Джоджо Мойс
Сама в Париж (15)

Шест месеца по-късно

Лилиан беше с новия си малиновочервен клин, който беше втори сред фаворитите й. Вървеше по алеята като леко, пухкаво фламинго, с широка усмивка на лицето. Вече Имаше цял гардероб с нови спортни екипи, откакто бе започнала да посещава фитнеса на ъгъла, близо до новата къща. Нел я взимаше на път за работа и я водеше там три пъти седмично — веднъж за аква аеробика, веднъж за йога и веднъж за бокс.

Тя стигна до колата на Нел и вдигна ръка, в която стискаше пластмасова бутилка.

— Извинявай, забравих си бутилката. Знаеш ли, че днес се занимавахме с кикбокс?

— Браво! — възкликна Нел, която още се опитваше да свикне с тази нова версия на майка си.

— Кой да предположи, че ще ме бива да удрям разни неща? — продължаваше Лилиан, докато закопчаваше колана на седалката си. — Лука каза, че ако стана още по-добра, ще ме прехвърли в групата по тайбокс. Там се бият сериозно. — Обърна се и погледна дъщеря си. — Кажи сега. Направи ли резервация за пътуването до Париж?

— Не. Хей, казах ли ти, че ме извикаха на интервю за онова повишение? — Нел излезе с колата на главния път. — Стискай ми палци. — Тя започна да изрежда предимствата на новата работа, но Лилиан не я слушаше.

— Не разбирам защо просто не се върнеш там — мърмореше майка й и поклащаше глава. — Човек има един живот.

— Казва го жената, която получаваше сърцебиене само като изляза с колелото до пощата.

Лилиан свали сенника над седалката си и стисна устни, загледана в отражението си в малкото огледалце.

— Миличка, има голяма разлика между това да искаш някой да е в безопасност и това той да не прави нищо.

Нел даде мигач и зави наляво.

— Е, аз правя куп неща. Освен това смятам, че понякога е хубаво просто да си спомняш нещо, както е било. Три прекрасни дни в Париж. Три идеални, романтични дни. Да се върна там би било…

— Е, така няма да се уредиш със секс.

Нел натисна спирачки. Извърна глава и зяпна майка си.

— Какво? — възкликна Лилиан. — Вашето поколение не е измислило секса, да знаеш. Ти си млада! Нищо не ти виси! Още можеш да носиш миниатюрно бельо! А и господин французинът звучеше просто прекрасно. По-добре от онзи непрокопсаник, Пийт Уелш, във всеки случай. — Тя се замисли за миг. — Имай предвид, че и един от смахнатите серийни убийци на Черил беше по-добър от Пийт Уелш. Виж, предизвикваш задръстване. Трябва да продължим.

Когато стигнаха до фитнеса, Нел спря на паркинга близо до вратата и изчака майка й да си вземе сака от колата.

— Ще ти звънна довечера — каза Нел.

— Помисли върху думите ми.

Лилиан слезе от колата. Надникна обратно през отворената врата, а изражението й бе едновременно нежно и сериозно.

— Нел, ще ти кажа нещо. След като баща ти загина, знам, че изпаднах в нещо като дълбок зимен сън. Аз просто… не знам, заседнах на място… и преди да се усетя, това се превърна в навик. Когато се върна от Париж преди всичките тези месеци, ти беше толкова различна, сияеща и жива, че си казах: „Господи. Човек има един живот. Само един шанс!“. Затова не бъди като мен, скъпа. Не пропилявай десет години от живота си в тревоги какво може да се случи. Никой от нас не може да си позволи да губи време…

Очите на Нел неочаквано се изпълниха със сълзи и тогава Лилиан добави:

— Освен това, яйчниците ти няма да останат използваеми завинаги. Също като онези праскови, които си купуваш в супермаркета и които уж трябвало да узреят вкъщи. Гледаш ги такива твърди, а съвсем скоро се оказват сбръчкани и стават само за боклука. Не е зле да вземеш предвид и този фактор, докато обмисляш…

— Тръгвам вече, мамо — каза Нел.

— Помисли си, миличка! — подвикна Лилиан и затвори вратата. — Обичам те!

 

 

Всеки вторник Нел се срещаше с момичетата за обяд в парка. Малко бе прохладно, като се имаше предвид, че бе началото на май, но те обичаха да сядат на някоя от масите в парка и да насърчават настъпващата пролет, като хапват сандвичите си навън.

— Ще ходим ли в „Тексас грил“ довечера? — попита Магда. Беше с махмурлук и бе избутала настрани сандвича си с яйце, а сега оглеждаше замислено един мускулест треньор на кучета.

— Не знам — обади се Нел. — Мислех си дали да не направим нещо друго.

— Но нали е вторник — каза Магда.

— Е и? Знаете ли, че има безплатен концерт в общинския център?

— Концерт?

— Някакъв оркестър от Австрия. Свирят безплатно. Можем първо да идем там, а после да пийнем бира, нали? Би било хубаво да направим нещо по-различно. Да разширим хоризонта си малко!

Магда и Сю се спогледаха.

— Хм… добре — съгласи се Магда и вдигна яка.

— Но във вторник предлагат две порции ребърца на цената на една в „Тексас грил“ — обади се Сю.

— Ооо. И правят онзи страхотен сос за барбекю — допълни Триш.

— Гадост — изпухтя Магда, като хвърли поглед през рамо, за да види дали опашката пред кафе-павилиона е намаляла малко. — Тогава да идем на концерт друг път.

 

 

Същия следобед стоеше до копирната машина и приготвяше копия на материалите за презентацията по-късно, когато край нея мина шефът й. Забави крачка и леко наклони глава към нея.

— Не мога да кажа нищо официално засега, Нел. Но би трябвало да сме готови да обявим нещо до петък. — Той потупа носа си. — Всяка организация има нужда от баланс и всички сме съгласни, че ти ще бъдеш онзи надежден кадър, който ни е нужен, за да компенсираме някои… по-непредвидими елементи във фирмата, нали така?

— Благодаря ви, сър — каза Нел.

— Това е голяма отговорност — напомни той, изправяйки се. — Предполагам, че ще ти е нужно време да претеглиш всички „за“ и „против“.

Тези думи я удариха като гръм. Нел се вторачи в него. Той й протегна ръка и след като тя я пое и стисна, той се извърна и се отдалечи.

Нел стоеше, в главата й бучеше и тя стискаше вяло разпечатките си.

След минути се озова до бюрото си. Погледна през рамо леко гузно, после отвори браузъра на компютъра си и написа: „Разходки с лодка в Париж“. Прегледа набързо намерените резултати, докато намери онзи, който търсеше: „Разходка с лодка «Розата на Париж»“. Наведе се към екрана, кликна върху връзката и се загледа в образите, които се появиха пред нея. „Превърнете вашето пътуване до Града на светлината в символ на вашата любов. Насладете се на интимна разходка за двама по най-романтичната река на света. Ние предлагаме пикник с първокласна храна и шампанско, както и нашите познания за най-красивите забележителности на Париж — вие просто елате двама!“, гласеше текстът върху изчистен черно-бял фон. Снимката към текста беше на Фабиен, прегърнал през рамо усмихнатия си баща. Нел се усмихна и впери замечтан поглед за миг. „Резервирайте сега за септември! Резервациите са строго ограничени заради големия интерес.“

Тя подскочи, когато секретарката на господин Нилсън се появи зад нея.

— Готови са за теб, Нел — каза тя. — Това изглежда приятно. Почивка ли планираш?

 

 

Нел стоеше пред презентацията си на „Пауърпойнт“ и приключваше лекцията си. Пред нея седяха двайсет и двама завършващи студенти, повечето я гледаха внимателно и само понякога си поглеждаха телефоните.

— И така, да обобщим — продължи тя, стиснала длани, оценката на риска играе съществена роля и помага на фирмите да разберат и управляват риска, за да бъдат избегнати проблемите и да бъдат използвани възможностите… Благодаря ви за отделеното време. И приятна обиколка на фабриката!

С дежурна усмивка на лице, тя стана и понечи да излезе. Но имаше нещо в изпълнените им с очакване погледи, в свежите им лица, в това как тя бе изнесла същата лекция, която изнасяше веднъж месечно през изминалите четири години и половина. Тя вдигна показалец.

— Всъщност искам да перифразирам това. Разбира се, пожелавам ви приятна обиколка на фабриката, ако това ви е интересно. Но знаете ли, вие сте млади. Трябва да помислите много сериозно дали това е пътят, който искате да поемете. Има много алтернативи. Наистина, толкова много. Сериозно ли искате да се катерите по корпоративната стълбица на… колко, на двайсет и една, двайсет и две? Да идвате тук точно в осем и трийсет всяка сутрин и да си оставяте сакото на стола, когато изтичате навън за кафе, и да ядете все едни и същи сандвичи всеки ден? Шунка с ръжен хляб! С крема сирене! След като дори не харесвате крема сирене? Не трябва ли да танцувате по баровете и да носите неподходящи обувки на ново място, и да опитвате нова храна, която ви плаши? — Тя огледа залата. — Кой от вас някога е танцувал върху бар?

Две глави се обърнаха колебливо. Две ръце се вдигнаха.

— Браво! — аплодира ги Нел. — Затова помислете — наистина ли искате да прекарате най-хубавите си години в това да отбелязвате точки в куп одобрени от качествения контрол карти? Сериозно?

Тя се взря в слисаните им лица. После се обърна и забеляза господин Нилсън, чиято уста бе леко отворена, и се съвзе.

— Ако искате, чудесно! Попълнете формуляра ни за кандидатстване за работа на излизане! И… хм… не забравяйте да си сложите предпазна каска!

Нел хукна навън от стаята, докато мислите й препускаха лудо. До нейната кабинка стояха двама колеги. Замълчаха, когато тя се приближи.

— Чух, че си получила повишението, Нел. Поздравления.

— Така е — потвърди Нел, докато събираше нещата си от бюрото. — Но няма да го приема.

— Защо? — попита Роб. — Защото няма „Здраве и безопасност“ в титлата ли?

— Не. Имам нужда да го премисля внимателно.

Двамата мъже се засмяха, сякаш това бе най-смешното нещо, което бяха чували някога. Нел стоеше и ги чакаше да спрат.

— Всъщност — каза тя — реших да избягам в Париж и да правя див секс със случаен сервитьор, когото срещна там. Като последния път, когато ходих. Приятен ден, господа!

Тя им се усмихна мило, вдигна кутията с вещите си пред гърдите и направо хукна към изхода, подпряла телефона си с брадичка.

— Мамо? — обади се тя. — Чакам те да дойдеш в туристическото бюро, когато получиш това съобщение. Онова, което е срещу работата ми.

 

 

Клеман и Фабиен свалиха кошницата от багажника на скутера и я занесоха до лодката, където я поставиха внимателно в предната част.

Беше ясен, свеж ден, слънцето се отразяваше във водата, сякаш се извиняваше за отсъствието си през дългите зимни месеци.

— Ти взе ли розите? — попита баща си Фабиен.

— Взех ги — отвърна Клеман, докато проверяваше спасителните жилетки. — Но не знам дали трябва да слагаме рози днес.

— Защо? О, тези сандвичи ухаят невероятно. Отлична работа, татко.

— Емил ги приготви. И мисля, че днес е ден на лесбийките. Мислех си, дали пък розите не са твърде традиционни. Може би ще искат нещо… по-съвременно.

— Лесбийски рози? — каза Фабиен и се наведе рязко, когато баща му замахна към него с една от спасителните жилетки.

— Шегувай се колкото си искаш, Фабиен — заяви Клеман. — Детайлите са важни.

— Това е разходка с „Розата на Париж“, татко. Върви с рози. Добре. Тръгвам. Ще се видим в четири. Надявам се да мине добре!

Докато синът му се качваше на скутера си, Клеман го гледаше замислен.

— Лесбийски рози — мърмореше под нос той. — Откъде да намеря лесбийски рози?

 

 

Нел и майка й вървяха към малкия павилион, където бе завързана „Розата на Париж“. Нел гледаше в телефона си, а после вдигна очи и се усмихна.

— Ето я! Не е ли прекрасна?

— О! — възкликна Лилиан. — Наистина е сладка. Докато слизаха към кея, Клеман се приближи към тях с протегната ръка.

— Дами? Добър ден. Казвам се Клеман Тибо. Позволете ми да ви приветствам на борда на нашата лодка. Надявам се престоят ви в Париж досега да е бил приятен? — Той помогна на Лилиан да се качи на борда, после протегна ръка на Нел, която се взираше в павилиона. — Днес ще ви покажем най-красивите гледки на Париж. Слънцето грее и вие ще се влюбите в нашия град и повече няма да искате да се приберете у дома. Мога ли да ви предложа чаша шампанско?

Нел потръпна заради майка си, която беше пила до четири сутринта с Луи портиера, но Лилиан прие с благодарност.

— О, благодаря. Вече го обожавам!

Нел се озърна наоколо. Тя остана права дори и когато майка й прие чашата, като през цялото време оглеждаше хората край кея, търсейки познато лице.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадмоазел? — попита Клеман, който застана до нея.

— О. Не — отвърна Нел. — Аз само… На вашия уебсайт… бяхте двама… двама?

— О. Имате предвид сина ми. Той не е на работа днес. Но мога да ви уверя, че имам дългогодишен опит в показването на най-красивите забележителности на Париж. Няма да бъдете разочаровани. Ето…

Нел се опита да се усмихне, когато й подаде чашата. После той се наведе и с пресилена любезност подаде на Лилиан една роза. Тя я взе, подуши я, възкликна колко с красива.

— Харесвате ли рози? — попита Клеман.

— Разбира се! — възкликна Лилиан. — Кой не ги харесва?

— О… човек никога не знае. Но това е хубаво. Ако и двете сте се настанили удобно, да потегляме.

 

 

Нел и майка й слушаха разказите на Клеман, докато той им показваше забележителностите край Сена, говореше им за менюто, което бе приготвил, коментираше необичайната неподвижност на водата. Лилиан изпи още две чаши шампанско набързо и доста се развесели. Нел си даваше вид, че слуша, но вниманието й често се отклоняваше към брега, сякаш така можеше да накара лицето му да се появи в тълпата. Лилиан се наведе към нея.

— Можеш да идеш до онова кафене. Сигурно е там.

— Може би — отвърна Нел и се загледа в ръцете си.

— Може би? Не бива да се отказваш сега.

Нел отпи глътка от чашата си.

— Той изобщо не ме потърси, мамо. Вероятно вече си има друга приятелка. Или пък се е събрал отново с бившата.

— Тогава просто ще му кажеш здрасти и колко ти е било приятно да го видиш пак, а после ще си намериш друг секси сервитьор, с когото да се позабавляваш. — Лилиан се разсмя на шокираното изражение на дъщеря си. — О, стига. Това е Париж, скъпа. Нищо не се брои, ако си на повече от сто мили от дома. Ооо! Това шампанско направо ми завъртя главата.

 

 

Половин час по-късно майка й леко похъркваше, облегната на рамото на Нел. Тя се взираше замечтано в реката, докато лодката на Клеман се носеше леко покрай „Нотр Дам“.

— А през хиляда деветстотин тридесет и първа година една жена се застреляла пред олтара на катедралата с пистолета на любимия си… — Той се обърна. — Приятелката ви добре ли е?

— О, мама просто е изтощена от твърде многото вълнения. Още се приспособява към живота на бързи обороти.

— Майка ви?

— Да. Обещах й да я доведа на тази лодка. Дълга история.

Клеман наклони глава.

— Мадмоазел, цял съм слух.

Нел се поколеба, чудейки се колко да му каже. Всичко вече й изглеждаше малко нелепо — дългият уикенд, трайното й увлечение, това, че по сто пъти на ден се налагаше да се удържа да не прати имейл на уебсайта им само за да види дали може да поговори с него отново. Онези три дни бяха като някакъв вълшебен сън в главата й, сякаш си ги бе измислила.

— Ами — започна тя, понеже Клеман явно очакваше да му разкаже, — дойдох тук преди шест месеца. Бях в същата тази лодка. И някак си се влюбих в… О, звучи глупаво, като го казвам на глас. Но беше един от онези уикенди, които… просто те променят.

Клеман се бе вторачил в нея. Тя се зачуди дали изглежда толкова глупаво, колкото се чувстваше.

— Как казахте, че е името ви, мадмоазел?

— Нел.

— Разбира се. Нел, ще… ще ме извините ли за момент, моля?

Тя седна на пейката, а Клеман се отправи към предната част на лодката и извади телефона от джоба си. Нел се почувства доста глупаво, че изобщо му бе казала нещо. Обърна се към майка си, която още похъркваше, с отворена уста, облегната на възглавницата на пейката, и леко я разтърси. Никаква реакция.

— Мамо? Мамо? Време е да ставаш. Стигнахме до края.

— Краят ли? — обади се Клеман, който се бе появил до нея. — Кой казва, че сме близо до края? Ще направим още една обиколка!

— Но на уебсайта ви пише…

— Пише, че сте в Париж! А денят е твърде хубав, за да обикаляте улиците. Показах ли ви Пон Ньоф? Мисля, че трябва да го видите отблизо.

 

 

В малкото кафене на улица „Бастид“ Фабиен тъкмо свършваше смяната си, развърза престилката и я окачи на стената, когато телефонът му звънна. Той го погледна, после поклати глава.

— Наистина ли ще изключиш телефона си през целия уикенд? — попита Емил, който си сменяше тениската.

— Само така ще свърша това проклето нещо. Редакторът ми иска новия вариант до понеделник.

Емил се напъха в чистата тениска и се ухили на жената, която бе спряла отвън пред витрината на ресторанта, временно парализирана от шока при вида на голото му тяло. Тя също му се усмихна, поклати глава и продължи по пътя си.

— И след като го предадеш в понеделник, двамата отиваме в „Льо Сюд“, нали?

— Да! Нямам търпение да престана да се взирам в онзи компютърен екран.

Телефонът в джоба на Фабиен отново звънна.

— Няма ли да провериш съобщенията си?

— Баща ми е. Вманиачава се в детайлите. Какви цветя предпочитат хомосексуалните и други такива дивотии.

Емил го тупна по рамото.

— Добре, приятелю. Късмет. Ще се видим от другата страна! — Двамата се прегърнаха сърдечно, а после Емил се дръпна леко и го изгледа.

— Хей. Глупак такъв. Гордея се с теб! Най-добрият ми приятел ще публикува книга!

Фабиен го изпрати с поглед, а после телефонът му отново звънна кратко. Той въздъхна и реши да не му обръща внимание, но последва ново съобщение, после пак и пак. Той взе телефона, раздразнен, и се вторачи в екрана му. После хукна навън към скутера си и скочи отгоре му.

 

 

Клеман говореше толкова бързо, че с неговия ясно изразен френски акцент Нел едва разбираше какво казва. Беше объркана и, честно казано, леко притеснена. Бяха направили вече две обиколки, а той не даваше признаци, че се кани да спре на кея. До нея Лилиан продължаваше да дреме кротко.

— И сега стигаме до Пон дез Ар. Виждате, че много от катинарите са премахнати. Това е в резултат на…

— Мосю Тибо? — Нел се наведе напред и леко повиши глас, за да надвика ръмженето на двигателя. — Много мило от ваша страна, но вече ни разказахте тази история първия път.

— А казах ли ви имената на замесените градски управници? Това е много важна част от историята.

Имаше странно изражение, направо маниакално. За първи път Нел наистина се притесни.

— Вижте, трябва да заведа майка си обратно в хотела. Нуждае се от малко кафе.

Клеман отново дойде до тях.

— Аз имам кафе! Искате ли още малко торта? Нека ви предложа още едно парче. Нали знаете, че в Париж са най-добрите сладкари на света…

Тя се зачуди дали на борда няма някакъв спасителен сал, който може да използва, но в този миг въздухът бе разцепен от рязко изсвирване. Нел вдигна очи и го видя — невероятно, но на моста стоеше Фабиен.

— О, слава богу — измърмори възрастният човек тихо и поседна.

— Нел? — провикна се Фабиен. Той размаха ръка високо.

— Фабиен? — Тя вдигна ръка към челото си.

Докато Клеман насочваше „Розата на Париж“ към алеята, Фабиен изтича по моста. Дългите му крака го носеха уверено и бързо. Той прескочи парапета, приземи се с лекота и докато лодката още не бе спряла съвсем, скочи на борда и застана пред нея.

Клеман погледна сина си, забеляза огромната му и искрена усмивка.

— Ще приготвя малко кафе за дамата — каза тихо той.

Нел се взираше във Фабиен. Той беше мъжът, който бе обсебил сънищата й, бе седял срещу нея, прегръщал я бе, смял се бе с нея. И все пак, някак си беше съвсем различен човек. Двамата се поздравиха сковано, усмихнати неловко.

— Наистина си ти!

— Аз съм.

— Аз… не можах да повярвам, когато баща ми ми каза. Виж, донесох… искам да ти покажа нещо. — Той бръкна в якето си и извади оттам подвързан ръкопис, чиито страници бяха леко оръфани по края. Нел го взе и прочете заглавието.

— Един уикенд в Париж. Уикенд в Париж.

— Ще бъде издадена на английски. Както и на френски. Имам си издател и литературен агент, и всичко останало. Искат да напиша и втора книга.

Тя прелистваше страниците, усещаше гордостта в гласа му и се възхищаваше на написаните думи.

— Разказва се за… едно момиче, което се озовава само в Париж. Но не за дълго.

— А това са… — Нел спря на една страница.

— „За“ и „против“.

Нел кимна на себе си.

— Хубаво.

Най-накрая затвори ръкописа.

— Е, как си ти? Виждал ли си… Сандрин?

Фабиен кимна. Нел се опита да скрие разочарованието си. Разбира се, че я е виждал. Кой би напуснал мъж като Фабиен?

— Дойде в апартамента преди няколко седмици, за да си вземе гривната. Не можеше да повярва колко съм се променил — нали разбираш, заради книгата и уебсайта…

Фабиен се вторачи в краката си.

— Но аз я погледнах и изпитах само някаква… тежест. От всичко онова, което се очакваше да бъда. Като онези катинари, спомняш ли си? И осъзнах, че когато ти се появи, Нел, беше като…

Той вдигна очи и срещна погледа й.

— Буф? — подсказа Нел.

Без да откъсва очи от нейните, той започна да тупа леко джобовете си.

— Виж… виж — каза той. — Искам да ти покажа още нещо.

Нел хвърли поглед към майка си, която най-сетне се бе пробудила на пейката и сега триеше очи и примигваше срещу светлината.

— Какво става? — мрачно попита тя.

— Синът ми намери топките си — каза Клеман нежно.

— И тях ли сме изяли? — измърмори Лилиан. — Малко се отнесох след терина.

Фабиен бръкна във вътрешния си джоб и подаде на Нел един билет. Тя го огледа и внезапно осъзна какво вижда.

— Щял си да дойдеш в Англия?

— Исках да те изненадам. Да ти покажа, че съм човек, който върши нещата докрай. Наистина го правя. И да ти кажа, че… приключих с етапите. Нел, знам, че едва се познаваме, и знам, че ти каза, че това ще развали всичко, но… мислех за теб толкова много и… Разбираш ли, не мисля, че си била грешка. Мисля, че си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Той протегна ръка и тя я пое. Вгледа се в сплетените им пръсти и се опита да се въздържи и да не се ухили толкова широко, колкото й се искаше. А после се предаде и внезапно, тромаво, двамата пристъпиха един към друг и се прегърнаха. След това пак се прегърнаха и този път останаха вкопчени един в друг по-дълго. А после — понеже цялата тази дистанция бе станала направо непоносима — се целунаха. Толкова дълго, че Нел престана да мисли кой гледа; толкова дълго, че направо спря да диша, сякаш изгуби себе си, усети как се разтваря в пространството и сякаш звуците на Париж и усещането за Фабиен, и небето, и уханието във въздуха — всичко бе станало част от нея. Толкова дълго, че накрая майка й закашля многозначително.

— Е, добре — каза Нел, когато с нежелание се откъснаха един от друг. — Тази твоя книга. Така и не ми обясни. Как свършва?

Фабиен седна на пейката до нея.

— Знаеш ли, мисля, че в най-добрите истории самите герои решават. Особено импулсивните.

Нел вдигна очи към катинарите, които проблясваха на моста, погледна към майка си, която пиеше кафе с мосю Тибо. Обърна се и се загледа право напред в Сена, която блестеше нежно в падащия здрач.

— Ами — каза тя, — аз винаги съм харесвала историите с щастлив край…