Крис Картър
Смъртоносно обаждане (71)

71.

Хънтър паркира пред шестетажния жилищен блок, в който бе апартаментът му и погледна часовника си. Наближаваше единайсет вечерта. Той облегна глава назад на седалката и се втренчи за момент в старата сграда. На прозореца на втория етаж седеше старец и пушеше цигара от цигара. На всяко трето дръпване той се закашляше два-три пъти и плюеше върху тротоара долу. На четвъртия етаж Маргарет Диксън, много мила дама на петдесет и няколко години, гледаше с насълзени очи от прозореца на апартамента си — номер 416. Всяка нощ, без да пропуска, тя гледаше няколко часа улицата долу и чакаше мъжът й да се върне от нощна смяна. Филип, съпругът й, пострада при трудова злополука преди няколко години и почина същата нощ.

Далечна сирена привлече вниманието на Хънтър и той се запита дали да се прибере у дома е най-добрата идея. Сънят, ако изобщо дойдеше, щеше да го споходи чак в ранните часове на утрото. Мозъкът му все още беше напълно буден и Робърт не очакваше с нетърпение поредната нощ на въртене и мятане в леглото или крачене напред-назад из малкия апартамент.

Замисли се дали да не се разходи с колата до Санта Моника или Венис Бийч, когато му хрумна съвсем нова идея. Той се поколеба само няколко секунди.

— Какво пък, по дяволите. Защо не? — Вгледа се в очите си в огледалото за обратно виждане, повдигна рамене и извади мобилния си телефон.

— Ало — отговори женски глас.

— Здравей. Трейси ли е?

— Тя е, да.

— Здравей, Трейси. Обажда се Робърт. Робърт Хънтър? — Помисли си да й помогне с малко повече информация, отколкото само с името си, но за негово удоволствие се оказа, че не е необходимо.

— О, загадъчният детектив. Каква изненада.

Хънтър прие това като добър знак.

— Неподходящ ли е моментът? — Той по навик погледна отново часовника си.

— Не. Съвсем не. Тъкмо щях да… Всъщност не правя нищо.

Робърт се усмихна.

— Странно, аз също. Виж, знам, че е доста късно неделя вечерта, не най-доброто време за излизане, а и ти вероятно имаш лекции сутринта, но се питах дали искаш да пием кафе някъде.

— Някъде… Не в библиотеката на Калифорнийския университет?

— За предпочитане не.

Той чу, че Трейси се засмя. Смехът беше последван от кратко мълчание.

— Ще ти кажа какво — рече тя накрая. — Имам по-добра идея. Защо не отидем някъде, където сервират нещо малко по-силно от кафе? Недалеч от мен има страхотен бар. За колко време можеш да стигнеш до Западен Холивуд?

— По това време… около час.

— Добре, ще се срещнем там след час.

— Чудесно.