Джон Гришам
Бар „Петлите“ (19)

19

В полунощ Марк се качи по стълбите на четвъртия етаж и влезе в тесния им апартамент. Тод го чакаше на канапето с лаптопа си. Върху паянтовата масичка, която бяха купили за десет долара, имаше две празни кутийки от бира. Марк си взе нова от малкия хладилник и се отпусна тежко на стол срещу канапето. Беше изтощен и се нуждаеше от сън.

— Над какво работиш? — попита той.

— Над колективния иск. Заведени са четири такива срещу банка „Суифт“ и като че ли човек трябва просто да се обади на някой от адвокатите и да се включи. Мисля, че е време да го направим. Тези типове се рекламират като луди, но само по интернет. Още няма телевизионни реклами и според мен причината с, че всеки отделен иск е много малък. Не става дума за големи щети с огромни искове. Обезщетенията не са големи — дребни суми за фалшиви такси и други подобни, начислени от „Суифт“ към месечните извлечения. Хубавото е, че случаите са адски много, може би един милион клиенти, които са ограбени от „Суифт“.

— Днес гледах как изпълнителният им директор се явява пред Конгреса.

— Да, и е било направо касапница. Пердашили го отвсякъде. Бил ужасен свидетел — буквално се потял на свидетелското място, а комисията била адски агресивна. Всички настояват за оставката му. Според някакъв блогър положението на „Суифт“ изглежда толкова зле, че не им остава друго, освен да сключат споразумение, да оправят бъркотията и да продължат нататък. Според него банката ще похарчи около един милион за колективните искове, а после и сериозни суми за нова рекламна кампания, за да замаже престъпленията си.

— Както обикновено. И никой не споменава Ракли?

— О, не. Този тип се крие зад стена от фирми фантоми. Часове наред рових, но никъде не споменават нито него, нито тези фирми. Чудя се дали Горди беше прав, че банка „Суифт“ е замесена.

— Обзалагам се, че е прав, но трябва да продължим да ровим.

Умълчаха се. Обикновено работеше телевизор, но тук още не се бяха обадили на кабелната. Смятаха да използват кабела до бара, но още не бяха готови с отговорите на много от въпросите на техника, който щеше да ги свърже. Двата им плоски монитора бяха в ъгъла.

Накрая Марк каза:

— Горди, Горди. Колко често си мислиш за него?

— Много често — отговори Тод. — Почти непрекъснато.

— Питаш ли се дали не можехме да направим нещо по-различно?

— Честно казано, да. Можехме да направим едно друго, но Горди не беше на себе си. Не съм сигурен, че бихме могли да го спрем.

— И аз си го повтарям. Но той ми липсва. Много. Какво ли щеше да си помисли, ако ни видеше сега?

— Горди, когото познавахме навремето, щеше да ни вземе за луди. Но този от последните дни сигурно щеше да поиска да се присъедини към фирмата ни.

— Като старши партньор, извън всякакво съмнение.

Посмяха се малко. После Марк каза:

— Някъде четох за един тип, който се самоубил. Психиатър обясняваше колко е безполезно да се опитва човек да го проумее. Невъзможно е, няма никакъв смисъл. Достигне ли човек този прелом, той вече е в друг свят, който живите никога не биха разбрали. А ако го проумяваш, може би самият ти си загазил.

— Е, аз поне не съм, защото никога няма да го проумея. Той наистина имаше много проблеми, но самоубийството не беше отговорът. Горди можеше да се изчисти, да си взема лекарствата, да оправи нещата с Бренда или да прекрати връзката. И щеше да бъде много по-щастлив, ако се откажеше от сватбата. Двамата с теб имаме същите проблеми с адвокатския изпит, с безработицата, е кредиторите, а не сме и помисляли за самоубийство. Всъщност отвръщаме на удара.

— Освен това не страдаме от биполярно разстройство, така че никога няма да разберем.

— Да говорим за нещо друго — предложи Тод.

Марк пресуши бирата си.

— Хубаво. Какво става със списъка на жертвите ни?

Тод затвори лаптопа си и го остави на пода.

— Нищо. Обадих се на осем от набелязаните, но никой не беше склонен да говори. Телефонът е страхотен балансьор — не звучаха толкова напрегнати, колкото бяха днес в съда.

— Не ти ли се струва твърде лесно? Искам да кажа — днес уговорихме хонорар за три хиляди долара, а нямаме никаква представа какви ги вършим.

— Денят ни беше успешен, но няма всеки път да вадим такъв късмет. Забележително е обаче колко хора минават през мелачката на съдебната система.

— Да благодарим на бог за тях!

— Непрекъснато снабдяване.

— Откачена работа, нали? Не може да продължи вечно.

— Така е, но можем да я вършим дълго време. И със сигурност е по-добрата алтернатива.

Марк отпи глътка и затвори очи.

— Няма връщане назад. Нарушаваме твърде много закони. Практикуване на право без разрешително. Укриване на данъци. И сигурно някой раздел на трудовото законодателство. Ако се присъединим към колективния иск срещу „Суифт“, може и това да добавим в списъка.

— Да не би да се колебаеш? — попита Тод.

— Не. А ти?

— И аз не, обаче се тревожа за Зола. Понякога ми се струва, че я въвлякохме насила. В момента е страшно ранима и уплашена.

Марк отвори очи и изпъна крака.

— Да, но сега поне се чувства в безопасност. Скривалището й е сигурно, а това е най-важното. Тя е кораво момиче, Тод, преживяла е повече, отколкото можем да си представим. В момента е там, където й се иска да бъде. Нуждае се от нас.

— Горката. Тази вечер се видяла с Ронда на питие и й съобщила, че сигурно ще прекъсне един семестър, защото в момента не може да се съсредоточи над следването и адвокатския изпит. Смята, че е била убедителна. Говорих с Уилсън и го уверих, че ние с теб по някое време ще се появим на лекции. Той се тревожи, но го уверих, че сме добре. Може пък да ни оставят на мира.

— Ако ги пренебрегваме, ще забравят за нас. Имат си по-неотложни проблеми.

— Ами ние също — новата ни кариера. Вече имаме клиенти и трябва да им предоставим услугите си. Обещаваме им, че няма да допуснем да влязат в затвора и че ще намалим размера на глобите им. Някаква представа как да го направим?

— Утре ще го измислим. Най-важното е да се сближим с прокурорите, да ги опознаем и да бъдем упорити. Освен това, Тод, няма да сме първите адвокати, които невинаги спазват обещанията си. Прибираме си хонорарите и продължаваме.

— Говориш точно като печен адвокат.

— Това ми е ролята. Лягам си.

 

 

Под тях Зола също беше будна. Беше в паянтовото си легло, облегната на възглавниците и преметнала завивката върху краката си. В стаята беше тъмно, единствената светлина идваше от екрана на лаптопа й.

Нейният консултант по заемите беше жена на име Тилди Карвър, която работеше за фирма „Лоун Ейд“ в Чеви Чейс. Госпожа Карвър се държеше доста любезно по време на първите семестри на Зола, но тонът й се промени с наближаването на края на следването. Следобед, докато седеше в съдебната зала и си водеше бележки, Зола получи последния имейл от госпожа Карвър:

Скъпа г-це Мал,

Последната ни кореспонденция е отпреди месец, когато се готвехте за последния си семестър. Тогава не бяхте оптимистично настроена относно шансовете си за работа. Сигурна съм, че сте заета с много интервюта с наближаването на дипломирането Ви. Бихте ли ме осведомили за новостите около намирането на работа? Очаквам новини от Вас.

Последен транш: 13 януари 2014 г.: 32500 долара. Обща дължима сума, главница и лихви: 191000 долара.

Ваша,

Тилди Карвър,

старши консултант по заемите

В сигурното си ново убежище Зола се вторачи в цифрата на общата дължима сума и поклати глава. Още й беше трудно да повярва, че доброволно е нагазила в система, която позволява на човек като нея да вземе толкова огромен заем, при положение че е абсурдно невъзможно да го изплати. Вероятно не би следвало да се притеснява, но тя се тревожеше. Не беше редно просто да избяга и да обвинява системата.

Родителите й нямаха представа колко дължи. Знаеха, че Зола има законни заеми, осигурени от правителството, и невинно вярваха, че програмата на Конгреса би трябвало да е обмислена и добра. А сега никога нямаше да разберат, което й носеше известна утеха.

Написа следното:

Скъпа г-жо Карвър,

Радвам се, че ми писахте. Миналата седмица бях на интервю в Министерството на правосъдието и очаквам отговора им. Сериозно обмислям да работя в публичния сектор или в неправителствена организация, за да облекча бремето от изплащането на заема. Ще Ви държа в течение.

Искрено Ваша,

Зола Мал

Чуваше стъпки над главата си, партньорите й се движеха. Тя угаси лаптопа и се изпъна под завивката. Признателна беше за уютното си малко скривалище, признателна беше, че никой няма да потропа неочаквано на вратата й. Първият апартамент, който помнеше от детството си, не беше много по-голям от сегашното й местенце. Делеше стая с двамата си по-големи братя. Момчетата имаха легло на два етажа, а тя спеше до тях в детско креватче. Родителите й бяха в съседната тясна спалня. Не си даваше сметка, че са бедни и уплашени и че не би трябвало да бъдат тук. Въпреки това обаче бяха щастливи, смееха се много, преживяваха и хубави мигове. Родителите й работеха какво ли не по всяко време, но единият обикновено си беше у дома. Ако ли не, винаги имаше съсед наблизо, който наглеждаше децата. Входната им врата стоеше отворена и хора „от къщи“ все сновяха напред-назад. Някой винаги готвеше и плътното ухание се задържаше в коридорите. Споделяха храната, дрехите и дори парите.

И до един работеха. Възрастните сенегалци работеха много и не се оплакваха. Зола беше на дванайсет, преди да осъзнае, че над нейния свят е надвиснал тъмен облак. Техен познат беше арестуван, задържан и накрая изпратен обратно у дома. Това ужаси останалите, а родителите й отново се преместиха.

Днес бъдещето й беше несигурно, но несравнимо по-спокойно от тяхното.