак, отдавна заличен от насилието на терористичната атака, която бяха преживели заедно.

Бет се опита да махне капака, който потискаше спомените й, опита се да си спомни онези последни секунди, преди да започне стрелбата. С Кейт си говореха за флирта й с някакъв мъж… наистина ли се беше случило? Нима тя си беше признала…?

Бет си спомни. Веднага след като сподели на приятелката си за предстоящата й среща с Алън Шоу, брата на Лори, я беше попитала за мъжа, за когото Кейт си фантазираше, а тя се опита да прикрие, че е била с него. Дали наистина го беше сторила? Бяха ли стигнали толкова далеч? Бет помнеше, че направи това заключение, но Кейт потвърди ли?

Отговорът беше точно там, но не можеше да стигне до него. Инспекторката спря на червен светофар, затвори очи за момент и се опита да съживи разговора и всички подробности…

Изведнъж се разнесе добре познатото „луп-луп“ на патрулна кола. В същия момент в задното й огледало експлодираха червени и сини светлини.

— Мамка му! — Бет удари волана, отби до тротоара и зачака.

Когато полицаят се появи до прозореца й и поиска книжката и талона, тя отвори портмонето си, където беше значката й.

— Съжалявам — извини се тя. — Опасявам се, че не внимавах в пътната обстановка. Какво направих?

— Не тръгнахте на зелено, просто стояхте, докато не светна отново червено. Ако някой направи така, дори да не се окаже, че е инспектор, бих проверил дали е добре.

— Съжалявам — повтори Бет. — Добре съм, освен че мислех прекалено много за един случай. Трябва да внимавам повече в движението.

— Съгласен съм с вас — отвърна полицаят и й подаде документите. — Нуждаете ли се от ескорт до мястото, за което сте тръгнали?

— Не мисля, че ще е необходимо. Прибирам се у дома. Живея на няколко пресечки оттук.

— Добре. Моля ви, шофирайте внимателно.

— Благодаря ви. Определено ще внимавам.

Бет изчака полицаят да се върне в колата си, преди да запали двигателя и да се включи в движението. Пое си дълбоко въздух и поклати глава, когато умът й сам се върна на въпроса, който я глождеше: Кейт не беше ли споменала името на онзи мъж? Двете си говореха секунди преди атаката в „Маркет Кафе“ и тогава…

Изведнъж се появи името на мъжа, с когото приятелката й беше спала — кристалночисто и ясно.

Името, което си спомни, беше Питър.