Джоджо Мойс
Сама в Париж (6)

6.

Събуди я хлопането по вратата. Долиташе сякаш много отдалеч, после стана по-силно, затова затисна уши с възглавницата. После чу гласа.

— Почистване на стаите.

Почистване на стаите.

Нел седна в леглото, примигна, докато в ушите й нещо глухо бучеше, и за момент не можа да се сети къде се намира. Огледа непознатото легло, после — тапетите. Чу приглушено тропане. Вдигна ръце и измъкна тапите от ушите си. Внезапно тропането стана оглушително.

Отиде до вратата и я отвори, докато разтъркваше очи.

— Да?

Жената — в униформа на камериерка — се извини и отстъпи крачка назад.

— Ah. Je reviendrai.^[1]

Но Нел нямаше представа какво каза. Затова само кимна и остави вратата да се затвори. Чувстваше се така, сякаш е била прегазена от камион. Погледна насреща към американката, но видя само празното легло с омачкани завивки и отворената врата на гардероба, която разкриваше куп празни закачалки. Тя се паникьоса и се озърна наоколо за куфара си, но той още си беше там.

Не беше разбрала, че другата жена ще тръгва толкова рано, но се зарадва, че не се налага да вижда отново ядосаното й зачервено лице. Сега можеше да се изкъпе на спокойствие и…

Сведе очи към телефона си. Беше единайсет и четвърт.

Невъзможно.

Включи телевизора и прехвърли каналите, докато попадна на новини.

Наистина беше единайсет и четвърт.

Внезапно разбудена, тя започна да си събира нещата, да ги пъха в куфара и да се облича. После, грабнала ключа и билетите си, тя хукна надолу. Французойката беше зад бюрото си, в безупречен вид, както и предната вечер. На Нел внезапно й се прииска да се бе сетила да се среше.

— Добро утро, мадмоазел.

— Добро утро. Чудех се дали… ами… Хм, трябва да сменя билета си от „Юростар“.

— Искате да се обадя на „Юростар“ ли?

— Моля ви. Трябва да се прибера у дома днес. Имам… семейни причини.

Жената изобщо не трепна.

— Разбира се.

Взе билета и набра номера, после заговори бързо на френски. Нел приглади с пръсти косата си, разтри очи, за да се разсъни.

— Нямат свободни места преди пет часа. Устройва ли ви?

— Никакви ли?

— Имало няколко места в ранните влакове тази сутрин, но сега няма нищо преди пет.

Нел се наруга мислено, задето се бе успала.

— Устройва ме.

— Ще трябва да си купите нов билет.

Нел се вторачи в билета си, който жената й подаваше, там беше написано черно на бяло, че не можеше да се презаверява.

— Нов билет? И колко струва?

Жената каза нещо в слушалката, после я закри с ръка.

— Сто седемдесет и осем евро. Ще го вземете ли?

Сто седемдесет и осем евро. Около сто и четирийсет лири.

— Хм… о… Знаете ли какво? Аз… ще трябва да помисля.

Не смееше да погледне жената в лицето, докато вземаше билета си обратно. Чувстваше се като глупачка. Разбира се, евтин билет нямаше как да се презавери.

— Много благодаря.

Хукна към убежището на стаята си, без да обръща внимание на жената, която викаше нещо подире й.

Нел седна на ръба на леглото и тихичко изруга под нос. Значи, можеше или да плати половин седмична заплата, за да се прибере, или да остане сама в най-ужасния романтичен уикенд на света за още една нощ. Можеше да се крие тук, в тази мансардна стая с френската телевизия, която не разбираше. Можеше да седи сама в кафенетата и да се преструва, че не забелязва щастливите двойки наоколо.

Реши да си направи кафе, но в стаята нямаше чайник с топла вода.

— О, за бога — възкликна тя на глас.

Реши, че мрази Париж.

Тогава забеляза полуотворен плик на земята, частично скрит под леглото, от който стърчеше нещо. Наведе се и го вдигна. Бяха два билета за изложба на творец, за когото бегло бе чувала. Обърна ги в ръка. Сигурно са били на американката. Остави ги. По-късно щеше да реши какво ще прави с тях. Сега трябваше да си сложи малко грим, да се среше и после наистина трябваше да изпие едно кафе.

 

 

Навън, под дневната светлина, се почувства по-добре. Разходи се, после видя едно кафене, което й хареса, и си поръча кафе с мляко и кроасан. Седна на маса на улицата, сгушена в палтото си заради студа, заедно с още няколко други клиенти, които закусваха с вдигнати яки. Погали дребното кученце на една възрастна дама, която седеше наблизо и чийто шал бе завързан с прецизността на японско оригами. Направи няколко снимки. Един французин я поздрави с леко повдигане на шапката си и тя не можа да сдържи усмивката си.

Кафето беше хубаво, а кроасанът — прекрасен. Отбеляза си името на кафенето в бележника си, в случай че й се прииска да дойде пак. Остави бакшиш и бавно тръгна към хотела, като си мислеше, че е имала много по-лоши закуски. Отсреща на улицата забеляза магазин за чанти и се загледа във витрината към елегантните, майсторски изработени кожени чанти, в разкошните им пастелни цветове. Магазинът приличаше на филмов декор. Спря за миг, когато чу звуците на чело, вдигна глава и откри, че музиката идва от леко отворения прозорец на един балкон. Заслуша се, после поседна на стъпалото до тротоара. Това бе най-красивото нещо, което бе чувала. Когато музиката спря, на балкона се появи едно момиче, стиснало чело, и погледна надолу. Нел се изправи, внезапно смутена, и продължи нататък, потънала в мислите си.

Не знаеше какво да направи. Вървеше бавно, спореше сама със себе си, мислено изреждаше в бележника си предимствата и недостатъците на това да хване влака в пет часа. Ако хванеше този влак, може би щеше да успее да вземе влака за Брайтън и да изненада момичетата. Можеше да спаси този уикенд. Да се напие безпаметно и да си признае всичко, а те щяха да се погрижат за нея. За това бяха приятелките.

Но мисълта да похарчи още сто и петдесет лири за един катастрофален уикенд караше сърцето й да се свива. А и не искаше първото й пътуване до Париж да свърши с бягство оттук с подвита опашка. Не искаше да запомни първото си идване в Париж като деня, в който е била зарязана от гаджето си и е побягнала към дома, без дори да види Айфеловата кула.

Още го обмисляше, когато пристигна в хотела, затова почти бе забравила за билетите на американката, докато не бръкна в джоба си за ключа.

— О. Извинете? — обърна се тя към рецепционистката. Знаете ли какво стана с жената, с която делим стаята? Четиридесет и втора стая?

Жената прелисти куп документи.

— Напусна хотела рано сутринта. Хм… семейни причини, мисля. — Изражението й не подсказваше нищо. — Явно има доста спешни случаи в семействата този уикенд.

— Оставила е някакви билети в стаята. За изложба на някакъв художник. Чудех се какво да правя с тях. — Нел ги протегна и рецепционистката ги разгледа.

— Тя тръгна направо за летището… О, това е много популярна изложба, мисля. Снощи говореха за нея по телевизията. Хората се редят часове наред, за да я видят.

Нел отново погледна билетите.

— Бих отишла на изложбата, мадмоазел. — Жената й се усмихна. — Ако можете… ако спешният случай в семейството ви може да почака.

Нел се вторачи в билетите.

— Може би ще отида.

— Мадмоазел?

Нел се обърна отново към нея.

— Няма да ви таксуваме за стаята, ако решите да останете. Като компенсация за неудобството. — Тя отново се усмихна извинително.

— О, благодаря — изненада се Нел.

И реши. Не оставаше толкова много, все пак.