Джон Гришам
Бар „Петлите“ (24)

24

Следващата събота тръгнаха рано от Вашингтон с колата на Тод и караха два часа до федералния център за задържане „Бардтаун“ край Алтуна, Пенсилвания. Отвън нищо не се беше променило след последното им посещение седем седмици по-рано. Бодливата тел лъщеше на слънцето. Високата телена ограда изглеждаше все така зловеща. Паркингът беше пълен с коли и камиони на десетките служители, които защитаваха родината.

Зола носеше дълга и широка черна рокля. Когато Тод изключи двигателя, тя извади хиджаб и го уви около главата и раменете си.

— Каква примерна малка мюсюлманка — отбеляза Тод.

— Млъквай — скастри го тя.

Специално за случая адвокатът й Марк Апшоу беше със сако и вратовръзка. Беше се обадил предварително да си уреди среща с надеждата да избегнат драмата, която бяха създали последния път. Документите се оказаха наред и ги въведоха в същата зала за посетители, където изчакаха половин час да доведат родителите и брат й. Зола представи приятелите си отново и прегърна майка си.

Сдържаха емоциите си, докато брат й Бо им обясни, че нямат представа кога ще ги изпратят обратно. Служител им съобщил, че ИМН чакали да бъдат обработени документите на достатъчно сенегалци, за да запълнят чартърния полет. Нямало нужда да прахосват местата за толкова скъпо пътуване. Целяха да достигнат сто човека и продължаваха да събират незаконни имигранти.

Бо попита как върви следването и партньорите го увериха в един глас, че всичко е наред. Бащата на Зола, Абду, потупа Зола по ръката. Беше горд, че дъщеря му скоро ще стане адвокат. Зола се усмихна и продължи играта. Подаде му бележка с името на Диало Нианг, адвоката в Дакар, и го помоли, ако изобщо е възможно, да й се обади, когато тръгнат за самолета. Зола щяла незабавно да звънне на господин Нианг и да се опита да улесни пристигането им. Оставали обаче много неизвестни.

Майката на Зола, Фанта, почти не говореше. Държеше ръката на дъщеря си и седеше унила, тъжна и уплашена, докато мъжете говореха. Двайсет минути по-късно Тод и Марк се извиниха и излязоха да чакат в коридора.

Когато посещението приключи, се върнаха в колата и Зола свали хиджаба си. Изтри очи и се умълча за дълго. Щом влязоха в Мериленд, Тод спря пред един магазин и купи шест бири. Разполагаха с целия следобед, затова решиха да се отклонят през Мартинсбърг и да почетат паметта на Горди. На общинското гробище, недалече от църквата, намериха новата му надгробна плоча сред могилка от прясна пръст.

 

 

В неделя Марк зае колата на Тод и се прибра у дома в Доувър. Трябваше да се види с майка си и да поговори сериозно с нея, но не беше в настроение да се разправя с Луи. Положението му не се беше променило, делото му бавно се придвижваше по системата, а датата за явяване в съда се очертаваше през септември.

Луи още спеше, когато Тод пристигна към единайсет.

— Обикновено се събужда към дванайсет, за обяд — обясни госпожа Фрейзиър, докато наливаше прясно сварено кафе на масата в кухнята.

Беше облечена с хубава рокля и обувки на ток и се усмихваше много, очевидно щастлива от срещата с любимия си син. На печката къкреше тенджера с яхния. Ухаеше вкусно.

— Е, как върви следването? — попита тя.

— Мамо, точно това искам да обсъдим.

Марк изгаряше от нетърпение да приключи трудния разговор. Разказа й за смъртта на Горди и обясни колко съкрушително му е подействала. Как заради преживяната травма е решил да прекъсне един семестър и да размисли върху бъдещето си.

— Значи няма да се дипломираш през май, така ли? — попита изненадано тя.

— Не. Нужно ми е малко време, това е.

— Ами работата?

— Тя изчезна. Фирмата се сля с друга, по-голяма, и моето място беше съкратено. И бездруго не беше добра фирма.

— Но аз мислех, че ти харесва.

— По-скоро се преструвах, мамо. Напоследък хубава работа просто няма, затова се вкопчих в първото предложение, което ми попадна. Сега, като се замисля, едва ли щеше да се получи.

— Боже, надявах се да помогнеш на Луи, след като вземеш адвокатския изпит.

— Боя се, че Луи е неспасяем случай, мамо. Имат железни улики, така че да се стяга за труден период. Говори ли с адвоката си?

— Ами всъщност, не. Има някакъв обществен защитник, който е много зает. Страшно се тревожа за него.

И имаше защо.

— Мамо, подготви се, защото Луи ще влезе в затвора. Заснели са го на видео как продава крек на ченге под прикритие. Няма много шанс за извъртане.

— Знам, знам. — Тя отпи от кафето си и овладя сълзите. Смени темата и попита: — Ами студентските ти заеми?

Тя нямаше представа колко пари дължи Марк и той не смяташе да й казва.

— Засега съм спрял всичко. Няма проблем.

— Разбирам. А какво правиш, след като не ходиш на лекции?

— Работя тук-там, най-често като барман. Ами ти? Сигурно не седиш край него по цял ден?

— О, не. Работя на половин ден в „Крогър“ и на половин ден в „Таргет“. А когато не съм на работа, ходя като доброволка в един дом за стари хора. И когато съвсем ми доскучае, ходя в затвора на посещение на затворничките. До една са там за наркотици. Честно ти казвам, според мен наркотиците ще съсипят тази страна. Затова гледам да съм заета с нещо и да не се застоявам у дома.

— А какво прави Луи по цял ден?

— Спи, яде, гледа телевизия, играе видеоигри. Оплаква се от проблемите си. Накарах го да върти стария ми велоергометър в мазето, но той успя да го счупи. Твърди, че не може да се поправи. Купувам му бира от време на време, за да му затворя устата. Алкохолът му е забранен със съдебна заповед, но той не ме оставя на мира, докато не му купя бира. Дано никой да не разбере.

— Мислила ли си да изтеглиш датата на делото му по-рано?

— Можеш ли да го направиш?

— Не виждам защо не. Ще се признае за виновен, за да избегне по-тежко наказание, мамо. Луи няма да отиде на процес, защото няма защита. Ще се споразумее по-изгодно, ако просто се признае за виновен и всичко приключи.

— Той твърди, че иска да отиде на съд.

— Защото с глупак. Помниш ли, че се срещнах с адвоката му, когато си дойдох за Коледа? Той ми показа досието му и видеото. Луи си въобразява, че като се усмихне на съдебните заседатели, те ще му повярват, че ченгетата са му устроили капан с тази мнима наркосделка. Въобразява си, че ще излезе свободен от съдебната зала, но няма да стане.

— Как се сключва споразумение?

— Просто е. Почти всяко наказателно дело приключва със споразумение. Луи се признава за виновен и избягва съдебния процес, а обвинението се отнася снизходително и се съгласява на по-лека присъда. Ще лежи най-много десет години. Нямам представа какво ще бъде споразумението, но сигурно ще получи пет години с приспадане на вече излежаното време в ареста. При добро поведение и като знам колко са претъпкани затворите, сигурно ще излезе след около три години.

— И няма да се налага да чака до септември?

— Едва ли. Познанията ми са ограничени, но не виждам защо да не сключи споразумението по-скоро. Така ще се отървеш от него.

Почти незабележима тънка усмивка повдигна ъгълчетата на устата й, но само за секунда.

— Не мога да повярвам — каза тя и зарея поглед. — Такова добро момче.

Може би. Луи се навърташе около дилърите на наркотици още в гимназията. Имаше много предупредителни сигнали, но родителите му предпочитаха да ги пренебрегват. Надушеха ли проблем, се втурваха да го защитават и вярваха на лъжите му. Те бяха направили Луи такъв и сега бе време за разплата.

Марк прекрасно знаеше какво ще последва. Тя го погледна с насълзени очи и попита:

— Можеш ли да поговориш с адвоката му, Марк? Той се нуждае от помощ.

— Няма начин, мамо. Луи отива в затвора и аз няма да припаря до него. По една проста причина: познавам Луи и знам, че ще обвинява всеки друг, но не и себе си. И най-вече мен. Знаеш го.

— Винаги си прекалено строг.

— А ти винаги си отвръщала поглед.

В задната част на къщата се чу как някой пуска водата в тоалетната. Госпожа Фрейзиър погледна часовника и каза:

— Рано е станал. Казах му, че ще се отбиеш на обяд.

Луи се дотътри в кухнята и се усмихна на брат си.

Марк стана, получи мечешка прегръдка и се постара да се престори на зарадван от срещата. Луи приличаше на мечка гризли, разбудена от зимен сън: небръснат, рошав, с подути от дългото спане очи. Беше облечен със старо спортно горнище на „Игълс“, възтясно на кръста, и с провиснали спортни гащета, които щяха да са по мярка дори на едър футболен защитник. Без обувки и без чорапи, само с електронната гривна на глезена. Сигурно беше спал със същото облекло.

Марк за малко да се пошегува с видимо напълнелия си брат, но се въздържа. Луи си наля кафе и седна на масата.

— За какво си говорите? — попита той.

— За следването — избърза Марк, преди госпожа Фрейзиър да изръси нещо за делото на Луи. — Тъкмо казах на мама, че прекъсвам за един семестър. Трябва ми малко време да се пренастроя. Изгубих работата, а пазарът на труда в момента е доста свит, затова ще си поема дъх, така да се каже.

— Май те е хванало шубето — отбеляза Луи. — Защо ще се отказваш през последния семестър?

— Не се отказвам, а отлагам.

— Най-добрият му приятел се е самоубил — намеси се госпожа Фрейзиър — и Марк е много разстроен.

— О, съжалявам. Просто ми се струва странно да прекъснеш в последния семестър.

Да, Луи, само че ти не си в положение да коментираш кариерата на други хора, помисли си Марк, но реши на всяка цена да избягва напрежението.

— Повярвай ми, Луи, положението е под контрол — каза той.

— Не се съмнявам. Мамо, какво има в тази тенджера на печката? Ухае много хубаво.

— Говежда яхния. Какво ще кажете да обядваме рано?

Госпожа Фрейзиър вече беше станала от стола. Докато отваряше шкафа, подметна и сложи Марк на топа на устата:

— Според Марк трябва да помислиш за съдебно споразумение, Луи. Обсъждал ли си го с адвоката си?

Супер, мамо. Сега вече се скарахме.

Луи се ухили на Марк и изръмжа:

— Значи се правиш на адвокат, а?

Само да знаеше!

— Ни най-малко, Луи, и не искам да те съветвам. С мама просто обсъждахме как стоят нещата.

— Как ли пък не! Да, мамо, обсъдих го с адвоката си по време на един от малкото ни разговори. Ако се призная за виновен, заминавам, като ми признават излежаното време, включително домашния арест с гривната на глезена. Ще прекарам следващите шест месеца в затвора, където ще страня от бандите, ще вземам студени душове с гръб към стената, ще ям яйца на прах и студени препечени филийки, или пък ще прекарам следващите шест месеца тук. Нямам голям избор, нали?

Марк сви рамене, като че ли нямаше мнение по въпроса. Една неуместна дума в този момент можеше да предизвика още по-грозна кавга, а той не искаше да участва в подобно нещо. Госпожа Фрейзиър подреждаше хартиени салфетки и стари прибори на масата.

— Няма да се призная за виновен, каквото и да си мислите вие двамата — продължи Луи. — Искам да се явя в съда. Ченгетата ми заложиха капан, мога да го докажа пред съдебните заседатели.

— Страхотно — каза Марк. — Сигурен съм, че твоят адвокат си разбира от работата.

— По-запознат е с наказателното право от теб.

— Ама разбира се!

Луи отпи от кафето си и каза:

— Само че се надявах, след като издържиш адвокатския изпит това лято, да ми помогнеш малко с делото. Може дори да седиш до мен на процеса, та съдебните заседатели да си помислят, че имам двама адвокати. Ама явно няма да стане.

— Не, няма да стане. Давам си почивка.

— Странна работа.

Госпожа Фрейзиър поднесе три купи яхния, от които се издигаше пара.

Луи се нахвърли на своята, като че ли не беше ял от седмица. Марк изгледа ядосано майка си и после погледна часовника. Беше тук от четирийсет и пет минути и не можеше да си представи да остане още час.