Джон Гришам
Бар „Петлите“ (22)

22

Бенсън си бе поръчал сандвич в кафене на Джорджия авеню в квартал „Брайтуд“. Беше в обедна почивка и изглеждаше елегантен в служебната си униформа. Зарадва се от срещата с Марк и попита какви са добрите новини. Марк извади съдебното разпореждане и отговори:

— Постигнахме напредък. Носиш ли остатъка от хонорара?

Бенсън бръкна в джоба си и извади пари.

— Седемстотин — подаде му ги той.

Марк взе парите и му обясни:

— Намалихме обвинението до обикновено превишаване на скоростта. Няма безразсъдно поведение, няма затвор. Глобата е сто и петдесет долара и трябва да се плати след две седмици.

— Шегуваш се!

Марк се усмихна и погледна сервитьорката, появила се неочаквано.

— Сандвич с бекон, маруля и домат и кафе — поръча той.

Тя се отдалечи, без да каже нищо.

— Как го направи? — попита Бенсън.

Спах с прокурорката, изгаряше от желание да се похвали гордо Марк, но не го направи.

— Спорих със съда, убеждавах съдията колко си свестен, как имаш хубава работа и така нататък и той подходи снизходително. Но никакви провинения повече, Бенсън, ясно?

— Ау! Нямаш грешка, Марк. Страхотно!

— Просто улучих съдията в добър момент, Бенсън. Следващия път няма да ни провърви така.

— Няма да има следващ път, обещавам. Не мога да повярвам. Мислех, че ще ме уволнят и ще изгубя всичко.

Марк плъзна към него лист и му подаде химикалка.

— Това е съдебното разпореждане. Подпиши долу и няма да се налага да се явяваш отново в съда.

Бенсън се подписа широко усмихнат.

— Нямам търпение да кажа на мама. Не е спряла да ми мели сол на главата, откакто ме спипаха. Знаеш ли, Марк, тя те харесва. Каза: „Този младеж си разбира от работата. Ще стане чудесен адвокат“.

— Явно е много интелигентна жена.

Марк прибра грижливо документа в куфарчето си.

Бенсън отхапа от сандвича си и прокара залъка с глътка студен чай. Избърса устата си със салфетка и каза:

— Марк, поемаш ли и друг вид дела? Големи дела?

— Разбира се. Фирмата ми се занимава с най-разнообразни случаи. Какво имаш предвид?

Бенсън се озърна, макар че едва ли някой ги слушаше.

— Ами имам един братовчед от Вирджиния, от Тайдуотър, който е загазил. Искаш ли да ти разкажа?

— Чакам си обяда, така че давай — отговори Марк.

— Преди време на братовчед ми и на жена му им се родило дете, но в болницата станала голяма каша. Раждането било трудно, всичко се объркало и бебето умряло два дни по-късно. Бременността преминала гладко, нали разбираш, никакви проблеми. И после изведнъж — мъртво бебе. Беше първото им дете, момченце, и то след като дълго се опитваха тя да забременее. Майката се срина, направо откачи и двамата започнаха да се карат. Бяха съкрушени и тя не можа да го понесе. Затова се разделиха и по-късно се разведоха. Мъчителен развод. И досега са зле. Братовчед ми прекалява с пиенето, а тя е луда за връзване. Истинска трагедия, нали ме разбираш? Опитаха се да разберат какво се е случило по време на раждането, но от болницата не им казват кой знае колко. Всъщност непрекъснато шикалкавят. Наеха адвокат да проучи въпроса, но той не свърши нищо. Каза, че мъртвите бебета не носят сериозни пари, че е трудно да съдиш лекари и болници, защото държат цялата документация и отгоре на това наемат най-добрите адвокати, за да те влачат по съдилищата безкрайно. Майката заяви, че няма да ходи на съд. Братовчед ми още иска да разбере какво се е случило и може би да заведе дело или нещо такова, но и той е доста шашардисан. Вярно ли е, Марк, че мъртвите бебета не носят сериозни пари?

Марк нямаше представа, но историята го заинтригува. Измъкна се като истински адвокат с думите:

— Зависи от фактите по делото. Трябва да видя документите.

— При него са, цяла купчина, които от болницата връчили на адвоката му, по-точно, на бившия му адвокат. Той го уволни и сега иска да поговори с някой друг. Би ли хвърлил един поглед?

— Разбира се.

Сандвичът пристигна с чипс и кисела краставичка, но без напитка.

— Благодаря, но поръчах и чаша кафе — напомни Марк на сервитьорката.

— А, да — отговори тя с раздразнение и се отдалечи.

Марк отхапа от сандвича си, Бенсън стори същото.

— Как се казва човекът?

Бенсън избърса уста и каза:

— Рамон Тейпър, същата фамилия. Бащите ни са братя, но не се задържаха дълго в семействата си. Викат му Копача.

— Копача ли?

— Аха. Като малък изкопал няколко цветя от съседния двор. Откраднал ги и се опитал да ги посади отново малко по-нататък по улицата. Прякорът си остана.

Кафето най-сетне пристигна и Марк благодари.

— Не е от послушните, нали? — попита Марк.

Бенсън се засмя.

— Може да се каже. Копача открай време е пакостник. Прекара известно време в изправителен дом, но е свестен тип. Няма сериозни провинения. Справя се с живота, ожени се за добро момиче и си бяха хубаво семейство, докато не им умря бебето. След развода майката се премести някъде в Чарлстън. Копача се помота малко и преди няколко месеца дойде да живее тук. Работи на половин ден в магазин за алкохол, ама хич не му е там мястото. Има слабост към водката. Много се тревожа за него.

— Значи е тук, във Вашингтон, така ли?

— Аха. Живее съвсем наблизо с друга откачена жена.

Нещо подсказваше на Марк да не се доближава до Копача и проблемите му, но любопитството надделя.

— Ще погледна.

 

 

Два дни по-късно Марк се върна в кафенето. Вътре имаше само един слабичък и нисък чернокож, седнал на маса с дебела папка пред себе си. Марк се приближи и каза:

— Ти сигурно си Копача.

Ръкуваха се и Марк седна.

— Предпочитам Рамон. Копача не е най-готиният прякор за чернокож. По очевидни причини.

— Имаш основание. Аз съм Марк Апшоу. Приятно ми е да се запознаем, Рамон.

— И на мен.

Рамон носеше шофьорска шапка, нахлупена ниско, така че козирката й опираше в чифт големи кръгли очила с черни рамки. Очите зад тях бяха зачервени и подути.

— Бенсън твърди, че сте добър адвокат — отбеляза той. — Каза, че сте го спасили от уволнение.

Марк се усмихна и тъкмо се мъчеше да измисли подходящ отговор, когато се появи същата сервитьорка.

— Кафе, без захар и мляко. За теб, Рамон?

— Нищо. Само вода.

Жената се отдалечи и Марк се взря в очите на човека отсреща. Говореше ясно, но очевидно беше пил.

— Бенсън ми разказа малко за случая ти. Истинска трагедия.

— Може да се каже. Нещо се объркало по време на раждането, не съм сигурен дали някога ще разберем какво точно. Не бях там.

Когато стана ясно, че нищо повече няма да последва, Марк заговори:

— Може ли да попитам защо не си бил там?

— Да кажем просто, че не бях, а трябваше да съм. Ейша така и не превъзмогна случилото се и, разбира се, стовари вината върху мен. Все повтаря, че ако съм бил там, съм можел да проверя дали от болницата правят всичко както трябва.

— Ейша е бившата ти съпруга, така ли?

— Точно така. Родилните й болки започнаха две седмици по-рано. Минаваше полунощ и бебето се роди бързо. В болницата беше много натоварено, станали няколко престрелки и тежка автомобилна катастрофа, та затова така и не разбрахме какво се е случило. Изглежда обаче, са оставили Ейша сама и бебето се заклещило, докато излизало. Притокът на кислород прекъснал. — Рамон потупа папката. — Би трябвало да пише тук, но смятаме, че от болницата са потулили работата.

— Кой смята?

— Аз и първият адвокат, когото уволних. След всичко случило се Ейша откачи, изгони ме и подаде молба за развод. Тя имаше адвокат, аз имах адвокат, нещата бяха зле. Хванаха ме да шофирам пиян и после си взех друг адвокат. Много юристи имаше в живота ми, а аз нямам сили за голямо съдебно дело. — Той отново потупа папката.

Пристигна кафето и Марк отпи.

— Къде е първият адвокат?

— В Норфък. Поиска пет хиляди долара, за да плати на експерт, който да прегледа документите. Нямах толкова пари, пък и всъщност адвокатът хич не ми хареса. Не отговаряше на обажданията и ми се стори прекалено зает. И вие ли ще искате пет хиляди?

— Не — отговори Марк, но само за да продължи разговора.

Нямаше представа как да процедира с дело за лекарска небрежност, но както обикновено предполагаше, че ще се научи в ход. Планът му, ако изобщо имаше план, беше да поеме делото, да прегледа документите и да се опита да прецени дали има проявена небрежност. Ако се окажеше така, щеше да прехвърли делото на истински адвокат. В случай на развитие на делото Марк и партньорите му щяха да се ангажират възможно най-малко и ако им провървеше, някой ден щяха да получат дял от щедрия хонорар. Да, такъв беше планът.

— И Ейша вече е извън картинката?

— О, да. Отдавна я няма. Не поддържаме връзка.

— Ще се включи ли в делото, ако го заведем?

— Не, няма начин. Не иска да има нищо общо с това. Живее в Чарлстън при някакви роднини и се надявам те да й помагат. Тя е луда, господин Апшоу. Чува гласове, много е зле. Тъжна работа, но Ейша не може да ме понася и много пъти е казвала, че няма да отиде на съд.

— Добре, но ако нещата се развият, ако има споразумение, на нея й се полагат половината пари.

— Защо? Мамка му, това си е моето дело. Защо ще получава нещо, след като не иска да участва?

— Такъв е законът — отсече Марк.

Всъщност нямаше представа. Все пак нещо от следването му беше останало в главата и той смътно си спомняше едно дело за непозволено увреждане.

— Ще го мислим по-късно. В момента трябва да продължим с разследването. Споразумението е много далече.

— Не ми се струва редно.

— Искаш ли да продължим?

— Да, затова съм тук. Поемате ли делото?

— Затова съм тук.

— Споразумяхме се, значи. Сега ми обяснете какво предстои.

— Първо, ще подпишеш договор за правни услуги с моята фирма, който ще ми даде правото да изискам всички документи. Ще наредя да бъдат прегледани и ако вината на лекарите и болницата е безспорна, двамата с теб ще проведем още един разговор. Ще решим дали искаме да заведем дело.

— Колко време ще отнеме?

Марк и за това нямаше представа, но отговори убедително:

— Не много. Седмици. Ние не протакаме, Рамон. Действаме бързо.

— И не искате пари предварително?

— Не. Някои фирми настояват за предварителен хонорар или за пари за разходи, но ние не. Нашият договор изисква една трета от сумата в случай на споразумение и четирийсет процента, ако отидем на процес. Това са сложни дела, а защитата е нахъсана и разполага с много пари. Затова нашият дял е малко по-висок от средното при такива дела. Освен това тези съдебни процедури са скъпи. Ще платим разходите предварително и ще си върнем парите след споразумението. Съгласен ли си?

Рамон отпи глътка вода и погледна през прозореца. Докато обмисляше нещата, Марк извади от куфарчето си договор и го попълни. Накрая Рамон свали големите си очила и изтри очи с хартиена салфетка.

— Толкова е тежко, господин Апшоу.

— Моля те, наричай ме Марк.

Устните на Рамон трепереха, когато каза:

— Добре, Марк. Нещата с мен и Ейша вървяха добре. Обичах тази жена, сигурно винаги ще я обичам. Не беше силна, но беше свястно момиче и голяма хубавица. Не го заслужаваше. Никой не го заслужава. Бяхме готови за Джаки, много дълго опитвахме.

— Джаки ли?

— Казваше се Джаксън Тейпър и щяхме да му казваме Джаки. Кръстихме го на Джаки Робинсън. Обичам бейзбол.

— Съжалявам.

— Живя два дни, нямаше никакъв шанс. Те оплетоха конците, Марк. Не биваше да се случва.

— Ще стигнем до дъното на тази история, Рамон. Обещавам.

Рамон се усмихна, прехапа долната си устна, изтри очи и си сложи очилата. Посегна към химикалката и подписа договора.

 

 

По традиция партньорите се събраха късно следобед в същото сепаре в дъното на бар „Петлите“, за да обобщят работата от деня. Марк и Тод пиеха бира, а Зола — безалкохолно. След триседмична адвокатска практика без правоспособност тримата бяха научили много и донякъде бяха привикнали с ежедневието си. Зола най-малко. Страхът да не ги заловят почти се беше стопил, но винаги щеше да се крие някъде дълбоко. Марк и Тод редовно се явяваха в наказателните съдилища заедно с поне хиляда други адвокати и отговаряха на едни и същи въпроси на отегчените съдии. Сключваха бързи споразумения с прокурорите — нито един не поиска да се увери, че са правоспособни адвокати. Подписваха се с фалшивите си имена на всякакви документи. Кръстосваха коридорите, за да си намират клиенти, често се натъкваха на други адвокати, които като тях бяха твърде заети, за да заподозрат нещо. Въпреки бързия старт скоро научиха, че не е толкова лесно да се привличат клиенти. В хубавите дни прибираха около хиляда долара хонорари от нови жертви. В лоши дни не вземаха нито долар и това не беше рядкост.

Зола беше свела търсенето до трите най-оживени болници — Католическата, „Дженеръл“ и „Джордж Уошингтън“. Още не беше привлякла нито един клиент, но на няколко пъти за малко щеше да успее и това я насърчаваше. Не й харесваше какво прави, как се възползва от пострадали хора, но за момента нямаше избор. Марк и Тод се бъхтеха здраво да издържат фирмата и Зола се чувстваше длъжна да допринесе с нещо.

Надълго и нашироко обсъждаха колко често трябва да ги виждат как привличат клиенти или да се явяват пред съдия. От една страна, разпознаваемостта щеше да им осигури благонадеждност, докато не се превърнеха в ежедневни участници в конвейера. От друга страна обаче, колкото повече адвокати, прокурори, служители и съдии срещаха, толкова повече растеше броят на хората, които един ден можеха да им зададат неудобен въпрос. И какъв щеше да е той? Отегчен служител, току-виж, попитал: „Кой беше номерът ви в колегията? Този, който имам, не е в системата“. В адвокатската колегия на Вашингтон членуваха сто хиляди адвокати и всеки имаше номер, който се вписваше във всяко съдебно решение и иск. Марк и Тод използваха фиктивни номера, разбира се. Огромният брой адвокати обаче им осигуряваше отлично прикритие и засега съдебните служители не проявяваха интерес към тях.

Ами ако, току-виж, някой съдия попиташе: „Кога те приеха в колегията, синко, не съм те виждал в съда?“. Засега обаче нито един съдия не проявяваше дори капчица любопитство.

Или ако помощник-прокурор се поинтересуваше: „Юридическият на Делауер, а? Имам приятел, който учеше там. Познаваш ли еди-кой си?“. Помощник-прокурорите обаче бяха твърде заети и важни, за да говорят за подобни дреболии, а Марк и Тод се стремяха да поддържат разговорите кратки.

Не се страхуваха от въпросите на най-важните хора — своите клиенти.

Зола отпи от безалкохолното си и заяви:

— Добре, искам да призная нещо. Мисля, че привлякох един Фреди Гарсия.

— О, трябва да ни разкажеш — засмя се Тод.

— Снощи отидох в „Джордж Уошингтън“, влязох в ролята си и забелязах млада чернокожа двойка да яде от онези отвратителни пици на една маса. Жената беше потрошена, беше гипсирана на няколко места, имаше яка на шията, рани по лицето. Допуснах, че е катастрофа. Приближих се, изпълних си номера и те се разговориха. Оказа се, че е блъсната от такси — златна жила, огромна застраховка — и че осемгодишната им дъщеря е в интензивното горе. Става още по-хубаво. След това те ме попитаха защо се мотая в болничното кафене и аз безукорно си изрецитирах репликите: че майка ми е много болна, на края на силите си, а мен хич не ме бива да чакам до леглото й. Дадох им визитката си и се уговорихме да поговорим по-късно. Телефонът ми звънна и аз се отдалечих да видя как е скъпата ми майка, нали така? Излязох от болницата усмихната, защото най-сетне бях привлякла сериозен случай. — Зола замълча, за да ги принуди да чакат, и продължи: — Днес следобед се обадиха по телефона — не новите ми клиенти, а адвокатът им. Оказа се, че са наели много противен тип на име Франк Джеперсън. И да ви кажа, имаше много за казване.

Марк се засмя, а Тод каза:

— Наистина си го направила — още един Фреди Гарсия.

— Ами, да. Обвини ме, че се опитвам да му открадна клиента. Аз му казах: „Нищо подобно, просто си поговорихме, докато си почивах от грижите по мама“. А той ме попита защо тогава съм им дала визитката си. И кои били „Апшоу, Паркър и Лейн“, по дяволите? Не ги бил чувал. И така нататък. Накрая му затворих. Вижте сега, момчета, не ставам за тази работа. Трябва да ми намерите друга специалност. В някои кафенета служителите вече започват да ме гледат кофти.

— Идва ти отвътре, Зола — увери я Марк, а Тод додаде:

— Просто ти трябва един голям случай. Ние вършим досадната работа за дребни пари, а ти гониш едрите риби.

— Чувствам се като преследвачка. Не може ли да правя нещо друго?

— Не се сещам — каза Тод. — Не може да обикаляш наказателните съдилища като нас, защото това е мъжка игра, а ти ще привличаш много внимание.

— И това не го искам — отвърна тя. — Дръжте си го.

— Не си те представям като бракоразводен адвокат — каза Марк. — За тази цел ти трябва истинска кантора, защото клиентите отнемат много време и все искат да ги държиш за ръката.

— Откъде знаеш? — попита Тод.

— Учил съм във „Фоги Ботъм“.

— Имах отличен по семейно право — осведоми ги бодро Зола.

— И аз — обади се Тод. — А пропусках половината часове.

— Не може ли да си наемем малка кантора, за да се занимавам с разводи?

— Да поговорим затова по-късно — каза Марк. — Искам да обсъдим нещо. Мисля, че попаднах на голямо дело.

— Разправяй — подкани го Тод.

Марк поде историята за случая на Рамон. Накрая извади договора за правни услуги и посочи подписа най-долу.

— Подписа се — гордо оповести Марк.

Тод и Зола разгледаха договора и им хрумнаха дузина въпроси.

— И сега какво? — попита Зола.

— Налага се да похарчим малко пари — каза Марк. — Ще ни струва две хиляди да наемем вещо лице да прегледа документацията. Потърсих онлайн и се оказа, че има доста такива експерти, повечето са пенсионирани лекари, които работят само за адвокатски кантори и преценяват случаи на лекарска небрежност. Има няколко във Вашингтон. Ще похарчим малко пари, ще получим експертно становище и ако се установи небрежност, ще насочим делото към известен адвокат.

— Колко ще вземем? — попита Зола.

— Половината от хонорара. Така действат големите адвокати, когато предявяват исковете. Дребни риби като нас намират случаите и ги предават на момчетата, които знаят какво правят. После само седим и си чакаме парите.

Тод беше скептичен.

— Не знам. Ако се включим в голямо дело, може да провалим прикритието си. Ако имената ни са споменати в някое от писмените становища, много хора ще ги видят. Адвокатът по делото, защитниците, застрахователните компании, съдията. Не знам. Струва ми се твърде опасно.

— Ще се постараем имената ни да не се появяват в документите — каза Марк. — Ще предупредим адвоката по делото да не ни споменава. Така би трябвало да се получи, нали?

— Не знам, Марк — каза Тод. — Нямаме никаква представа в какво се забъркваме. Освен това не съм сигурен, че ми се иска да отстъпя на друг две хиляди долара.

— Винаги можем да разчитаме на Ръсти Чевръсти, нали? — попита Зола с усмивка.

— Не, мамка му. Ще наемем медицинско вещо лице. Има няколко тук, във Вашингтон, които не правят нищо друго, освен да съдят лекари и болници. И истински адвокати за съда. Хайде, Тод, не виждам голям риск. Крием се отзад, отстъпваме работата на друг и прибираме тлъст хонорар.

— Колко?

— Кой знае? Ако небрежността от страна на лекарите и болницата е сериозна, може да се споразумеем за шестстотин хиляди, за да опростим сметките. Нашият дял ще е сто хиляди долара, а просто ще сме привлекли случая.

— Размечта се — каза Тод.

— И какво му е лошото? Зола?

— Всичко в тази игра е опасно — отговори тя. — Рискуваме всеки път, когато застанем пред съдия и се преструваме на адвокати. Според мен трябва да опитаме.

— Ти участваш ли, Тод? — попита Марк.

Тод пресуши халбата си и измери с поглед своите партньори. Поне досега в кратката история на АПЛ той беше по-агресивен от останалите двама. Отдръпването му сега щеше да бъде проява на слабост.

— Стъпка по стъпка — каза той. — Да видим какво ще каже консултантът, после ще решим.

— Добре — съгласи се Марк.