Джоджо Мойс
Сама в Париж (12)

12.

Вървяха ръка за ръка по пустите улици, покрай галериите и огромните стари сгради. Беше четири без петнайсет сутринта. Краката я боляха от танците, ушите й още бучаха, а тя имаше усещането, че никога не е била по-малко уморена в живота си.

Когато излязоха от „Уайлдкет“, залитаха леко, опиянени от нощта, бирата, текилата и живота въобще, но някак си през изминалия половин час тя бе изтрезняла.

— Нел, нямам представа накъде вървим.

Не я интересуваше. Можеше да върви така завинаги.

— Ами, не мога да се върна в хотела. Пийт може още да е там.

Той леко я побутна с лакът.

— Нали делеше стаята с американката. Може би той не е чак толкова лош.

— Предпочитам американката. Даже и с хъркането й.

Беше му разказала цялата история. Отначало Фабиен определено искаше да набие Пийт. Тя осъзна, леко гузно, че идеята доста й допада.

— Сега ми е малко мъчно за Пийт — подхвърли Фабиен. Дошъл е чак в Париж за теб, а ти хукваш нанякъде с любител на сиренето и жабешките бутчета.

Нел се ухили.

— Аз изобщо не го съжалявам. Не е ли ужасно от моя страна?

— Ти явно си много жестока жена.

Тя се сгуши до него.

— О. Ужасно.

Той я прегърна.

— Знаеш ли, Нел, сигурен съм, че вероятно ще откажеш, но искам да ти го кажа пак — можеш да дойдеш с мен. Ако искаш.

Тя внезапно чу гласа на майка си в главата си: „Ще идеш в дома на непознат мъж? В Париж?“.

— Би било чудесно. Но няма да спя с теб. Имам предвид, мисля, че си страхотен, но…

Думите й заглъхнаха в нощта.

— Но не ме познаваш. А и двамата сме на погрешното стъпало в твоята стълбица на разделите.

Пръстите й стиснаха малкото листче с кода за вратата на хотела в джоба й.

— Е, става ли? Да дойда с теб в апартамента ти?

— Това е твоят уикенд в Париж, Нел.

Каза й, че апартаментът му е само на десетина минути пеш. Тя нямаше представа какво ще стане после. Беше адски вълнуващо.

 

 

Фабиен живееше на най-горния етаж в тясна и висока сграда, която гледаше към вътрешен двор. Стъпалата бяха облицовани със светъл камък и стълбището миришеше на старо дърво и препарат за полиране. Качиха се мълчаливо. Той я беше предупредил, че в останалите апартаменти живеят възрастни дами. Ако вдига шум след десет вечерта, на другата сутрин те идваха да чукат на вратата му и да се оплакват. Но той нямаше нищо против, както й беше казал. Апартаментът му беше евтин, защото собственикът на имота бил твърде мързелив, за да го осъвремени. Сандрин изобщо не го харесвала, бе добавил той.

Когато стигнаха до най-горната площадка на стълбите, тя се стегна.

— Фабиен? — попита тя. — Нали нямаш книги за серийни убийци?

Той отвори вратата й я покани да влезе. Нел спря на прага и се огледа.

Апартаментът на Фабиен представляваше едно голямо помещение с огромен прозорец, който гледаше към покривите насреща. Имаше бюро с купчини листи, а над него бе окачено старинно огледало. Подът беше от дърво. Вероятно е било боядисано преди време, но вече беше бледо и безцветно. В единия край имаше голямо легло, малко диванче до стената, а третата стена беше покрита със снимки, изрязани от списания.

— О — възкликна той, когато забеляза погледа й. — Направих го като студент. Прекалено ме мързи, за да ги махна.

Всичко — бюрото, столовете, снимките, бе странно и интересно. Тя се разходи наоколо, загледа се в препарираната врана на една лавица, в откритата лампа, която висеше от тавана, в колекцията от камъчета до вратата на банята. Телевизорът беше малък и квадратен и изглеждаше поне на двайсет години. На полицата имаше шест чаши и купчина различни чинии.

Той потри глава.

— Още е пълен хаос. Не очаквах…

— Красиво е. Просто е… вълшебно.

— Вълшебно?

— Аз… харесва ми. Как подреждаш нещата. Всичко изглежда така, сякаш е част от някаква история.

Той примигна и я погледна. Струваше му се, че вижда дома си с нови очи.

— Извини ме за момент — каза той. — Трябва само… — Махна към банята.

Вероятно беше за добро. Чувстваше се безразсъдна, сякаш се бе превърнала в човек, когото не познава. Свали палтото, приглади леко роклята си и бавно прекоси стаята, докато не се озова пред прозореца. Покривите на Париж, тъмни и огрени от луната, бяха като обещание.

Погледна купчината листи с надраскани бележки върху напечатаните редове. Някои бяха мръсни, покрити с отпечатъци от нечии подметки. Взе един и се опита да намери познати думи върху него.

Когато той най-сетне излезе от банята, тя държеше четвъртата страница и ровеше из купчината за липсващата пета.

— Преведи ми го — помоли тя.

— Не. Не струва. Не искам да го чета…

— Само тези страници. Моля те. За да мога после да кажа: „Когато бях в Париж, истински писател ми чете своята творба“. Като част от моето приключение в Париж.

Той я погледна, сякаш не можеше да й откаже нищо. Тя направи умолителна физиономия.

— Не съм го показвал на никого.

Тя потупа диванчето до себе си.

— Може би е време.

Фабиен отиде до прозореца и го отвори.

— Хайде тогава. Твоето парижко приключение се нуждае от парижки покрив.

— Искаш да седна на покрива! — Нел надникна навън, но той вече прекрачваше перваза. — Добре!

 

 

Нел и Фабиен седяха на перваза. Полуизпита бутилка вино стоеше до тях. Той й четеше, като гласът му пресекваше, докато превеждаше на английски. Главата й беше облегната на рамото му.

— „Защото той вече знаеше, че това е нещото, което ще ги раздели. И че дълбоко в себе си тя го е знаела от самото начало, като човек, който упорито не обръща внимание на растящия плевел, докато не му закрие слънцето.“

— Не можеш да спреш — каза Нел, когато той спря.

— Другите страници липсват. Както и да е, вече ти казах, че не струва.

— Но ти не можеш да спреш. Трябва да си спомниш какво си написал, всички промени, които си направил, и да го изпратиш на издател. Много е хубаво. Трябва да станеш писател. Е, ти вече си писател. Просто още нямаш издадена книга.

Той поклати глава.

— Истина е. Това е… хубаво. Мисля, че… само как пишеш за жената. За това какво чувства, как вижда нещата. Видях себе си в нея. Тя е…

Фабиен я погледна изненадан. И сякаш без да знае какво прави, тя се наведе напред, обхвана лицето му с длани и го целуна. Беше в Париж, в апартамента на мъж, когото не познаваше, но никога в живота си не бе правила нещо, което да й се струва по-малко рисковано. Ръцете му я прегърнаха и тя усети как я притегля към себе си.

— Ти си… прекрасна, Нел.

— И всичко, което казваш, звучи по-добре, защото е на френски. Може би ще започна да говоря с фалшив френски акцент до края на живота си.

Той наля по чаша вино и на двамата и останаха да седят там, загледани един в друг, усмихнати широко. Разговаряха за работата си и за родителите си, коленете им се докосваха, облягаха се един на друг. Той й довери, че тази вечер го е освободила от Сандрин. Тя му разказа за Пийт и се разсмя, когато си представи как той стига до стаята и се обръща, за да види, че нея я няма. Двамата си представиха как американката се появява сега в стаята, докато Пийт е там, и продължиха да се смеят.

— Знаеш ли… когато Сандрин ме напусна, мислех, че съм обречен. Снощи, докато танцувахме, осъзнах, че просто съм бил объркан. Погрешно съм приел чувството за нещастие.

Нел сплете пръсти с неговите.

— Е добре, когато Пийт не се появи този уикенд, ми се искаше да умра. Мислех си, че всички ще ми се подиграват до края на дните ми. Нел, момичето, което беше зарязано в Града на светлината.

— А сега? — тихо попита Фабиен.

— Чувствам се… — отвърна Нел, докато проследяваше с пръст линиите по дланта му, — … влюбена в цял един град.

В един момент той й помогна да влезе обратно през прозореца. Тя отиде до банята и се загледа в отражението си в огледалото. Кожата й сивееше от умора. Косата й бе ужасно рошава, гримът й отдавна се бе изтрил. И въпреки това сияеше — изглеждаше радостна и пълна с енергия.

Когато излезе, забеляза, че той чете бележника й. Чантата й беше на пода.

Спря на място.

— Какво правиш?

— Какво е това? — Той показа списъка й.

„Причини да остана в стаята си тази вечер“.

— Аз съм сериен убиец? Може да поискам да правя секс с теб?

Той се смееше, но беше и леко шокиран.

— О, боже. Не исках да го виждаш.

Цялата се бе изчервила.

— Изпадна от чантата ти. Исках само да го прибера. „Ще трябва да се преструвам на импулсивна.“ — Той я погледна изненадан.

Тя се засрами ужасно.

— Виж. Аз не съм такава, за каквато ме мислиш. Или поне не бях. Не съм импулсивна. За малко изобщо да не изляза тази вечер, защото дори мисълта за шофьори на таксита ме плаши. Оставих те да си мислиш, че съм различен човек. Аз… съжалявам.

Той прегледа списъка, после отново вдигна очи. Беше готов да се разсмее.

— Кой казва, че си различна?

Тя чакаше.

— Някоя друга ли танцуваше върху онзи бар? Или ме издирваше из Париж в такси с непознати мъже? Или остави приятеля си в хотелската стая, без дори да му каже, че си тръгва?

— Бивш приятел — поправи го Нел.

Той протегна ръка и тя я пое. Остави се да я притегли към себе се. Седна върху коленете му и се вгледа в красивото му, добро лице.

— Мисля, че ти си точно тази жена, Нел от Англия. Ти си тази, която искаш да бъдеш.

Навън просветляваше. Целунаха се отново, може би продължаваше вечно, вече не бе сигурна колко дълго. Реши, че все още е доста пияна, в крайна сметка. Седеше и устните й почти докосваха неговите, докато галеше с върховете на пръстите си лицето му.

— Това е най-хубавата нощ в живота ми — тихо каза тя. — Чувствам се така… сякаш едва сега се събуждам.

— Аз също.

Отново се целунаха.

— Но мисля, че трябва да спрем — каза той. — Опитвам се да бъда джентълмен и да не забравям какво ми каза. И не искам да си мислиш, че съм сериен убиец или секс маниак. Нито пък…

Нел сплете пръсти с неговите.

— Твърде късно е — каза тя и го издърпа от дивана.