Джон Гришам
Бар „Петлите“ (44)

44

Звънна третият телефон на Тод, първият от предплатените, който беше купил във Вашингтон в деня на заминаването на Зола за Сенегал. Сега, когато имаха и четвърти мобилен, тримата партньори се чудеха как да обединят устройствата и да останат само с по едно. Не изглеждаше много вероятно да успеят.

Третият телефонен номер беше онзи, който бяха дали на г-н Рудолф Ричард, и обаждането от него беше съкрушително. Той им обясни, че звъни по телефона, защото не иска да оставя писмена следа по имейл. От ФБР току-що се свързали с него и му задавали въпроси за паричния превод от сметката на „Лусеро и Фрейзиър“ в Ситибанк в Бруклин. Разбира се, той не отговорил на въпросите им и не потвърдил съществуването на сметка на „Йорк и Ориндж“ в своята банка. Не им дал никаква информация, както обикновено, а съгласно законите на Барбадос ФБР не можело да се добере до информация за сметката. Господин Ричард обаче се чувствал задължен да осведоми клиентите си, че ФБР е по петите им.

Тод му благодари, после развали деня и на Марк. Отначало Марк си помисли дали да не потърси Джени Валдес, за да получи информация, но идеята бързо беше отхвърлена като доста глупава. Ако ФБР използваше с пълна сила съдебната преса, значи обажданията до „Коен-Кътлър“ най-вероятно се следяха и записваха.

На Зола й отне един час да се върне в хотела. Тримата седяха под чадъра на терасата и се любуваха на океана, но приятните мисли бяха напълно невъзможни. Разиграваше се най-лошият им кошмар и макар често да бяха обмисляли какво ще се случи, ако положението излезе от релси, действителността ги зашеметяваше. ФБР беше по следите им. Което, разбира се, означаваше, че измамата им във връзка с колективния иск е разкрита и това ще доведе до предявяване на обвинения, издаване на заповеди за арестуването им и предупреждения за задържане при опит за пътуване. Като се има предвид значението на борбата с тероризма и наркотрафика, нямаше как да знаят колко сериозно ФБР ще преследва техния колективен иск, но бяха длъжни да допуснат най-лошото.

Най-ужасена беше Зола и напълно основателно. Беше използвала истинския си американски паспорт за пътуването си до Сенегал и така бе оставила следа, която дори сляп агент щеше да намери. ФБР с лекота можеше да проследи движението й. Положението се влошаваше още повече, поради факта че се беше регистрирала в американското посолство при пристигането си в Дакар две седмици по-рано.

Налагаше се да вземат решения. Нямаха представа какво са намислили от ФБР, колко надълбоко ровят и колко всъщност са се доближили до тях, затова решиха да изготвят подробен план. Тод щеше да се свърже с господин Ричард на Барбадос и прехвърли остатъка от парите в Сенегал. Зола щеше да се довери на Бо и да му разкаже всичко, но не и на родителите си. Може би по-късно, но не сега. Още на следващата сутрин щеше да се срещне с Идина Санга и да ускори натурализирането си. Ако станеше сенегалска гражданка, щеше да е невъзможно да я екстрадират в САЩ. И щеше внимателно да проучи възможността да издейства нови документи за двама приятели.

През целия ден във вторник и в сряда тримата бяха залепени за лаптопите си и тършуваха из интернет за всяка информация относно споразумението по исковете към банка „Суифт“. Нищичко. Техният дял от адвокатския хонорар не беше пристигнал в Ситибанк в Бруклин — ясен признак, че нещо не е наред. Накрая, в четвъртък сутринта, един финансов сайт съобщи за непредвидена спънка при изпълнение на споразумението по случая „Суифт“. Федерален съдия от Маями спрял по-нататъшното разплащане заради предстоящо разследване по обвинения в измама. Федерален съдия в Хюстън направил същото. В цялата страна „Суифт“ вече беше платила почти 3 милиарда долара от споразумението за 4,2 милиарда, но изникваха проблеми.

Измамата не беше описана, но тримата партньори прекрасно знаеха какво са открили разследващите.

 

 

Идеята на Марк беше да напуснат страната и да го направят, без да минават през митницата и паспортния контрол на летището. Имаха пари да направят каквото си пожелаят, затова планът му беше да наемат кола и шофьор и да се отправят на юг. Можеха да се придвижват през Западна Африка, да пътуват за удоволствие, без да бързат, и накрая да стигнат до Южна Африка. Беше чувал, че Кейптаун е най-красивият град на света, пък и там говореха английски. Тод се отнасяше хладно към идеята. Не беше склонен един месец да се друса из затънтени места и да притаява дъх всеки път, когато граничен полицай с автомат и нетърпеливи пръсти вземе паспорта му за проверка. Не отхвърли плана, защото някой ден можеше да се наложи да прибегнат точно до такова бягство, но и не го одобри.

Зола обаче категорично отказа. Нямаше да изостави семейството си след всичко преживяно.

Разследването продължаваше, но тримата нямаха никакви новини как се развива то. Затова просто чакаха. Зола се чувстваше много повече в безопасност в Дакар, но отново живееше със страха, че някой може да почука на вратата й.

 

 

Курортният град Сен Луи се намираше на атлантическия бряг, на триста и двайсет километра северно от Дакар. Със своите сто седемдесет и пет хиляди жители той беше много по-малък и спокоен от столицата, но все пак достатъчно голям, за да се изгуби човек в него. Беше предишната столица на страната и французите бяха построили тук хубави къщи, които днес бяха добре запазени. Градът беше известен с колониалната си архитектура, спокойния живот, красивите плажове и най-значимия джаз фестивал в Африка.

Зола организира пътуването. Плати на шофьор с джип с климатик и заедно с Бо и двамата си партньори замина за няколко дни за Сен Луи. Родителите й не бяха поканени. Зола и Бо се чувстваха буквално задушени от Абду и имаха нужда да се откъснат от него. Всъщност трябваше да си намерят друго жилище и да поставят известна дистанция между себе си и своите родители. Зола имаше предчувствие, че Сен Луи е подходящото място.

Когато напуснаха Дакар, установиха, че шофьорът им говори английски съвсем слабо и затова разговаряха свободно за изминалите шест месеца. Бо имаше въпроси, на моменти доста остри. Не можеше да повярва, че наистина са направили тези неща, и Марк и Тод се мъчеха да се обосноват. Бо се ядосваше, че са замесили и сестра му в своите измами и кроежи. Марк и Тод бързо поеха отговорността, но Зола държеше да поеме своята. Тя си имаше мнение и беше напълно способна да взема самостоятелни решения. Да, бяха допуснали грешки, но тя беше участвала във всяка една от тях. И винеше единствено себе си.

Бо разбра за парите в банката, но нямаше представа колко точно са. Още се мъчеше да се примири с бъдещето си далече от Съединените щати — единствения дом, който беше имал. Приятелката му беше останала там и сърцето му беше разбито. Имаше и много приятели, бивши съученици, момчета от квартала. Изоставил беше и хубава работа.

Постепенно той поомекна. Даваше си сметка, че още щеше да е в затвора, ако не бяха парите, които Марк и Тод бяха поверили на Зола. Не можеше да подмине и обожанието на двамата към сестра му.

След шест часа път прекосиха река Сенегал по моста „Федерб“, проектиран от Гюстав Айфел, същия с Айфеловата кула. Старият град се намираше на остров Н’Дар — тясна ивица земя, оградена от океан. Минаха по улици с красиви стари сгради и накрая спряха в хотел „Мермоз“ близо до брега. След дълга вечеря на терасата над океана си легнаха рано.

Обявите за недвижими имоти тук не бяха толкова подробни, колкото в Съединените щати и дори в Дакар, но с малко усилие Зола намери каквото търсеше. Къщата беше построена през 1890 г. от френски търговец и много пъти беше сменяла собственика си. Беше триетажна, по-красива откъм улицата, отколкото зад вратите и прозорците си, но очарователна и просторна. Дървените подове бяха хлътнали на места. Мебелите бяха стари, прашни и разнородни. Рафтовете бяха отрупани с гърнета, урни и стари книги на френски. Част от водопроводите бяха в изправност, друга — не. Тумбестият хладилник беше от петдесетте години на миналия век. Вътрешният двор и балконът бяха в сянката на гъста бугенвилия и бяха проектирани за тропиците. В дневната имаше малък телевизор. Обявата обещаваше интернет, но брокерът ги предупреди, че е бавен.

Пръснаха се и обиколиха къщата — нужни бяха часове, за да я разгледат цялата. На балкона на втория етаж, непосредствено до спалнята, която Тод вече си беше заплюл, той се натъкна на Марк.

— Тук никога няма да ни намерят — каза Тод.

— Може би, но можеш ли да повярваш, че наистина сме на това място?

— Не. Нереално е.

Въпреки начина, по който се чувстваха те, Зола хареса къщата и подписа шестмесечен договор за наем срещу сумата от хиляда долара месечно. Два дни по-късно се нанесоха. Марк и Тод се настаниха на горния етаж — три спални, две бани без нито един работещ душ, — а Зола взе голямата спалня на приземния етаж. Бо се настани някъде помежду им, но всъщност разполагаше с най-голяма квадратура. Останаха още два дни, накупиха продукти, смениха крушките и бушоните и се постараха да научат колкото се може повече за къщата. Тя вървеше с градинар, Пиер някой си, който не знаеше нито дума английски, но беше майстор на сумтенето и соченето.

Островът приличаше на Венеция — град, обграден от вода, само че имаше красиви плажове. Пясъкът примамваше туристите, а край водата имаше десетки старомодни красиви хотели. Когато не бяха в къщата и не изпълняваха разпорежданията на Зола, Марк и Тод бяха на плажа, пиеха коктейли с ром и оглеждаха момичетата.

Когато Зола и Бо заминаха с джипа, Марк и Тод ги прегърнаха на сбогуване и им поръчаха да се върнат бързо. Братът и сестрата планираха да отсъстват една седмица, колкото да си вземат едно друго и да се откопчат от родителите си.

Вечерта в полуосветената внушителна къща, построена от европейци в друг век и в друга епоха, двамата младежи изпиха бутилка скоч и се помъчиха да си представят как ще се развие животът им. Невъзможна задача.

 

 

В неделя, 22 юни, вестник „Уошингтън Поуст“ пусна на първа страница статия, озаглавена: „Измама с носещи печалба висши училища по право, свързана с фондов играч от Ню Йорк“. Под сгъвката се мъдреше голяма снимка на Хайндс Ракли. Историята на практика беше по-добре написана версия на онова, което Горди беше накачил по стената на квартирата си, и включваше десетки кухи фирми и висши учебни заведения по право. На банка „Суифт“ обаче не беше отделено голямо внимание. Поне за Тод и Марк беше очевидно, че журналистът не беше успял да проникне в офшорните фирми на Ракли.

Статията обаче беше отмъщение, поне донякъде. Изнамереното от Горди беше потвърдено. На Върховния сатана му предстоеше пиар кошмар и макар материалът да не го твърдеше, най-вероятно Ракли беше попаднал в полезрението на ФБР.

Два часа се наслаждаваха на статията, после тутакси забравиха за нея.

Два дни по-късно, на 24 юни, Марк Фрейзиър, Тод Лусеро и Зола Мал бяха обвинени във федерален рекет от голямо жури в Маями. Обвиненията бяха част от актуално разследване по многобройни сигнали за измама, свързана със споразумението по колективния иск срещу банка „Суифт“. Според първата новина по телевизия „Блумбърг“ беше възможно да бъдат отправени още обвинения. Пред очите на Тод и Марк новината се разпространи по интернет, но така и не се превърна в сензация. В света на големите бизнес новини това не беше значимо събитие.

Може би не за държавата, но със сигурност за тримата обвиняеми беше. Бяха го предвиждали, но въпреки това беше плашещо. Бяха подготвени обаче. Разполагаха с удобно скривалище, за което ФБР изобщо не подозираше.

Със Зола нещата стояха по друг начин. Марк и Тод се съмняваха, че от ФБР ще си направят труда да я проследят чак до Дакар, че ще очакват полицията да сътрудничи за ареста и после сенегалският съд да я екстрадира за престъпление, което няма нищо общо с тероризъм, убийство или наркотрафик. Бяха твърдо убедени, но си мълчаха. Съзнаваха, че Зола вече не вярва много на думите или доводите им, и то напълно основателно.

Зола си правеше свои планове. Повикаха я обратно в Дакар за важна среща, която бе отлагала известно време. С помощта на посредник, препоръчан от Идина Санга, Зола бавно използва мрежата си от познанства, докато намери подходящия човек. Сделката беше колкото проста, толкова и сложна. Срещу двеста хиляди долара за всеки правителството щеше да издаде нови лични карти, нови паспорти и документи за ново гражданство на тримата бивши партньори от АПЛ. Уреждаше го дългогодишен и влиятелен служител във външното министерство. Зола се срещна с него три пъти, преди двамата да си имат пълно доверие. Така и не стана ясно колко печели посредникът, но Зола предполагаше, че сумата намалява с придвижването си нагоре.

Сделката беше проста, защото с пари в брой се купуваше гражданство — трансакция, която не беше новост в Сенегал. Беше сложна, защото изискваше тримата да се отрекат от това, което са били досега, и от родината си. Възможно беше да запазят двойно гражданство, но не и истинските си имена. Ако искаха да станат сенегалци, да се ползват със закрилата на правителството и да се укриват от американските власти, не беше възможно да останат Марк, Тод и Зола. Двойното гражданство означава и двойна самоличност, което никое правителство не разрешава.

Приеха сделката без колебание, само се попазариха за цената. Средствата им се бяха стопили до два и половина милиона долара — солидна сума, но бъдещето беше несигурно.

Върнаха се в Сен Луи и в своята порутена къща с нови лични карти, кредитни карти и доста красиви нови паспорти със снимки на усмихнатите им физиономии. Господин Фрейзиър вече беше Кристоф Видал, или просто Крис. Приятелят му се казваше Томас Дидие, или Томи за близките. Бялото население на Сенегал беше по-малко от един процент и прибавянето на още двама гринговци не помръдна чувствително стрелката.

Зола вече беше Алима Пене, истинско африканско име. Започнаха да й викат Алис.

Бо, към когото не бяха отправени обвинения за поредица углавни престъпления в САЩ, остана с истинското си име. Неговите документи бяха значително по-евтини, но отнеха повече време.

 

 

Ленивият живот, който се свеждаше до спане, четене, следене на интернет, излежаване на плажа, пиене и вечери на брега на океана в полунощ скоро започна да им доскучава. След около месец като пълнокръвни сенегалци Крис и Томи започнаха да си търсят работа, за предпочитане законна този път.

Любимият им бар беше барака със сламен покрив между два малки хотела на главния плаж на пет минути пеша от къщата им. Прекарваха там часове, играеха на домино и на дартс, бъбреха с туристите, попиваха слънцето, обядваха и пиеха „Газела“ — светло пиво, което май беше националната бира на Сенегал. Барът беше собственост на заядлива възрастна германка, чийто съпруг беше починал неотдавна. От време на време жената се дотътряше с патешка походка да обърне няколко питиета и да се скара на служителите, които въртяха очи зад гърба й. Томас започна да флиртува с нея и не след дълго я запозна с приятеля си Кристоф. Очароваха я на дълъг обяд. На следващия ден тя се върна за втора порция от същото, а по време на четвъртия им обяд Тод я попита дали е мислила да продаде бара. Търсели си занимание и така нататък. Тя призна, че е възрастна и изморена.

Двамата приятели купиха бара и затвориха за ремонт. С Алис на борда вложиха осемдесет хиляди долара в по-модерна кухня, нужното оборудване и големи телевизори. Увеличиха двойно и местата в заведението. Бизнес планът им беше да го превърнат по-скоро в нещо като американски бар, като запазят местната музика, храна, напитки и декор. Когато отвориха отново, Алис отговаряше за ресторантската част. Крис и Томас обслужваха бара. Бо контролираше неколцината служители в кухнята. Заведението беше претъпкано още от отварянето си и животът беше прекрасен.

За спомен и като намигане към един друг живот го нарекоха „Бар «Петлите»“.