Джон Гришам
Бар „Петлите“ (10)

10

Федералният център за задържане „Бардтаун“ се намираше в уединена долина на около пет километра от междущатско шосе 99 и на трийсет и два километра от Алтуна. Дори да имаше град наблизо, не се виждаше. До центъра се стигаше по широк асфалтов път, който изглеждаше нов и се спускаше по склона, поради което пред тримата се откри панорамна гледка към мястото, докато приближаваха. Беше комплекс от подобни на кутийки сгради с плоски покриви, които много приличаха на караваните, използвани за класни стаи от препълнените училища. Двойна ограда от метална мрежа ограждаше редиците кутийки в спретнат квадрат. Дебели рула бодлива тел лъщяха върху оградите и придаваха на мястото злокобното усещане, че всъщност е най-обикновен затвор.

Тод намали и заяви:

— Прилича на стара черно-бяла снимка на Аушвиц.

— Благодаря — каза Зола.

Гледката беше обезкуражаваща и Зола се предаде на емоциите си. Разплака се, докато Тод паркираше на покрития с чакъл паркинг. Тримата постояха в колата, вперили поглед в двуетажната сграда отпред — явно мястото, където трябваше да се регистрират като посетители. И тя беше с плосък покрив и изглеждаше като направена от облицовъчни плоскости. Засега всичко тук им се струваше като построено за нула време.

Накрая Зола се обади:

— Да вървим.

Влязоха през главния вход. Временна табела над него гласеше: „Федерален център за задържане «Бардтаун». Имиграционно и митническо наблюдение. Служба задържане и отстраняване. Отдел «Вътрешна сигурност». ВС, СЗО, ИМН. Административна сграда“.

Вторачиха се в табелата и Тод промърмори:

— Буквена каша.

На което Марк отговори:

— Да се надяваме, че са изпълнили изискванията на Съюза за граждански права.

Влязоха в приемната. Нямаше табели, по които да се ориентират, затова Марк спря пълен млад мъж с униформа.

— Извинете, господине, къде е залата за посещения?

— За какви посещения?

— Бихме искали да се срещнем с един от арестуваните.

— Наричаме ги задържани.

— Добре, бихме искали да се срещнем с един от задържаните тук.

Служителят неохотно посочи надолу по коридора и каза:

— Опитайте ето там.

— Много благодаря.

Поеха по широкия коридор, озъртайки се за табела, която да ги упъти къде е залата за посещения. Беше федерална институция, затова навсякъде имаше служители, до един с различни униформи. Набити млади мъже, които пристъпваха наперено с пистолети на колана и едър надпис ИМН на гърба на якетата им. Чиновници с бели ризи и вратовръзки, и златни значки върху джобовете. Охранители, които, изглежда, не бяха нищо повече от местни ченгета.

Приятелите се приближиха към гише, където седяха три млади жени. Едната разместваше някакви документи, а другите две наблягаха на следобедната си закуска.

— Извинете, идвам да се срещна с родителите си — каза Зола.

— А кои са родителите ви? — попита момичето с документите.

— Семейство Мал. Баща ми се казва Абду, а майка ми Фанта. М-А-Л.

— Откъде са?

— От Ню Джърси, но са родени в Сенегал. Арестувани са вчера.

— А, значи са задържани?

Марк си прехапа езика, за да не изтърси: „Разбира се, че са задържани. Какво друго? Защо иначе ще са тук?“. Но вместо това се вторачи в Тод и не каза нищо.

— Да, задържани са — отговори Зола учтиво.

— Имате ли уговорен час?

— Не, но пътувахме два часа, за да се срещна с тях.

Служителката поклати глава, а другата остави кексчето си и изтрака нещо на клавиатурата. Втората служителка, по-възрастна бяла жена, обясни:

— Още не са обработени.

Очевидно това беше сериозна спънка.

— Ами добре, обработете ги — каза Зола.

— Ние ще се погрижим, ясно? — обади се първата служителка. — Но се опасявам, че не може да ги видите, преди да ги обработим.

— Сигурно се шегувате — възкликна Зола.

Служителка номер едно, чернокожа жена на средна възраст, се ухили подигравателно — явно й доставяше огромно удоволствие да постави Зола на мястото й.

— Имаме си правила — твърдо заяви тя.

Марк и Тод пристъпиха към гишето. Тод беше по джинси, маратонки и старо кожено яке. В момента Марк беше малко по-добре облечен — с бежов панталон, високи боти и дебел елек. Тод кимна на Марк, който се приведе напред и заяви високо:

— Вижте, аз съм адвокат, ясно? Тази жена е американска гражданка и има право да се срещне със семейството си. Пътувахме два часа затова посещение, нямате право да й отказвате. Родителите и брат й са арестувани вчера и предстои да бъдат върнати в Африка. Тя може никога повече да не ги види.

Третата служителка престана да яде. Втората престана да трака по клавиатурата. Първата се отдръпна и успя да смотолеви:

— Ще трябва да се срещнете с инспектора.

— Страхотно! — провикна се Марк. — Доведете го!

Разправията привлече известно внимание. Приближиха се двама млади служители на ИМН. Единият от тях, на име Гибсън, попита:

— Проблем ли има?

— Разбира се, че има проблем, по дяволите! — озъби му се Марк. — Клиентката ми току-що пристига от Вашингтон, за да се срещне със семейството си за последен път, преди да бъдат депортирани обратно в Сенегал. А й казват, че не може да го направи заради някакви хартийки.

Мъжете от ИМН погледнаха трите служителки. Първата обясни:

— Знаете правилата: никакви посетители, преди да са готови документите.

Гибсън отново се извърна към Марк и каза:

— Ето на, разбрахте ли? Правилата са си правила.

— Може ли да се срещна с инспектора? — настоя Марк.

— Може да престанете да крещите, ето какво може да направите.

Мъжът пристъпи напред, готов за физически сблъсък. Още двама агенти се приближиха да подкрепят колегите си.

— Просто ме оставете да говоря с инспектора — повтори Марк.

— Не ми харесва отношението ви! — заяви Гибсън.

— И на мен не ми харесва вашето. Какво значение има изобщо? Защо клиентката ми не може да се срещне със семейството си? По дяволите, предстои да ги депортират. Може никога повече да не ги види.

— Ако ги депортират, ще бъде по съдийско разпореждане. Ако не ви харесва, отидете при съдията.

— Е, след като споменахте съдия, вече сме на мой терен. Още утре сутринта ще заведа дело срещу вас във федералния съд. Как е малкото ви име, Гибсън? — Марк пристъпи още по-наблизо и погледна табелката с името му. — М. Гибсън. Какво се крие зад това „М“, ако мога да попитам?

— Морис.

— Добре, Морис Гибсън. Запиши, Тод.

Тод извади химикалка и дръпна лист хартия от гишето. Марк погледна към другия агент от ИМН и попита:

— А вие как се казвате?

— Защо питате? — ухили се нахално държавният служител.

— Заради делото, господине. Не мога да го заведа, ако не знам името ви.

— Джери Дънлап.

Марк се завъртя рязко и изгледа трите служителки, които се бяха вцепенили.

— Как ви е името? — изръмжа той на първата.

Тя сведе очи към табелката с името си, закачена над левия й джоб, сякаш за да се увери, и отговори:

— Филис Браун.

Тод записваше.

— А вашето? — попита Марк втората.

— Деби Акънбърг.

— Как се пише, моля? — попита Тод.

Жената му го продиктува по букви.

— А вие? — погледна Марк третата.

— Карол Мот — отговори тя, почти разтреперана.

Марк отново се обърна и забеляза, че още четирима агенти от ИМН наблюдават спора.

— Някой от вас иска ли да се включи, момчета? Става дума за дело във федералния съд, което ще заведа още утре сутринта. Ще бъдете принудени да си наемете адвокати, най-малко по един на човек, а аз ще се постарая работата да се проточи следващите две години. Е, има ли кандидати?

Четиримата едновременно отстъпиха назад.

По коридора се зададе мъж с костюм, който попита ядосано:

— Какво става тук, по дяволите?

Марк пристъпи към него и обясни сдържано:

— Събирам имена за дело във федералния съд. Вие ли сте инспекторът?

— Да — отговори мъжът гордо.

— Страхотно. Как се казвате?

— А вие кой сте, по дяволите?

— Марк Фрейзиър от вашингтонската правна кантора „Нес Скелтън“. Аз съм адвокат на Зола Мал, ето тази дама тук. Пристигаме от Вашингтон и тя иска да се срещне със семейството си. Американска гражданка е и има право да види близките си, преди да бъдат депортирани. Вашето име, моля.

— Джордж Макилуейн.

— Благодаря ви. Вие ли сте главният тук?

— Да.

Тод продължаваше да записва имената. Марк извади мобилния си, уж натрака нещо, но не набра ничий номер. Изгледа гневно Макилуейн и каза по телефона:

— Ало, Кели? Марк е. Веднага ме свържи с Кинси от „Съдебни дела“. Кажи му, че е спешно. — Пауза. — Не ме интересува, че има среща. Веднага ми го дай! — По-дълга пауза, по време на която Марк пристъпи по-близо до трети служител от ИМН, застанал прекалено близо, и се провикна към Тод през рамо: — Добави и Т. Уотсън към списъка. „Т“ за…?

Уотсън се озърна и пристъпи от крак на крак.

— Хайде, господин Уотсън, не си ли знаете малкото име?

— Травис.

— Браво. Добави и Травис Уотсън към делото.

Тод записа. Зола отстъпи назад. Трябваше да се отдръпне от този развилнял се мъж. Марк продължи по телефона:

— Да, Кинси, слушай сега. Аз съм в затвора в Бардтаун. Тук отказват на клиентката ни да се срещне със семейството си. Искам да заведеш едно дело, и то колкото се може по-бързо. Ще ти изпратя имената на ответниците с есемес. — Марк направи пауза, уж изслушваше някого. — Точно така. Започни с Вътрешна сигурност и ИМН, после добави имената и на… Чакай малко. — Той посочи трите жени, тримата агенти на ИМН и Макилуейн. — Седем човека, индивидуално. — Марк изгледа другите агенти и попита: — Някой от вас иска ли да се включи, момчета?

Те отстъпиха още по-далече.

— Явно не. Побързай, Кинси.

Марк отново замълча. Гибсън и Уотсън стрелнаха боязливо с поглед Макилуейн. Трите жени се бяха ококорили и не смееха да помръднат. Марк каза по телефона:

— Чудесно! Подай документите днес следобед онлайн. Федерален съд, Източен окръг на Пенсилвания. Виж дали ще намериш съдия Бакстър. Той ще им даде да се разберат. Звънни ми след десет минути.

Марк чукна по дисплея на телефона си и го прибра в джоба. Измери Макилуейн с гневен поглед и заяви:

— Съдя всички вас индивидуално за парично обезщетение и когато го получа, ще впиша присъдата в регистъра, за да наложа запор на заплатите ви и да поставя собствеността ви под запрещение. — Обърна се и подвикна на Тод: — Дай ми имената.

Зола и Тод го последваха до редица столове покрай стената. Седнаха и Марк отново извади телефона си. Със списъка на Тод в ръка си даде вид, че изпраща седемте имена с есемес.

Макилуейн най-сетне се размърда. Пое дълбоко въздух и пристъпи към тях.

— Вижте — поде с фалшива усмивка той, — сигурно ще успеем да уредим нещо.

 

 

Двайсет минути по-късно агент Гибсън ги въведе в малка стая в задната част на административната сграда и ги помоли да почакат. Когато останаха сами, Тод прошепна:

— Ти си ненормален, да знаеш!

— Свърши работа — отговори Марк със самодоволна усмивка.

Зола успя да се засмее.

— Не ми се иска да ме съдиш.

— На кого му е притрябвало разрешително за адвокат? — възкликна Марк.

— Ако практикуваш като адвокат без правоспособност, може да загазиш — припомни му Тод.

— Да не мислиш, че тези палячовци ще се обадят в адвокатската колегия на Вашингтон да проверяват?

Зола отвори обемната си чанта и извади черен хиджаб. Уви с него главата и раменете си и подръпна тук-там да го намести.

— Трябва да го нося в присъствието на мъже, които не са от моето семейство — обясни тя.

— Каква примерна мюсюлманка — подметна Тод. — И си облякла дълга рокля вместо тесните джинси, с които ти се любуваме от години.

— Какви джинси!? Поне това мога да направя за родителите си, защото се очертава дълга раздяла.

— Сладка си — отбеляза Марк.

— Сладка съм, обаче нищо не казвай, ясно? Баща ми и бездруго е подозрителен.

— Изглеждаш много целомъдрено — увери я Тод.

— Изчезвай — процеди Зола.

Вратата се отвори. В стаята влязоха родителите й и брат й Бо. Майка й Фанта се хвърли към нея и двете се прегърнаха разплакани. Зола прегърна баща си Абду и Бо и накрая погледна към Тод и Марк. Представи ги като приятели и състуденти и обясни, че са я докарали от Вашингтон. Марк и Тод се ръкуваха с Абду и Бо, но не и с майка й. Баща й им благодари многократно и когато вече стана неловко, Марк каза:

— Ще почакаме в коридора.

След като двамата с Тод излязоха от стаята, цялото семейство се разплака.