Джоджо Мойс
Сама в Париж (9)

9.

Фабиен профуча по улица „Риволи“ и се гмурна в трафика. Всеки път, когато ускоряваше, усещаше ръцете на момичето да го стискат по-здраво. На светофара спря и я попита:

— Добре ли си? — Гласът му бе приглушен от каската.

Тя се усмихна, връхчето на носа й бе почервеняло.

— Да! — отвърна тя и той усети, че също се усмихва.

Лицето на Сандрин винаги оставаше безизразно, докато се возеше с него на скутера, сякаш едва успяваше да прикрие мнението си за шофирането му. Англичанката се смееше и пищеше, косата й се развяваше, а понякога, когато той завиваше рязко, за да избегне някоя кола, появила се внезапно от странична уличка, тя викаше: „О, боже, о, боже, о, боже!“.

Разходи я по оживени булеварди, по задни улички, профучаха по Пон дьо ла Турнел, после минаха над Ил Сен Луи, за да може тя да види как реката проблясва под тях. Прекосиха Пон дьо Л’Аршевеше, за да види и катедралата „Нотр Дам“, осветена в мрака, с гаргойлите, надвесили мрачните си лица от готическите кули.

После, преди да си е поела дъх, отново потеглиха, понесоха се по „Шанз-Елизе“, промушваха се между колите, свиреха на пешеходците, които слизаха на платното. В един момент той забави и посочи нагоре, за да види Триумфалната арка. Фабиен усети как тя леко се наведе назад, докато преминаваха отдолу. Той вдигна палец нагоре и тя му отвърна със същото.

Профуча по някакъв мост и зави покрай реката. Заобикаляше автобусите и такситата, без да обръща внимание, на клаксоните на шофьорите, докато не намери мястото, което търсеше. Забави и спря скутера до главната алея. По реката се носеха туристически корабчета с ярките си светлини, наоколо имаше будки, в които се продаваха ключодържатели с Айфеловата кула и захарен памук. И после видяха и нея. Кулата се извисяваше над тях — милиони метални късчета, издигнали се към безкрайното небе.

Тя отпусна хватката около якето му и внимателно слезе от скутера, сякаш по време на пътуването краката й бяха омекнали. Свали си каската. Фабиен забеляза, че не си направи труда да оправи косата си, както би сторила Сандрин. Беше заета да гледа нагоре, отворила уста от изненада.

Той също свали каската си и се облегна напред върху кормилото.

— Ето! Сега можеш да кажеш, че си видяла най-големите забележителности на Париж — и то за… хм… двайсет и две минути.

Тя се обърна и го погледна, очите й блестяха.

— Това — каза тя — е най-ужасяващото и абсолютно най-страхотното нещо, което съм правила досега в живота си!

Той се разсмя.

— Айфеловата кула!

— Искаш ли да се качиш? Вероятно ще трябва да почакаме на опашка.

Тя се замисли за миг.

— Мисля, че достатъчно чакахме на опашка днес. Много бих искала да пийна нещо силно.

Какво да пийнеш?

— Вино! — поясни тя и отново се качи на скутера. — Чаша вино!

Той усети как ръцете й се плъзгат около кръста му, когато отново запали скутера и потеглиха в нощта.

 

 

Улиците на Брайтън бяха претъпкани, огласени от подвикванията на женски компании, излезли на моминско парти, както и групички добре облечени мъже, които ги оглеждаха преценяващо, преди да са изпаднали в пиянска забрава. Магда, Триш и Сю вървяха заедно една до друга, макар това да причиняваше неудобство на хората, с които се разминаваха по тротоара, и се мъчеха да намерят онзи бар, за който Магда беше чувала, че дава безплатни напитки за жените, дошли без мъжка компания.

— О, по дяволите — възкликна Магда, докато бъркаше в чантата си. — Забравила съм си телефона.

— Тъкмо е на сигурно място в хотела — обади се Триш. — Иначе ще се напиеш и пак ще го загубиш.

— Ами ако срещна някого? Как ще му запиша номера?

— Може да го накараш да го напише… Пийт?

— Къде?

— Пийт? Пийт Уелш?

Трите момичета спряха и зяпнаха размъкнатата фигура, която се олюляваше пред бар „Обятията на русалката“. Той примигна насреща им.

Магда се приближи объркана до него.

— Какво правиш тук? Не трябваше ли да си в Париж?

Пийт потърка темето си. Количеството алкохол, което беше изпил, явно забавяше намирането на подходящо извинение от дежурния му набор.

— О. Това. Да. Ами. Беше малко сложно да се измъкна от работа.

Момичетата се спогледаха, осъзнали положението.

— А къде е Нел? — попита Сю. — О, мили боже. Къде е Нел?

 

 

Нел седеше в крайното сепаре на бар „Ноар“, някъде в центъра на Париж; отдавна бе престанала да се опитва да отгатне къде се намира. Преди доста време някой беше споменал за храна, но явно бяха забравили. Беше се отпуснала в компанията на Емил и Рене и онази приятелка на Емил, с червената коса, чието име Фабиен все забравяше. Беше свалила шапката и палтото си и косата й се полюшваше край лицето, когато се смееше. Всички говореха на английски заради нея, но Емил се опитваше да я научи да ругае на френски. На масата имаше доста бутилки, а музиката беше толкова силна, че всички трябваше да викат.

— Merde!^[1] — повтори Емил. — Но трябва да направиш и физиономия. Merde!

— Merde! — Тя вдигна ръце, както правеше Емил, после отново се разсмя. — Произношението не ми се удава.

— По дяволите.

— По дяволите — повтори тя, имитирайки плътния му глас. — Това го мога.

— Но не го казваш сериозно. Мислех, че всички англичанки ругаят като моряци, не е ли така?

— Буф! — каза тя и се обърна към Фабиен.

— Буф? — не разбра Емил.

— Буф — каза и Рене.

— Още по едно питие! — заяви Емил.

Фабиен осъзна, че непрекъснато я наблюдава. Не беше красива, не и с очевидната красота на Сандрин. Но в лицето й имаше нещо, което привличаше погледа: начина, по който смръщваше нос, когато се смееше. И това, че изглеждаше леко гузна, когато го правеше, сякаш беше нещо нередно. Усмихваше се широко, разкривайки бели и по детски дребни зъби.

Погледите им се срещнаха за миг и двамата размениха въпрос и отговор. „Емил е забавен — казваше този поглед — но и двамата знаем, че става дума за нас.“ Когато извърна поглед, той усети някакъв възел в стомаха си. Отиде до бара и поръча питиета за всички на масата.

— Най-сетне си продължил напред, а? — обади се Фред зад бара.

— Тя е просто приятелка. Идва от Англия.

— Щом казваш — съгласи се Фред, докато сипваше напитките. Нямаше нужда да пита какво искат. Беше събота вечер. — Видях я, между другото.

— Сандрин ли?

— Да. Каза, че има нова работа. В някакво студио за дизайн.

За миг го прониза болка от това, че в живота й се е случило нещо толкова важно, без той да знае.

— Хубаво е — продължи Фред, без да го поглежда, — че си продължил живота си.

И от това единствено изречение Фабиен разбра, че Сандрин си има нов приятел. Хубаво е, че си продължил живота си.

Докато носеше напитките към масата, осъзна нещо. Чувстваше се дискомфортно, но не изпитваше болка. Нямаше значение. Беше време да я остави в миналото.

— Мислех, че ще донесеш вино — каза Нел, която разтвори широко очи, когато се появи с напитките.

— Време е за текила — обяви той. — Само по една. Просто… така.

— Защото си в Париж и е събота вечер — поясни Емил. — А и на кого му трябва причина да пие текила?

Забеляза леко съмнение по лицето й. Но после тя вдигна брадичка.

— Добре, да го направим — каза тя. Всмукна от резена лимон, после изгълта съдържанието на малката чашка, като стисна здраво очи и потрепери. — Мили боже.

— Сега вече официално е събота вечер — обяви Емил. — Да се повеселим! Ще излезем ли по-късно?

На Фабиен му се искаше. Чувстваше се жив и безразсъден. Искаше да види как Нел се смее в среднощните часове. Искаше да иде на клуб и да танцува с нея, ръката му да придържа леко запотения й гръб, докато са впили очи един в друг. Искаше да будува до зори заради нещо хубаво опиянен от живота, от забавленията и от улиците на Париж. Искаше му се да се отдаде на надеждата, която идва с новия човек, който вижда в теб само най-хубавото, вместо най-лошото.

— Разбира се. Ако Нел иска.

— Нел — каза Рене. — Какво е това име? Обичайно ли е за Англия?

— Най-ужасното име на света — отвърна тя. — Майка ми ме е кръстила на героиня от роман на Чарлс Дикенс.

— Можеше да е и по-зле. Можеше да си… как беше? Мис Хавишам.

— Пексниф.

— Фани Дорит.

Всички се смееха.

Тя закри уста с ръка, да прикрие смеха си.

— Откъде знаете толкова много за Дикенс?

— Следвахме заедно. Английска литература. Фабиен чете непрекъснато. Ужасно е. Трябва да се борим със зъби и нокти с него, за да го накараме да излезе. — Емил вдигна чаша. — Той е като… хм… как го казвате? Отшелник. Той е отшелник. Нямам представа как успя да го изведеш тази вечер, но съм много щастлив. Наздраве!

— Наздраве! — каза тя, после бръкна в джоба си за телефона и го зяпна. Изглеждаше стресната и се взря по-отблизо, сякаш да провери дали е прочела правилно.

Добре ли си????

Съобщението беше от Триш.

— Всичко наред ли е? — попита Фабиен, след като тя не каза нищо.

— Супер — отвърна тя. — Просто приятелките ми се занасят. Е… къде ще отидем?

 

 

Беше два и половина през нощта. Фабиен беше изпил повече алкохол, отколкото от седмици наред. Болеше го коремът от смях. В „Зедел“ беше пълно с народ. Звучеше една от любимите песни на Фабиен, която той непрекъснато пускаше, когато разтребваха ресторанта, докато накрая шефът му не я забрани. Емил, който беше в лудешко настроение, скочи на бара и започна да танцува, сочейки гърдите си и ухилен широко към хората долу в краката му. Разнесоха се одобрителни викове.

Фабиен усети пръстите на Нел върху ръката си и хвана дланта й. Тя се смееше, косата й беше потна и кичурчета бяха залепнали за лицето й. Беше свалила палтото си отдавна и той подозираше, че може и да не го намерят вече. Танцуваха от часове.

Червенокосото момиче се качи на бара до Емил, подкрепено от много ръце, и започна да танцува. Двамата се движеха в ритъм и отпиваха бира направо от бутилката. Барманите се бяха отдръпнали назад, гледаха ги и понякога дръпваха настрани чаша, която иначе можеше да пострада от нечий крак. Не за първи път барът на „Зедел“ се превръщаше в дансинг, нито щеше да е за последен.

Нел се опитваше да му каже нещо.

Той се наведе по-ниско, за да я чуе, долавяйки лекото ухание на парфюма й.

— Никога не съм танцувала на бара.

— Наистина ли? Тогава го направи! — каза той.

Тя се засмя, поклати глава, но той не откъсваше поглед от нея. И тя сякаш си спомни нещо. Протегна ръка да се опре на рамото му и той й помогна да се вдигне, след което се озова над главата му, изправи се и внезапно затанцува. Емил вдигна бутилката си за поздрав и тя потъна в ритъма, затворила очи, развяла коси. Избърса потта от челото си, отпи от гърлото на някаква бутилка. Двама, а после и още трима други се качиха при тях на бара.

Фабиен не се изкуши. Искаше просто да стои там, да усеща как музиката вибрира в него, да е част от тълпата, да я гледа и да се радва на удоволствието й, съзнавайки, че той е част от него.

Тогава тя отвори очи и го потърси в морето от лица долу. Забеляза го и се усмихна, и Фабиен осъзна, че чувства нещо, което смяташе, че е забравил как се чувства.

Беше щастлив.

 

 

Беше четири след полунощ. Или може би пет. Отдавна беше престанала да следи. Двамата с Фабиен вървяха един до друг по тиха уличка, крачките й бяха неравномерни по паважа, прасците я боляха от танците. Тя потръпна леко и Фабиен забави крачка, свали якето си и го наметна на раменете й.

— Утре ще се обадя в „Зедел“ — каза той — и ще питам дали някой не е намерил палтото ти.

— О, няма нищо — каза Нел, наслаждавайки се на усещането за тежестта на якето му и лекия мирис на мъж, който се усещаше, докато крачеше. — Беше просто едно старо палто. О, по дяволите. В него беше кодът.

— Кодът?

— За хотела. Няма да мога да вляза.

— Ами… можеш… да останеш… в моя апартамент. — Фабиен не я гледаше, докато говореше. Изрече го небрежно сякаш не беше кой знае какво.

— О. Не — бързо отвърна Нел. — Много си мил, но…

— Но…

— Не те познавам. Благодаря, все пак.

Фабиен погледна часовника си.

— Е… хотелът ще отвори врати след час и четирийсет минути. Можем да потърсим някое денонощно кафене. Или да се разходим. Или…

Нел зачака, докато той мислеше. Фабиен изведнъж се усмихна, протегна ръка и след мигновено колебание тя сплете пръсти с неговите и двамата поеха нататък по улицата.

В момента, в който Фабиен тръгна надолу по хълма, който водеше към кея, Нел за миг се уплаши. Нямаше начин да не свърши като в зловещо заглавие във вестника, мислеше си тя, определено, загледана в мастиленочерната река, сенките на дърветата и пълната пустош на кея долу. И все пак нещо — може би вроденото английско чувство да не покажеш грубост, да не причиниш неудобство на другия, макар и накрая това да доведе до безвременната ти смърт я подтикна напред. Фабиен крачеше с леката походка на човек, който е минавал оттук милион пъти. Не беше походка на сериен убиец, убеждаваше се тя сама, докато внимателно стъпваше подире му. Не че имаше ясна представа как върви един сериен убиец. Просто не беше така. Той се извърна, махна й да го последва, после спря до една малка дървена лодка с пейки за сядане, вързана за голям железен обръч.

Нел забави крачка и се вторачи в нея.

— Чия е?

— На баща ми. Вози с нея туристи по реката.

Той протегна ръка и тя я пое, за да се качи на борда. Фабиен й махна да седне на пейката до него, после бръкна в един сандък и извади оттам вълнено одеяло. Подаде го на Нел, изчака я да го загърне около коленете си, после запали мотора на лодката и потеглиха, поклащайки се леко срещу течението към средата на реката.

Нел вдигна очи, докато навлизаха в тъмните води, загледа се в тихите парижки улици, в бляскавото отражение на уличните лампи във водата и си каза, че това сигурно е сън. Не е възможно да плава в парижки води с непознат мъж посред нощ. Но вече не изпитваше страх. Чувстваше се превъзбудена, замаяна. Фабиен я погледна през рамо, може би забеляза усмивката й и я подкани да стане. Предаде й руля и тя го пое, усещаше как лодката пори вълните под краката й.

— Къде отиваме? — попита тя, но осъзна, че всъщност не я интересува.

— Продължавай да управляваш — каза Фабиен. — Искам да ти покажа нещо.

Продължиха тихо да плават срещу течението. Светлините на Париж около тях, звуците му, които долитаха далечни и прекрасни, създаваха усещането, че двамата са сами тук, в центъра му, в някакъв тъмен и бляскав балон.

— Е — обади се Фабиен. — Имаме два часа да узнаем всичко. Питай ме каквото и да е. Каквото поискаш.

— О, боже. Изобщо не ме бива в това. Добре… какво обичаше най-много като дете?

— Като дете? Футбол. Знаех наизуст имената на всички от „Пари Сен Жермен“: Казагранде, Алжериньо, Сисе, Анелка…

— Добре — прекъсна го Нел, която внезапно реши, че футболната лига може леко да накърни романтичното и парижко настроение. — Ами… кое беше първото момиче, в което се влюби?

— Лесно е — категорично заяви Фабиен. — Нанси Делевин.

— Страхотно име. Как изглеждаше?

— С дълга тъмна коса, цялата в къдрици. Ето такива. — Той завъртя пръсти близо до лицето си, за да покаже къдрици. — Имаше големи тъмни очи. Красив смях. Тръгна с приятеля ми Жерар. Съвсем очаквано — обясни той, когато забеляза лицето й да помръква. — Той имаше по-голям…

Той имитира подскачане нагоре-надолу. Очите на Нел леко се разшириха.

— Как се казва… отскок на батут? Бяхме на седем. Чакай завий леко насам. В тази част има силно течение.

Той сложи ръка върху нейната на кормилото, докато минаваха под един мост. Тя усети топлината на дланта му и се опита да прикрие леката руменина, която плъзна по страните й.

— Нещо от наши дни? — попита Нел.

— Да. Живях със Сандрин две години. Допреди три месеца.

— Какво се случи?

Фабиен сви рамене.

— Какво ли не? Не си намерих по-добра работа. Не довърших книгата си и не станах новия Сартр. Не пораснах, не се промених, не реализирах потенциала си…

— Засега! — обади се Нел, преди да успее да прехапе език. Фабиен се обърна и тя продължи. — Защо трябва да има някакъв срок за тези неща? Имам предвид, че ти имаш хубава работа с приятни за теб хора. Пишеш книга. Хей, ти си човек, който ходи сам на изложби! Не е като да си лежиш по цял ден по боксерки в леглото!

— Може и да съм лежал известно време в леглото по боксерки.

Нел сви рамене.

— Е, да. Това е Първо правило в Наръчника за оцеляване след раздяла: „Лежиш по боксерки в леглото и се самосъжаляваш“.

— А кое е второто? — попита ухилен Фабиен.

— О, самоунижаваш се известно време, после, Трето правило, може би прекарваш нощта с някой напълно неподходящ човек, после, Четвърто, разбираш, че отново се радваш на живота, и тогава, Пето правило, точно когато си решил, че изобщо не се нуждаеш от сериозна връзка, бам! Нещата се подреждат. Появява се Идеалната.

Фабиен се наведе напред над кормилото.

— Интересно. А наистина ли трябва да премина през всички тези етапи?

— Така мисля — отвърна Нел. — Е, може да пропуснеш един-два.

— Ами, аз вече се самоунижавах достатъчно. — Той се ухили, но явно не искаше да каже повече.

— Хайде — подкани го Нел. — На мен можеш да кажеш. Живея в друга страна. Никога няма да се видим повече.

Фабиен сбърчи лице.

— Е, добре… седмици наред, след като Сандрин ме напусна, се мотаех пред офиса й с ето такова изражение…

Той направи физиономия, която Нел можеше да опише единствено като Тъжно галско лице.

— … мислейки си, че ако ме види, тя отново ще се влюби в мен.

Нел се мъчеше да сдържи смеха си.

— Да. С това лице ще покориш всяко момиче. Съжалявам. Не се смея наистина.

— Имаш право да се смееш — отвърна Фабиен. — Подозирам, че е било някаква лудост.

— Романтична лудост. Сигурна съм, че понеже си французин, може да ти бъде простено подобно нещо. — Тя се замисли. — Е, стига да не си сложил проследяващо устройство на колата й, или нещо подобно.

— Добре, Нел, сега аз ще те питам нещо.

Нел зачака. Беше дръпнал ръката си и тя усещаше липсата й.

— Не питай за романтични връзки — предупреди го тя — Има сериозна причина да съм експерт по разделите.

— Добре тогава… Кажи ми кое е най-хубавото нещо, което ти е случило някога.

— Най-хубавото ли? О, надявам се, че още не се е случило.

— Тогава ми разкажи най-лошото.

И тогава го усети. Внезапният студ във въздуха.

— О, не искаш да го чуеш.

— Не искаш ли да го разкажеш?

Усещаше, че я гледа, но остана взряна напред в реката стиснала здраво кормилото.

— Малко е… о, не знам. Добре. Денят, в който загина татко. Катастрофа. Бях на дванайсет.

Вече й беше толкова лесно да го каже, сякаш се бе случило с някой друг. Гласът й бе спокоен, уверен, сякаш бе някакъв незначителен факт. Сякаш не бе разпилял на късчета живота й като паднал метеорит, радиоактивен години наред, изпепеляващ земята наоколо. Рядко споделяше това с някого напоследък. Нямаше смисъл — само изкривяваше посоката, променяше реакциите на хората към нея. Бегло осъзна, че изобщо не го е казала на Пийт.

— Беше излязъл да тича — тичаше три пъти в седмицата, а в петък сядаше да хапне солидна закуска в кафенето на ъгъла, което според мама май обезсмисляше всичко. Както и да е, пресичал улицата, когато някакъв мъж с пикап минал на червен светофар и пречупил гръбнака му на три места. Беше четирийсет и вторият му рожден ден. Двете с мама го чакахме в кафенето да го изненадаме. Още го помня. Седях в онова сепаре, бях толкова гладна, а не смеех да погледна менюто и все не разбирах защо още го няма.

Моля те, само не казвай нещо глупаво, помисли си тя. Моля те, не накланяй глава и не ми разказвай нещо вдъхновяващо, което се е случило с някой твой съсед.

Цареше тишина, после гласът на Фабиен се понесе тихо над водата.

— Било е ужасно. Съжалявам.

— Майка ми го понесе доста зле. Вече почти не излиза от вкъщи. Опитвам се да я накарам да се премести, защото онази къща е твърде голяма за нея, но тя е заседнала там.

— Но ти си поела в друга посока.

Нел се извърна с лице към него.

— Моля?

— Решила си да… как се казва… да хванеш бика за рогата?

Тя преглътна.

— О. Да. Фабиен, аз трябва да…

Вниманието му беше привлечено от нещо напред.

— Изчакай. Трябва да забавим.

Преди да може да каже друго, той беше забавил движението на лодката и сочеше нагоре. Нел погледна натам, където сочеше ръката му.

— Какво е това?

— Пон дез Ар. Виждаш ли златото? Това са любовните катинари. Спомняш ли си?

Нел се вторачи в дребните катинари, струпани толкова плътно един до друг, че парапетът на моста изглеждаше издут и блестеше. Толкова много любов. Мечти. Зачуди се колко ли от тези двойки още са заедно. Колко са щастливи или са разделени, мъртви? Усещаше, че Фабиен я гледа. Внезапно сърцето й натежа.

— Исках и аз да поставя един. Това щеше да е едно от нещата, които смятах да направя. Докато… съм тук.

Внезапно усети тежестта на катинара в чантата си. Бръкна да го потърси. После го остави на пейката до нея и го загледа за миг.

— Но знаеш ли какво? Идеята е глупава. Толкова много хора го правят, че целият мост се е срутил. Прочетох го във влака, докато идвах насам. Това обезсмисля всичко, нали? Искам да кажа, че е идиотско да се постъпва така.

— Гласът й звучеше гневно, което изненада и нея самата.

— Просто унищожаваш онова, което обичаш. Като го обременяваш. Нали? Хората, които го правят, са глупаци.

Фабиен се загледа нагоре, докато бавно минаваха под моста. После отново посочи.

— Мисля, че моят е… ето там. — Той сви рамене. — Права си. Това е просто парче метал. Не означава нищо. — Погледна часовника си. — Хайде… вече е почти шест часът. Да се връщаме.

 

 

Половин час по-късно вече бяха пред хотела. Стояха в хладното утро, някак странно смутени на светло.

Нел свали от раменете си якето му и веднага усети липсата му.

— Онова за катинарите… — подхвана тя, докато му го подаваше. — Дълга история. Но не исках да кажа, че ти си…

Фабиен я прекъсна.

— Няма нищо. Приятелката ми все ми повтаряше, че главата ми е пълна с мечти. Беше права.

— Приятелката ти?

— Бившата.

Нел не сдържа усмивката си.

— Е, моята глава в момента направо прелива от мечти. Имам чувството… сякаш съм влязла в нечий чужд живот. Благодаря ти, Фабиен. Прекарах страхотна нощ. И утро.

— Удоволствието е мое, Нел.

Той пристъпи крачка напред. Двамата бяха лице в лице, само на сантиметри един от друг. И тогава се появи портиерът, отвори шумно вратите и избута с крак на тротоара блокчето, с което подпираха вратата.

— Бонжур, мадмоазел!

Телефонът на Нел завибрира. Тя го погледна.

Обади ми се.

Беше от Магда.

— Наред ли е всичко? — попита Фабиен. Нел прибра телефона в задния си джоб.

— Да… наред е.

Магията бе развалена. Нел хвърли поглед през рамо. Разсеяно се зачуди защо ли Магда е решила да й звъни в този час.

— Най-добре поспи малко — внимателно каза Фабиен. По страните му бе набола брада, но иначе изглеждаше бодър. Тя се замисли дали тя самата не изглежда като уморен кон и потърка смутено нос.

— Нел?

— Да?

— Би ли искала… имам предвид… като част от преживяването ти в Париж, би ли искала да вечеряме заедно тази вечер?

Нел се усмихна.

— Много бих се радвала.

— Значи, ще те взема в седем.

Нел го гледаше как се качва на скутера си. После влезе в хотела, все така усмихната.

 

 

Вече четирийсет и пет минути Пийт седеше натясно между Триш и Сю на задната седалка в колата на Магда. Беше почти напълно изтрезнял, след като го бяха замъкнали с тях към колата, което бе почти двайсет минути по крайбрежната алея, смълчан пред общия гняв на трите абсолютно трезви жени.

— Никога не съм чувала такова нещо. А повярвай ми имала съм много скапани гаджета. Направо съм кралицата на скапаните връзки. — Магда удари по волана за по-голям ефект и неволно зави към средната лента.

— Знаеш, че Нел се притеснява от какво ли не. Дори не хваща късния влак, ако не е проверила предварително къде точно спира.

Магда се извърна на седалката си, за да погледне назад.

— Оставил си я да иде чак в Париж съвсем сама? Какво си въобразяваш, че правиш?

— Не съм искал да ходя в Париж — измърмори Пийт.

— Тогава просто кажи „не“! — посъветва го Сю от лявата му страна. — Казваш просто: „Не, Нел, не искам да ходя в Париж с теб“. Толкова е просто.

Пит извърна поглед настрани.

— Къде ме водите?

— Млъкни, Пийт — сопна се Триш. — Нямаш право да говориш.

— Аз не съм лош човек. — Гласът му прозвуча като хленч.

— Пфу — изсумтя Триш. — Старата песен за добрия човек. Мразя тази песен. Адски ме дразни. Колко пъти си чувала това извинение, Сю?

— Милион пъти — отвърна Сю, скръстила ръце. — Обикновено, след като е спал с друга. Или ми е отмъкнал наденичката.

— Никога не съм отмъквал нечия наденичка — измърмори Пийт.

— Приятелката ти е купила билети за Париж. Ти не си отишъл. Вместо това си отишъл да пийнеш с момчетата в Брайтън. Какво точно трябва да направиш, за да си кажеш, че си лош човек, а Пийт?

— Ами, да убиеш котенце или нещо подобно? — колебливо предположи Пийт.

Магда стисна устни и отби в бавната лента на пътя.

— Убиването на котенца е доста по-надолу в списъка в сравнение с това, Пийт.

— Даже и по-надолу от наденичката — вметна Сю.

Пийт забеляза табелата за Гетуик.

— Та… значи… къде всъщност отиваме?

Магда и Сю мълчаливо размениха поглед в огледалото.

 

 

Нел се събуди в един и петнайсет. Направо за обяд. Примигна няколко пъти да проясни замъгления си поглед, после се протегна лениво, осъзнала къде се намира. Малката хотелска стая на най-горния етаж вече й се струваше странно уютна, новите й парижки покупки бяха спретнато подредени в гардероба, а козметиката й бе разпиляна навсякъде по тоалетката след бързането предната вечер. Бавно се измъкна от леглото, заслушана в непознатите звуци от улицата долу, и въпреки липсата на сън внезапно се почувства възторжена, сякаш нещо вълшебно се бе случило. Един и петнайсет, помисли си тя и сви рамене, както си представяше, че е галският обичай. Имаше няколко часа на разположение да се забавлява в Париж. А после щеше да излезе с Фабиен в последната си вечер. Запя, докато се пъхаше под душа, и после се разсмя, когато за миг потече студена вода.

 

 

Нел се разхождаше надлъж и нашир из Париж. Крачеше из кварталите, обикаляше из пазарите, загледана в лъскавите зеленчуци и плодове, които едновременно й изглеждаха познати и странни, опита една слива по настояване на продавача, а после си купи няколко в малък плик вместо закуска и обяд. Седна на една пейка край Сена и се загледа в преминаващите туристически корабчета, докато хапваше от сливите, мислейки си колко беше хубаво да държи кормилото на лодката и да гледа в огряната от луната вода. Взе плика под мишница, сякаш беше нещо съвсем обичайно за нея, и отиде с метрото до местен битпазар, който бе препоръчан в един от пътеводителите й, където цял час обикаля из сергиите, като вземаше дребни предмети, които някой някога беше обичал, мислено пресмяташе цените в английски лири, а после отново ги оставяше. И докато вървеше из града, пълен с непознати, наслаждаваше се на уханието на храната, която продаваха направо на улицата, а в ушите й, звучеше гълчавата на непознатия език, тя усети как я обзема непознато чувство. Усещаше се свързана с тях, жива.

На връщане към хотела чу момичето отново да свири на челото, нисък звук, плътен и красив. Нел се спря под отворения прозорец, а после поседна на бордюра, без да обръща внимание на любопитните погледи на минувачите. Този път, когато музиката спря, тя не се сдържа, стана и заръкопляска, аплодисментите и отекнаха в тихата улица. Момичето се показа на балкона и надникна надолу изненадано, а Нел му се усмихна. След миг момичето отвърна на усмивката й, после леко се поклони. Нел чуваше музиката в главата си през целия път обратно до хотела.

 

 

Жената на гишето на самолетната компания се вторачи в трите жени, които бяха обградили леко раздърпан мъж Магда се усмихна окуражително.

— Този господин иска един билет до Париж. За следващия възможен полет, моля.

Жената погледна екрана си.

— Разбира се, господине. Имаме… едно място за полета на „Бритиш еъруейс“, който излита за „Шарл де Гол“ след час и десет минути.

— Ще го вземе — бързо отвърна Магда. — Колко струва билетът, моля?

— Еднопосочен? Струва… сто четиридесет и осем лири.

— Шегувате се — измърмори Пийт, който не бе проговорил, откакто пристигнаха на летището.

— Отваряй портфейла, Пийт — сряза го Магда, чийто тон подсказваше, че не е добра идея да се противи.

Жената от самолетната компания вече определено имаше загрижен вид. Магда отвори портфейла на Пийт и започна да брои банкноти и да ги подрежда на гишето до паспорта му.

— Сто и десет лири. Това са всичките ми пари за уикенда — възропта Пийт. Магда бръкна в чантата си.

— Ето. Аз имам двайсетачка. Трябват му и пари за такси в Париж. Момичета?

Тя зачака, докато другите извадиха банкноти от чантите си и внимателно ги преброиха, докато съберат достатъчно. Жената придърпа бавно парите към себе си, като гледаше Пийт.

— Господине — обади се тя, — вие… съгласен ли сте да вземете този полет?

— Да, съгласен е — отвърна Магда.

— Това е лудост — възкликна Пийт. Стоеше навъсен и притеснен.

Жената от самолетната компания явно реши, че е видяла достатъчно.

— Знаете ли, не съм сигурна, че мога да дам билет на този господин, след като не иска да пътува доброволно.

Настана кратка тишина. Момичетата се спогледаха. Зад тях беше започнала да се оформя опашка.

— О, обясни й всичко, Магс — подкани я Сю. Магда се наведе напред.

— Госпожице. От авиокомпанията. Нашата най-добра приятелка ужасно се притеснява да пътува.

— Тя се притеснява от всичко — допълни Триш.

— Вярно е, страхува се от всякакви неща — продължи Магда. — От непознати места, от чуждо нашествие, от предмети, които падат от високи сгради, все от този род. Значи, тя и този господин тук трябваше да отидат на романтично пътешествие до Париж този уикенд. Това е голяма крачка за нея. Огромна. Само че господинът е решил, вместо да отиде на срещата, да се замъкне да пийне с пропадналите си приятелчета в Брайтън. И сега нашата мила приятелка е сам-самичка в непознат град. Вероятно твърде уплашена, за да излезе от хотелската си стая, предвид, че не говори и дума френски, и сигурно се чувства като най-голямата идиотка на света.

— Затова смятаме, че е добра идея Пийт да се качи на вашия полет и да осигури на приятелката си романтични двайсет и четири часа в Париж. Така че може да има лека принуда в случая, да, но е с най-добри намерения. — Тя отстъпи назад. — С много любов.

Последва кратко мълчание. Жената на гишето изгледа строго и четиримата.

— Добре — каза тя накрая. — Ще повикам охраната.

— О, стига! — възкликна Магда и вдигна ръце. — Сериозно ли?

Пийт доби самодоволно изражение. Жената вдигна слушалката към ухото си и набра някакъв номер. Погледна към Пийт.

— Да. Мисля, че е разумно вашият приятел да има ескорт, за да сме сигурни, че ще се качи на самолета. — После заговори в слушалката. — Гише единайсет. Може ли да изпратите служител на охраната тук, моля?!

Попълни и последните данни в самолетния билет и го подаде на Пийт заедно с паспорта. Към тях се приближи солиден на вид мъж от охраната.

— Трябва да сме сигурни, че този господин непременно ще стигне до изход петдесет и шест. Заповядайте, господине. Вашата бордна карта.

Когато Пийт се обърна, тя измърмори тихичко:

— Мухльо.

 

 

Уханието на прясно нарязани зелени подправки се носеше през прозореца на малката кухничка. Докато Фабиен и Клеман стояха един до друг и готвеха, Емил пренасяше една маса и столове през френските прозорци навън в малкото павирано дворче.

— Не тези столове, Емил. Нямаш ли нещо по-удобно?

Фабиен беше необичайно напрегнат, кожата му бе порозовяла от усилията.

— Тези стават — отвърна Емил.

— И патешкото. Татко, нали не си забравил да мариноваш месото?

Емил и Клеман се спогледаха.

Клеман отиде до хладилника.

— Вече и синът ми си мисли, че може да ми каже как се готви патешко. Да, мариновал съм месото.

— Просто искам да е специално — отвърна Фабиен, докато отваряше едно чекмедже и започна да рови в него. — Перфектното традиционно френско меню. Да сложим ли малко лампички на дървото? Емил? Пазиш ли още онези коледни светлинки? Белите. Не искам цветни.

— Кутията е под стълбите — отвърна Емил.

Фабиен излезе пред погледите им. Появи се след минути, понесъл гирлянд от лампички, обзет от решителност. Отиде навън и се зае да ги закрепва по клоните, качен на масата, за да стигне високите места. После започна да пренарежда масата и столовете, оглеждайки ги от различен ъгъл, докато накрая остана доволен. А после отново ги размести, за всеки случай.

Клеман го гледаше внимателно.

— И това за жена, с която се е срещал два пъти — измърмори той.

— Не го спирай, Клеман — обади се Емил и му подаде малко чесън. — Знаеш какво означава това… — Двамата се спогледаха. — Никаква Сандрин повече!

Клеман се замисли, после рязко свали престилката си.

— Всъщност мисля да отскоча до рибния магазин и да купя малко стриди.

Емил продължи да реже с нови сили.

— Отлична идея. Аз ще приготвя моя „Тарт татен“^[2] с калвадос.

Вратата на бутика весело звънна, когато Нел отвори.

— Бонжур! — поздрави тя. — Трябва ми онази рокля. С ананасите.

Продавачката веднага си я спомни.

— Мадмоазел — бавно каза тя, — цената е същата. Ще бъде — как го казахте? — трийсет лири на обличане!

Нел затвори вратата зад гърба си. Тя сияеше и още усещаше вкуса на зрелите сливи в устата си.

— Ами, мислех си за онова, което ми казахте. Понякога човек просто трябва да прави това, което го кара да се чувства добре, нали?

Продавачката беше излязла иззад бюрото си още преди Нел да направи и крачка навътре.

— В такъв случай, мадмоазел, непременно трябва да имате и подходящо бельо за нея…

 

 

Малко повече от час след това Нел слезе по дървеното стълбище на хотел „Бон вил“, наслаждавайки се на начина, по който полата на зелената рокля с ананасите леко се полюшваше с всяка нейна крачка. Поспря на последното стъпало да провери дали всичко е в чантичката й и когато вдигна очи, забеляза, че Мариан я гледа. Рецепционистката вдигна брадичка и кимна одобрително.

— Изглеждате много добре, мадмоазел.

Нел отиде до нея и се наведе леко над бюрото й, за да прошепне заговорнически:

— Купих си и бельо. Мисля, че ще се наложи да живея на хляб и сирене следващите два месеца.

Мариан подреди документите на бюрото си и се усмихна.

— Значи, вече сте почетна парижанка. Поздравления.

Тя излезе навън тъкмо когато Фабиен се появи на скутера си. Той спря и я огледа за миг, а тя му позволи, съзнавайки впечатлението, което създаваше. Протегна й палтото, което беше взел от бара, и тя го взе. После сведе поглед и забеляза обувките му — от тъмносин велур и някак си безспорно френски.

— Много ми харесват обувките ти!

— Току-що ги купих.

— Днес ли?

— Нямаше как да сложа обувките си за работа.

Тя се намръщи.

— Защото ги полях с вино?

Фабиен я изгледа така, сякаш не е разбрала и дума от онова, което й казваше.

— Не! Защото излизам на вечеря с англичанка в Париж.

Впери поглед в нея, докато не отвърна на усмивката му, и после слезе от скутера си, застопори го и протегна ръка.

— Тази вечер сме пеша. Не е далеч. Съгласна ли си?

 

 

Париж сякаш тихо жужеше в есенната вечер. Нел носеше палтото си в ръка, защото, макар да бе съвсем малко по-хладно, отколкото би й се искало, тя страшно се радваше на роклята си с ананаси, а и защото подозираше, че така би постъпила една парижанка. Вървяха бавно, сякаш имаха цялото време на света, спираха да позяпат някоя витрина или да погледат особено красиво изваяна фасада на сграда над главите им. Нел за миг си пожела да може да запечата в бутилка тази вечер, това чувство.

— Знаеш ли — каза тя, — мислех си за снощи.

— И аз — каза Фабиен.

Нел го погледна.

Той бръкна в джоба си и извади малък катинар.

— Остави това. В лодката.

Нел го погледна, после сви рамене.

— О, хвърли го някъде. Вече няма значение, нали?

Докато се наведе да погали минаващо кученце, тя не забеляза как Фабиен го пъхна в джоба си.

— Е, за какво си мислеше? — попита той.

— За баща ти и лодката. — Тя се изправи. — Мислех си, че той не бива да се съревновава с онези големи туристически лодки. Трябва да направи нещо различно. Двамата го направете. Например индивидуални обиколки на Париж за влюбени. Можете да рекламирате по интернет, да покажете на хората всички прекрасни гледки, които показа на мен, да им разкажете историята. Може би дори да им предложите кошница за пикник с прекрасна храна и шампанско? Би било фантастично. Дори и само двамата с теб снощи… всичко беше много… — Гласът й заглъхна.

— Мислиш, че е било романтично?

Тя внезапно се почувства глупаво.

— О, нямах предвид това…

Продължиха да вървят, без да се поглеждат, сякаш двамата се чувстваха странно неловко.

— Идеята е страхотна, Нел — каза Фабиен, може би, за да наруши мълчанието. — Ще кажа на баща си. Може би бихме могли да уредим нещо и с ресторанта.

— И трябва да направите наистина хубав уебсайт. За да могат хората да правят резервации онлайн от чужбина. Париж е градът на романтиката, нали така? И можете да го опишете толкова красиво.

Тя усети, че е необичайно словоохотлива, гласът й звучеше уверено и ръкомахаше, докато вървяха.

— Бутикова разходка — каза той, обмисляйки идеята. Харесва ми. Нел, ти… ти правиш така, че всичко изглежда възможно. О! Пристигнахме! Добре, сега трябва да затвориш очи. Хвани ме за ръка…

Той спря в края на малък павиран площад. Нел затвори очи, но после внезапно ги отвори, когато чантата й започна да вибрира. Опита се да не обръща внимание на телефона си, но Фабиен й махна с ръка, давайки знак да го вдигне. Не искаше в този миг да ги прекъсват. Тя му се усмихна извинително и извади телефона си. И го загледа изумено.

— Наред ли е всичко? — попита след миг Фабиен.

— Наред е — отвърна тя, а после вдигна ръка към лицето си. — Всъщност знаеш ли… — каза тя. — Не. Мисля, че трябва да вървя. Наистина съжалявам.

— Да вървиш? — не разбра Фабиен. — Не можеш да си тръгнеш, Нел! Нощта едва започва!

Тя изглеждаше смаяна.

— Аз… много съжалявам. Има нещо…

Пресегна се за палтото и чантата си.

— Много съжалявам. Нещо… някой е дошъл да ме види. Аз трябва да…

Той сведе очи към лицето й и видя отговора, изписан там.

— Имаш си приятел.

— В известен смисъл. Да. — Тя прехапа устни.

Фабиен се изненада от това колко разочарован се почувства.

— Дошъл е в хотела.

— Искаш ли да те заведа?

— О, не. Мисля, че мога и сама да стигна оттук.

Останаха за миг като парализирани. После той вдигна ръка и посочи.

— Добре. Вървиш право към църквата, ето там, после завиваш наляво и си на улицата на хотела ти.

Тя не можеше да срещне погледа му. Накрая все пак вдигна очи.

— Наистина съжалявам — каза тя. — Прекарах си страхотно. Благодаря ти.

Фабиен сви рамене.

— De rien — каза той.

За нищо, преведе си тя.

Но не беше нищо. Осъзна, че не може да поиска телефонния й номер. Не и сега. Тя го погледна още веднъж после се обърна и си тръгна, вървеше бързо, почти тичаше по улицата към църквата, а чантичката се мяташе подире й.

Фабиен я гледа дълго, после се обърна и сви зад ъгъл! В малкия вътрешен двор Емил стоеше в пълна униформа на сервитьор до малката маса, подредена за двама. Бутилка шампанско в кофичка с лед. Над нея, в клоните на дървото, проблясваха малките бели лампички.

— Тадаа! — възкликна Емил. — Вече си мислех, че никога няма да се появите! Бързо! Патешкото ще изсъхне. — Той погледна зад гърба на Фабиен. — Какво? Къде е тя?

— Трябваше да си тръгне.

— Но… къде? Каза ли й, че приготвихме всичко това…

Фабиен се отпусна тежко на единия от столовете. След миг се наведе напред и духна свещта на масата. Емил загледа приятеля си, после метна бялата кърпа през рамо дръпна другия стол.

— Добре. Ти. И аз. Двамата ще обиколим клубовете таз нощ.

— Не съм в настроение.

— Значи, ти ще пиеш, а аз ще танцувам. А после ще се прибереш у дома и ще напишеш нещо парещо и гневно за непостоянната природа на англичанките.

Фабиен го изгледа. Въздъхна, победен. Емил вдигна показалец.

— Но нека първо да прибера храната в хладилника. Можем да хапнем после. Стига, не ме гледай така! Патешкото струва шест и петдесет евро за килограм! — Вдигна стола, за да го прибере вътре. — Освен това, не ми се иска да признавам, но маринатата на баща ти е наистина страхотна.