Джоджо Мойс
Сама в Париж (8)

8.

В „Шевал бльо“ беше претъпкано в четири следобед, но сервитьорката намери за Фабиен маса вътре. Нел подозираше, че той е от мъжете, които винаги получават хубава маса. Той си поръча късо черно кафе, а тя само каза, че иска същото, защото не искаше Фабиен да чува ужасното й произношение.

Последва кратко неловко мълчание.

— Хубава изложба, нали?

— Обикновено не плача пред картини — каза тя. — Сега се чувствам малко глупаво тук, навън.

— Не. Не, беше много вълнуващо. А и тълпите, хората, фотографите…

Той заговори за изложбата. Каза, че познавал творбите на художничката, но не очаквал, че така ще му въздействат.

— Чувствам я тук, разбираш ли? — каза той и потупа гърдите си. — Толкова е… разтърсващо.

— Да — съгласи се тя.

Никой от познатите й не говорел така, каза тя. Говорели си за това с какво е била облечена Теса в офиса или за снощния сериал по телевизията, или за това кой се е напил до безсъзнание предния уикенд.

— И ние си говорим за такива неща. Но… не знам… мисля, че… изложбата ме вдъхнови. Искам да пиша така, както тя е рисувала. Разбираш ли какво имам предвид? Искам някой да прочете книгата ми и да я почувства като… Буф!

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Мислиш, че е смешно? — Той, изглежда, се засегна.

— О, не. Просто заради начина, по който каза „Буф!“.

— Буф?

— На английски нямаме такава дума. Просто е… аз… — Тя поклати глава. — Просто е смешна дума. Буф.

Той се загледа в нея за минута, после се разсмя гръмко.

— Буф!

И така ледът беше разчупен. Кафето пристигна и тя си сложи две лъжички захар, за да не се намръщи, докато го пие.

Фабиен изгълта своето на две глътки.

— Как ти се струва Париж, Нел от Англия? Това първото ти идване ли е?

— Харесва ми. Поне каквото съм видяла. Но не съм обиколила никакви забележителности. Още не съм видяла Айфеловата кула, нито „Нотр Дам“, нито онзи мост, където всички влюбени окачват малки катинарчета. Май няма да ми стигне времето за всичко.

— Ще се върнеш. Всички се връщат. Какво ще правиш довечера?

— Не знам. Може би ще потърся някой друг ресторант да хапна. Или просто ще си остана в хотела. — Тя се засмя — Ти ще работиш ли довечера?

— Не. Тази вечер — не.

Тя се опита да прикрие разочарованието си.

Той погледна към часовника си.

— По дяволите! Обещах на баща си да му помогна. Трябва да вървя. — Вдигна очи. — Но по-късно ще се срещнем с едни приятели в бара. Би могла да дойдеш с нас, ако искаш.

— О. Много си любезен, но…

— Но какво? — Изражението му беше приветливо, открито. — Не може да прекараш вечерта в Париж затворена в хотелската си стая.

— Наистина. Ще се оправя.

Чу в главата си гласа на майка си: Не бива да излизаш с непознат мъж. Може да е всякакъв. С бръсната глава е.

— Нел. Позволи ми да те почерпя едно питие. Като отплата за билета.

— Не знам…

— Приеми го като парижки обичай.

Имаше невероятна широка усмивка. Тя усети, че се колебае.

— Далеч ли е?

— Тук нищо не е далеч — засмя се той. — Ти си в Париж.

— Добре. Къде ще се видим?

— Ще мина да те взема. Къде е хотелът ти?

Тя му обясни и попита:

— И къде ще ходим?

— Където ни видят очите. Нали си импулсивно английско момиче, все пак! — Вдигна ръка за поздрав, запали скутера си и потегли с ръмжене надолу по улицата.

 

 

Нел се прибра в стаята си. Мозъкът й направо бръмчеше от всички тези събития следобед. Пред очите й бяха картините в галерията, едрите длани на Фабиен около малката чашка за кафе, тъжните очи на жената от картината. Представяше си градините край Сена, волните им простори, реката, която течеше отвъд тях. Чуваше свистенето на вратите в метрото при отварянето и затварянето им. Имаше чувството, че всяка частица от нея жужи развълнувано. Чувстваше се като героиня от книга.

Взе си душ и си изми косата. Прегледа малкото дрехи, които бе донесла — Пийт не обръщаше голямо внимание на облеклото, — и се зачуди дали някоя от роклите й е достатъчно добра за Париж. Всички тук бяха толкова елегантни. Не се обличаха еднакво. И определено не се обличаха като английските жени. Слезе до рецепцията. Жената зад бюрото преглеждаше някакви цифри, а когато вдигна глава, косата й се люшна, лъскава като опашката на състезателно пони.

— Извинете? Знаете ли откъде мога да си купя хубава рокля? Нещо във френски стил?

— Френски стил?

— Може би ще изляза с едни хора тази вечер и бих искала да изглеждам малко по… като французойка.

Рецепционистката остави химикалката си.

— Искате да изглеждате като французойка.

— Или може би поне да не се отличавам толкова?

— И защо не искате да се отличавате?

Нел си пое въздух, снижи глас.

— Аз просто… Вижте, всичките ми дрехи са неподходящи, разбирате, нали? Нямате представа какво е да си нефранцузойка, заобиколена от много елегантни французойки. В Париж.

Рецепционистката се замисли за миг, после се наведе над бюрото си и огледа облеклото на Нел. Изправи се, написа няколко думи на едно листче и й го подаде.

— Не е далеч оттук, надолу по улица „Аршив“. Кажете, че ви праща Мариан.

Нел се загледа в листчето.

— О, благодаря. Вие ли сте Мариан?

Рецепционистката само повдигна една вежда.

Нел се извърна към вратата. Вдигна ръка.

— Доообре! Благодаря… Мариан.

 

 

Двайсет минути по-късно Нел стоеше пред огледало в свободен пуловер и черни прави джинси. Жената в магазина — с артистично разрошена коса и цял куп подрънкващи гривни — наметна шал около раменете на Нел и го завърза по начин, който се стори на Нел типично френски. В магазина миришеше на смокини и сандалово дърво.

— Tres chic, mademoiselle^[1] — каза тя.

— Приличам ли на… парижанка?

— Като от Монмартр, мадмоазел — отвърна жената с подозрително сериозно лице. Нел би заподозряла, че й се присмива, ако не смяташе, че тези жени не се усмихват, за да не им се появят бръчки. Сигурно от смеха се получаваха бръчки.

Нел си пое дълбоко въздух.

— Е, добре, предполагам, че ще мога да си нося всичко и друг път. — Леко потръпна от вълнение. — Бих могла да нося пуловера на работа… Добре, ще ги взема!

Докато стоеше до касата и плащаше, стараейки се да не мисли твърде много за това колко е скъпо, очите й се спряха на роклята на витрината — лятна рокля с кройка от петдесетте, в невероятно изумрудено зелено, с десен на ананаси. Беше я забелязала, когато минаваше оттук сутринта, привлечена от мекото проблясване на коприната под бледото парижко слънце. Напомни й за филмовите звезди от старите холивудски филми.

— Обожавам тази рокля — каза тя.

— Много ще подхожда на тена и косата ви. Искате ли да я пробвате?

— О, не — отвърна Нел. — Наистина не е мой…

Пет минути по-късно Нел стоеше пред огледалото в зелената рокля. Едва се познаваше в нея. Роклята я бе преобразила: подчертаваше цвета на косата й, прибираше я в талията. Превърнала я бе в по-изискана версия на самата нея.

Продавачката нагласи подгъва, изправи се и разтегна устни в типично галски израз на одобрение.

— Точно по мярка ви е. Magnifique!^[2]

Нел се вторачи в новата Нел в огледалото. Сякаш дори стойката й беше различна.

— Искате ли я? Последната е… може би дори бих могла да направя отстъпка в цената…

Нел погледна етикета и слезе на земята.

— О, няма къде да я облека. Обичам да пазарувам дрехи в зависимост от това колко често ще ги нося. Тази рокля сигурно ще струва към… трийсет лири на обличане. Не. Не мога.

— Никога ли не правите нещо просто защото ви харесва? — Продавачката сви рамене. — Мадмоазел, трябва да прекарате повече време в Париж.

 

 

Двайсет минути по-късно Нел беше в хотелската си стая с торбичката от магазина. Сложи си тесните черни джинси и широкия пуловер. Погледна френското списание на леглото, после прелисти страниците му и избра една снимка, която облегна до огледалото, след което си направи прическа и грим като на модела от снимката. Загледа се в отражението си и се засмя, развеселена.

Беше в Париж, в парижки дрехи, готвеше се да излезе с французин, с когото се бе запознала в една художествена галерия!

Приглади косата си назад в свободен кок, сложи си червило, седна на леглото и се засмя.

 

 

След двайсет минути още беше на леглото, загледана някъде в пространството.

Беше в Париж, в парижки дрехи, готвеше се да излезе с французин, с когото се бе запознала в една художествена галерия.

Сигурно беше полудяла.

Това беше най-глупавото нещо, което бе правила в живота си.

Дори по-глупаво от това да купи билет до Париж за мъж, който веднъж й беше казал, че не може да реши дали лицето й му прилича повече на кон, или на кифличка със стафиди.

Щеше да се появи в заглавията на вестниците или, още по-зле, в малко съобщение, което дори не бе достатъчно важно, за да бъде в заглавията.

„Млада жена намерена мъртва в Париж, след като приятелят й не се появил. «Казвах й да не излиза с непознати», твърди майката.“

Загледа се в огледалото. Какво правеше?

Нел грабна ключа, обу се и изтича по тясното стълбище към рецепцията. Мариан беше на мястото си и Нел я изчака да приключи разговора си по телефона, преди да се наведе над бюрото и да каже тихо:

— Ако ме потърси един мъж, бихте ли му казали, че не съм добре?

Жената се намръщи.

— Пак ли имате семейни причини?

— Не. Аз… хм… боли ме стомах.

— Стомах. Много съжалявам, мадмоазел. А как изглежда този мъж?

— С много къса коса. Кара скутер. Разбира се, едва ли ще влезе вътре с него. Аз… висок е. Има хубави очи.

— Хубави очи.

— Вижте, той е единственият, който може да дойде и да пита за мен.

Рецепционистката кимна, сякаш това беше очевидно.

— Аз… Той иска да излезем тази вечер, а… Просто не е добра идея.

— Значи… не го харесвате?

— О, не, той е чудесен. Просто, ами… не го познавам добре.

— Но… как ще го опознаете, ако не излезете с него?

— Не го познавам достатъчно, за да изляза в непознат град и да отида с него на място, което не познавам. Вероятно с други хора, които не познавам.

— Доста непознати неща.

— Точно така.

— Значи, ще си останете в стаята тази вечер.

— Да. Не. Не знам. — Нел стоеше и осъзнаваше колко глупаво звучат думите й.

Мариан я огледа бавно от глава до пети.

— Много хубав тоалет.

— О, благодаря.

— Жалко. Че ви боли стомах. Е, какво да се прави. — Тя се усмихна и се върна към документите си. — Може би някой друг път.

 

 

Нел седеше в стаята си и гледаше френска телевизия. Един мъж разговаряше с друг. Единият тръсна глава толкова енергично, че брадичката му се разлюля като на забавен кадър. Често поглеждаше часовника, чиито стрелки бавно приближаваха към осем часа. Стомахът й изкъркори. Спомни си, че Фабиен бе подхвърлил нещо за малък павилион с фалафел в еврейския квартал. Зачуди се какво ли би било да се повози на скутера му.

Извади тефтера си и грабна химикалката от шкафчето до леглото. Написа:

Причини да остана в стаята тази вечер:

1. Може да е откачен убиец.

2. Вероятно ще иска секс.

3. Може би и двете по-горе.

4. Може да се озова в квартал на Париж, който не познавам.

5. Може да се наложи да говоря с шофьори на таксита.

6. Може да имам проблеми с връщането в хотела късно през нощта.

7. Тоалетът ми не струва.

8. Ще трябва да се преструвам на импулсивна.

9. Ще трябва да говоря на френски и да ям френска храна пред французи.

10. Ако си легна рано, ще мога да стана рано и съвсем навреме за влака за вкъщи.

Седеше и гледаше спретнатия си списък известно време. После написа от другата страна на страницата:

1. В Париж съм.

Продължи да се взира още известно време. След това, точно когато часовникът показа осем часа, тя напъха бележника си в чантата, грабна палтото си и хукна надолу по тясното стълбище към рецепцията.

Той беше там, облегнат на бюрото, разговаряше с рецепционистката и при вида му Нел усети как страните й се изчервяват. Докато вървеше към тях, се мъчеше да измисли как да се оправдае. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи глупаво. Щеше да стане ясно, че се е страхувала да излезе с него.

— О, мадмоазел. Тъкмо казвах на приятеля ви, че може би ще се забавите няколко минутки — обади се Мариан.

— Готова ли си? — усмихна се Фабиен.

Тя не си спомняше кога за последен път някой е изглеждал толкова щастлив да я види — освен може би кучето на братовчед й, което се опитваше да направи нещо неприлично с крака й.

— Ако се върнете след полунощ, мадмоазел, ще трябва да използвате този код за входната врата. — Рецепционистката й подаде малко картонче. Докато Нел го взимаше, Мариан добави тихо: — Много се радвам, че стомахът ви е по-добре.

 

 

— Зле ли ти е? — попита Фабиен, докато й подаваше втората каска.

Парижката вечер беше хладна и свежа. Тя никога досега не се бе качвала на скутер. Спомни си колко много хора загиват при пътни инциденти. Но каската вече беше на главата й, а той се наместваше по-напред на седалката, след което я подкани да седне зад него.

— Вече съм добре — отвърна тя.

Моля те, не ме оставяй да умра, помоли се мислено.

— Чудесно! Първо ще пийнем, а после може и да хапнем, но преди това ще ти покажа малко от Париж, нали?

Тя обви ръце около кръста му, а малкият скутер подскочи напред в нощта. Двигателят изръмжа и потеглиха.