Крис Картър
Смъртоносно обаждане (22)

22.

Щом Хънтър и Гарсия си тръгнаха от апартамента й, Таня Кейтлин седна на дивана в дневната. Отново уви халата около себе си и скръсти ръце на стомаха си. Погледът й безцелно обиколи стаята няколко пъти и после, без определена причина се съсредоточи върху пръстите на краката й. В момента в нищо нямаше логика и нещо й подсказваше, че вероятно никога няма да има.

— Защо не знаех номера й? — тихо промълви тя. Тялото й леко започна да се поклаща напред-назад, но очите й не се откъснаха от пръстите на краката й. — Трябваше да го знам.

Последва дълго мълчание. Таня потрепери и гласът й утихна до шепот.

— Три, две, три, девет, пет… не. Не е така.

Поклащането на тялото й леко се усили.

— Три, две, три, пет, пет… не. Пак не е така.

Тя мислеше, че е изплакала всичките си сълзи, но грешеше. Без да усети, нови замъглиха зрението й и започнаха да се стичат, криволичейки, по бузите й.

— Три, две, три, пет, девет, четири… не. Грешка. — Поклащането, треперенето и дишането й изведнъж станаха много по-ясно изразени. — Аз… — Гласът й заседна в гърлото. — Не знам. Не си спомням. Би трябвало да си спомням, но не мога. — Треперещите й ръце се стрелнаха към лицето и Таня отново се разрида. — Карън… Аз съм виновна. Много, много съжалявам.

Нямаше представа колко дълго седя със закрито с ръце лице. Когато най-после вдигна глава, пръстите й бяха започнали да посиняват. Погледът й намери празния пакет от цигари върху масичката за кафе и рефлексите я накараха да посегне към него.

— Мамка му — разочаровано каза.

Разбира се, беше забравила, че цигарите са свършили.

— Искам да пуша. Нуждая се от цигара. — Фактът, че преди няколко години ги беше отказала, изглежда, вече не я безпокоеше. Тя пусна пакета върху масичката за кафе и стана. — Наистина се нуждая от цигара.

Започна да търси в дневната. Думите „Нуждая се от цигара“ се отронваха от устата й всеки път, когато отвореше някое чекмедже, шкаф или кутия.

Нямаше цигари.

— По дяволите. — Тя тресна поредното чекмедже. — Трябва да изляза да си купя цигари. — Огледа се наоколо за портмонето си и го намери върху масата за хранене.

При нормални обстоятелства никога не би излязла от апартамента си, без да си сложи поне малко фон дьо тен, очна линия и червило. В края на краищата, си изкарваше прехраната с гримиране. Освен това не би й минало през ума да прекрачи прага на дома си, облечена с халат или с разрошена коса, но сега обстоятелствата изобщо не бяха нормални.

Щом хората ходят в „Уол март“ по бикини и бельо — помисли си тя, — тогава и аз мога да изтичам по халат до най-близката бакалия на отсрещната страна на улицата.

Може би хората в квартала бяха свикнали с чудатостите в „Уол март“ повече, отколкото предполагаше Таня, тъй като никой, нито дори касиерката не обърна внимание как е облечена.

Когато се върна в апартамента си, тя вече палеше втора цигара. Сълзите й бяха спрели и треперенето бе намаляло значително. Таня се приближи до дивана и този път дори легна. Нямаше значение, че се чувстваше изтощена и че не беше мигнала цяла нощ, защото беше сигурна, че пак няма да може да заспи, не и без помощта на приспивателни.

Тя се замисли за тази идея.

Знаеше, че има кутийка „Авентил“ на дъното на чекмеджето с лекарствата, но вече се беше върнала към един лош навик през последните няколко часа и не искаше да се връща към втори.

Отхвърли идеята и положи глава на възглавниците. Няколко секунди по-късно клепачите й натежаха и тя не беше в състояние да ги отвори.

Успокояващото въздействие на ментоловите цигари беше много по-силно, отколкото очакваше, защото почти веднага щом угаси лампата, се унесе в дрямка. Сънят и реалността затанцуваха пред очите й като карнавал от образи, които милваха и в същото време пляскаха лицето й, но най-много от всичко я тревожеше шумът. Пронизителен. Обезпокоителен. И се засилваше.

Какво беше това, по дяволите?

Звучеше като електрически нож.

Бръмченето стана още по-силно.

Не. Електрически трион.

Откъде се чува!

Звукът стана прекалено силен.

Таня най-после отвори очи.

В стаята беше тихо.

— Какъв гаден, откачен сън — леко се усмихна тя и потърка очи с дланите си.

И после го чу отново. Или поне така й се стори.

— Какво? — Таня се надигна и седна твърде бързо, а в главата й рязко нахлу кръв. Зави й се свят.

Пое си дълбоко дъх и се хвана за дивана, за да не политне встрани. Все още не беше сигурна дали умът не й прави номера.

Стаята постепенно престана да се върти, но шумът не спря.

Таня погледна наляво, после надясно, но завесата беше дръпната и светлината — слаба, и поради унеса от съня не видя много.

Звукът се чу отново, но този път не беше толкова силен, колкото преди няколко минути. Беше загубил силата си, докато преминаваше от сън в реалност.

И после я връхлетя спомен и смрази душата й.

— О, боже мой. — Таня притисна ръце до устата си и изви врат, за да погледне зад себе си. Външната врата беше отключена. Веригата беше свалена. Беше забравила да заключи, когато се върна от бакалията.

Тялото й се вцепени от страх.

— Някой е тук. Някой е в апартамента ми.

Дишането й се учести до задъхване за частица от секундата. Летаргията на съня изчезна напълно, но и шумът спря.

— Какво става, по дяволите? Полудявам ли?

Тя се заслуша и зачака.

Нищо.

Съсредоточи се по-усилено и почака още малко.

Пак нищо.

— Мамка му! Вероятно полудявам — прошепна Таня и се засмя на себе си, а после стана и отиде до външната врата да я заключи. За по-сигурно застана там и напрегна слух.

Тишина.

Тя се прокашля, за да изчисти гърлото си, и това я накара да осъзнае колко е жадна. Приближи се до хладилника и си наля голяма чаша студена вода, но когато я поднесе към устните си, шумът пак отекна в дневната. По гърба й като водопад се плъзна страх и чашата падна от ръката й и се разби на парчета на пода в кухнята. И тогава Таня го чу отново — приглушен и тих звук, но съвсем реален. Чуваше се някъде отдясно. Тялото й веднага се завъртя в тази посока. Този път очите й се съсредоточиха върху източника на звука за по-малко от две секунди.

Мобилният й телефон.

Вибрираше върху книгата с меки корици на масата за хранене.

Таня едва не се изсмя истерично.

— Тъпа кучко — каза си тя, прескочи счупената чаша и грабна телефона от масата. Приготви се да отговори на обаждането, когато й хрумна друга мисъл.

Телефонно обаждане.

Гърлото й се сви, сякаш я душаха силни пръсти.

Телефонът вибрираше в ръката й.

Таня погледна екранчето — непознат номер.

— О, боже мой! Пак е той. Онзи шибан психопат. — Очите й отново се напълниха със сълзи на отчаяние. — Не. Няма да отговоря. Не.

Телефонът най-после спря да звъни.

Таня пак погледна екранчето с ужасено изражение на лицето. Четири пропуснати обаждания.

— Защо? Защо отново се случва това?

Бъзз, бъзз.

Телефонът избръмча два пъти. Този път не беше обаждане, а съобщение. На екрана се появи началото на текста.

Таня, аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция. Ако проверяваш обажданията си, моля отговори. Ако не…

Мъглата на объркване в главата й се сгъсти.

Таня се приготви да отключи телефона и да прочете остатъка от съобщението, когато той отново завибрира — входящо обаждане. Тя се поколеба няколко секунди, докато съзнанието й постепенно се проясни и умът й заработи с нормалната си скорост. Таня допря телефона до ухото си и с треперещ глас каза:

— Ало?

— Таня, обажда се детектив Робърт Хънтър. Говорихме по-рано тази сутрин.

Тя веднага позна гласа му. В начина, по който говореше детективът, имаше нещо, някаква увереност в тона му, която я успокояваше.

— О! Здравейте, детектив. — Бясно биещото й сърце започна да забавя ритъма си.

— Много съжалявам, ако съм те събудил. — Гласът на детектива прозвуча искрено.

— Не, съвсем не. Все още не мога да заспя, въпреки че се опитвам. — Таня се обърна да погледне часовника на стената и очите й се отвориха широко от изненада. Мислеше, че е дремала на дивана не повече от петнайсет-двайсет минути, а всъщност бяха изминали близо три часа, откакто бе легнала на него. — О, боже! — възкликна тя.

— Нещо не е наред?

— Не. Не. Само… загубих представа за времето. Не забелязах, че е минало толкова бързо.

— Като се имат предвид обстоятелствата, това не е толкова лошо.

— Не е — призна Таня. — Прав сте. Предполагам, че не е. — Тя се засмя отново — не истерично, но Хънтър долови напрежението в гласа й.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да. — Таня погледна парчетата от счупената чаша и разлятата вода на пода в кухнята.

Хънтър й даде още няколко секунди и каза:

— Искрено съжалявам, че отново те безпокоя толкова скоро, Таня, но току-що ми хрумна нещо, за което трябва да те попитам.

Тя въздъхна дълбоко. Вече не искаше да мисли за случилото се, но знаеше, че няма избор.

— Да. Разбира се. — Гласът й отново стана плах.

— Искам да те помоля да се замислиш назад във времето. За съжаление не мога да ти кажа колко назад. Може би няколко дни, няколко седмици, няколко месеца или дори по-дълго.

— Добре — неубедено отвърна тя.

— Опитай се да си спомниш дали някой ти е задавал същия въпрос, който те попитаха вчера, или нещо много подобно. И като казвам „някой“, имам предвид всеки — приятели, познати, непознати, клиенти в козметичния салон, всички.

Таня се облегна назад на дивана.

— Не съм сигурна дали разбирам, детективе.

Хънтър имаше чувството, че се е изразил с твърде много думи, и този път се помъчи да обясни по-простичко.

— Добре. Предполагам, че с въвеждането на смартфона, всички ние сме станали малко… мързеливи в запаметяването на телефонни номера. Ако се върнем назад десет-петнайсет години, повечето от нас са знаели наизуст най-малко пет номера.

Таня беше млада, но знаеше, че Хънтър е прав. Когато беше едва десетгодишна, тя наистина знаеше наизуст доста телефонни номера — домашния си, на баща си в работата и така нататък.

— Да, вярно е — съгласи се Таня.

— Чудесно. Въпросът ми е дали си водила подобен разговор с някого — как по-рано сме помнели няколко телефонни номера, а сега вече не ги помним.

Таня присви очи и се замисли.

— Да — отговори тя. — Миналата седмица Синтия и аз разговаряхме за това как по-рано сме знаели наизуст много телефонни номера.

— Добре, коя е Синтия?

— О, колежка козметичка в „Дъбън“, спа клуба, в който работя.

Хънтър записа името на лист хартия.

— Участваше ли някой друг в разговора?

Таня отново се замисли за няколко секунди.

— Не. Бяхме само Синтия и аз.

— Спомняш ли си някой да е стоял наблизо и да ви е чул?

Таня прехапа устни.

— Не. Спомням си добре. Бяхме в склада и подреждахме.

— Добре. А спомняш ли си да си водила подобен разговор с някой друг? Може би клиент или някоя вечер на среща… с когото и да било. Може би разговор, в който някой е подметнал по-конкретен въпрос?

— Дали знам наизуст номера на мобилния телефон на най-добрата си приятелка? — Гласът на Таня стана по-тих и тъжен.

— Да. Но може да не е бил толкова директен.

Тя пак се замисли. Лявата й ръка се вдигна към устата и Таня започна да пощипва устни с палеца и показалеца си.

Хънтър чакаше търпеливо.

— Аз… в момента не съм сигурна, детективе. Умът ми все още е объркан.

— Няма проблем, Таня. Благодаря ти, че се опита. Би ли ми направила услуга да си помислиш по този въпрос? Може изведнъж да си спомниш.

— Да. Разбира се.

— Ако се сетиш нещо, колкото и незначително да ти се струва, моля те, обади ми се. Без значение колко е часът.

— Да, разбира се. Ако си спомня нещо, ще се обадя.

Таня затвори и взе визитната картичка, която Хънтър беше оставил до пепелника на масичката за кафе. Дълго я гледа и после в ухото й зашепна параноята. Тя реши, че няма да остави визитката, докато не запамети и двата номера на нея.