Джоджо Мойс
Сама в Париж (4)

4.

Нел прекара цял час в леглото, но все така не можеше да измисли какво да прави. Пийт нямаше да дойде в Париж. Наистина нямаше да дойде. Беше пропътувала целия път до столицата на Франция с новото си бельо и лакирани в червено нокти на краката, а Пийт й беше вързал тенекия.

Първите десет минути просто се взираше в съобщението на дисплея — с веселото „Приятно прекарване“ — и чакаше още нещо. Но такова не последва.

Лежеше на леглото, телефонът още бе в ръката й, и зяпаше стената. Разбираше, че дълбоко в себе си винаги е знаела, че това може да се случи. Поглеждаше телефона, включваше и изключваше дисплея му само за да се увери, че не сънува.

Но го знаеше. Вероятно го бе разбрала още снощи, когато не бе отговорил на обажданията й. Може би дори го бе усетила миналата седмица, когато всичките й предложения за това какво може да правят в Париж бяха посрещани с „Да, все едно“ или „Не знам“.

Не беше само това, че Пийт не беше приятелят, на когото можеше да се разчита — всъщност той доста често изчезваше нанякъде, без да й каже къде отива. Ако беше пределно честна със себе си, трябваше да признае, че той изобщо не я беше поканил в Париж всъщност. Бяха говорили за местата, където са били, и тя бе признала, че никога не е ходила в Париж, а той бе подхвърлил вяло: „Така ли? О, Париж е страхотен. Ще ти хареса“.

Два дни по-късно, след като приключи ежемесечната си презентация за оценка на риска пред завършващи студенти („Оценката на риска има ключова роля в подпомагането на организациите да осъзнаят и управляват риска, за да избегнат проблемите и да извлекат полза от възможностите! Приятна обиколка из производствените помещения на фабриката и внимавайте, когато сте близо до машините!“), тя завари количката със сандвичите в коридора пред залата. Беше пристигнала поне десет минути по-рано. Загледа се в различните предложения, мислено прецени предимствата и недостатъците на всички и накрая се спря на сандвич със сьомга и крема сирене, макар че беше вторник, а тя никога не си купуваше сьомга и сирене във вторник.

— Какво пък. Тази седмица ще получим бонус, нали? Да се поглезим — весело бе подхвърлила тя на Карла, която обикаляше с количката.

После бе тръгнала към малката кухничка на офиса, като спря отвън да си сипе вода от машината, и докато чакаше чашата й да се напълни, бе дочула разговор между двама от колегите си от другата страна на стената.

— Ще похарча моите за екскурзия до Барселона. Все обещавам на жената да я заведа, откакто се оженихме. — Звучеше като Джим от Логистиката.

— Шари ще си купи някоя от онези скъпи чанти. Това момиче може да изхарчи бонуса си за два дни.

— Лесли ще ги спести за кола. А Нел?

— Нел няма да хукне за Барселона.

И двамата се бяха засмели. Нел, вдигнала пластмасова чаша към устните си, бе замръзнала на място.

— Нел ще ги внесе в спестовна сметка. Може би преди това ще направи екселска таблица. На това момиче му трябва половин час само да си избере сандвич.

— „Дали да взема този с шунка и ръжен хляб? Но днес е вторник, а обикновено ям шунка и ръжен хляб в петък. Може би ще взема с крема сирене. Обикновено ям крема сирене в понеделник. Но какво пък, да се поглезим!“ — Отново се бяха разсмели след грубата имитация на гласа й. Нел сведе очи към сандвича си. — Господи, това момиче никога не е правило нищо необмислено в живота си.

Беше изяла само половината сандвич, макар да обичаше сьомга с крема сирене. Имаше странно гумен вкус в устата й.

 

 

Същата вечер отиде при майка си. След години увъртане и отлагане Лилиан най-сетне се бе съгласила, че къщата е твърде голяма за сам човек и се бе съгласила да се премести, но да я измъкне човек от мястото, където бе живяла двайсет и пет години, бе все едно да изтръгнеш охлюв от черупката му. Нел ходеше два пъти седмично, за да преглеждат заедно кутии с дреболии за спомен, стари дрехи или разни документи, натрупани на купчини по лавиците из старата къща, и се опитваше да склони майка си да се раздели с някои от тях. В повечето случаи й трябваше половин час да я убеди, че не й трябва сламено магаренце от екскурзията в Майорка през осемдесет и трета година например, а после, в края на вечерта, след като излезеше от банята, разбираше; че майка й го е прибрала тайно в стаята си. Нямаше да е никак лесно и бързо. Тази вечер преглеждаха пощенски картички и бебешки дрешки. Потънала в спомени, Лилиан оглеждаше всяка и се чудеше гласно дали „няма да им намерят нова употреба някой ден“.

— О, колко беше сладка в тази рокличка. Даже и с твоите колене. Което ми напомни — нали познаваш Дона Джексън от козметичния салон? Дъщеря й Черил ходила на една от онези срещи, уредени по интернет. Значи, излязла тя с този мъж, а когато отишли заедно в апартамента му, по лавиците било пълно с книги за серийни убийци.

— А той такъв ли бил? — попита Нел, опитвайки да напъха няколко изядени от молци вълнени детски жилетки в торбата, докато вниманието на майка й бе обсебено от разговора.

— Какъв да е бил?

— Сериен убиец.

— Е, откъде да знам?

— Мамо, Черил прибрала ли се е у дома?

Лилиан сгъна рокличката и я остави настрани върху купчината, която щеше да задържи.

— О, разбира се. Казала на Дона, че искал от нея да си сложи маска или пухкава опашка, или нещо такова, затова му свирила.

— Отсвирила го е, мамо. Отсвирила.

— Е, каква е разликата? Както и да е, радвам се, че ти си разумно момиче и не поемаш рискове. О, казах ли ти, че госпожа Хоугън пита дали ще храниш котката й, докато я няма?

— Добре.

— Защото дотогава аз ще съм се преместила. А тя казва, че й трябва някой, на когото може напълно да се разчита.

Нел се бе загледала задълго в чифт къси панталонки в ръцете си, преди да ги натика с незаслужена жестокост в торбата за боклука.

На следващата сутрин, докато минаваше през площада на път за работа, тя се спря пред витрината на туристическата агенция. Имаше реклама, на която пишеше: Само днес специална оферта: Двама на цената на един — три нощувки в Париж, Града на светлината. Преди да осъзнае какво върши, беше влязла вътре и бе купила два билета. Беше ги показала на Пийт, пламнала едновременно от смущение и удоволствие, на следващата вечер, когато бяха отишли в апартамента му.

— Какво си направила? — Тогава беше пиян, спомни си тя сега, и беше примигнал бавно, сякаш не можеше да повярва на очите си. — Купила си ми билет до Париж?

— Купих за двама ни — беше пояснила тя, докато той се суетеше непохватно с копчетата на роклята й. — Дълъг уикенд в Париж. Реших, че ще бъде… забавно. Нали разбираш, малко да разпуснем!

Това момиче никога не е действало необмислено в живота си.

— Прегледах хотелите и открих един точно до улица „Риволи“. Само три звезди е, но рейтингът му е с деветдесет и четири процента одобрение, а и районът е с ниска престъпност — имам предвид, казват, че единственото, за което можем да се притесняваме, са дребни джебчии, но ще си вземем от онези…

— Купила си ми билет до Париж! — Той поклати глава и косата му падна над очите. После само каза: — Разбира се, бейби. Защо не? Чудно. — Не помнеше какво друго беше казал, защото след това вече се бяха озовали в леглото му.

Сега трябваше да се върне в Англия и да каже на Магда, Триш и Сю, че са били прави. Че Пийт е точно такъв, за какъвто го смятаха. Че тя е била глупачка и напразно е похарчила парите си. Беше пожертвала „Женската екскурзия до Брайтън“ за едно голямо нищо.

Стисна здраво очи, за да се увери, че няма да се разплаче, после се изправи. Погледна куфара си. Зачуди се къде ще намери такси и дали може да смени билета си. Ами ако стигне на гарата и откажат да я качат на влака? Помисли си дали да не помоли рецепционистката долу да се обади и вместо нея в „Юростар“, но се притесняваше от ледения поглед на жената. Нямаше представа какво да прави. Париж внезапно й се стори огромен и непознат, враждебен и на хиляди мили от дома.

Телефонът й завибрира отново. Тя го грабна, а сърцето й препускаше лудо. Той все пак щеше да дойде! Всичко щеше да се нареди! Но съобщението беше от Магда.

Забавляваш ли се, малка мръснице?

Примигна насреща му и изведнъж изпита ужасна носталгия. Искаше й се да бъде там, в хотелската стая на Магда, с пластмасова чаша сайдер на мивката в банята, докато двете се боричкат за място пред огледалото, за да се гримират. Англия беше с час назад. Сигурно сега се приготвяха да излязат, куфарите им бяха отворени на пода и по килима се търкаляха новите тоалети, а музиката беше толкова силна, че със сигурност щеше да предизвика оплаквания.

За миг си помисли, че никога през живота си не се е чувствала толкова самотна.

Всичко е страхотно, благодаря. Забавлявайте се!

Написа го бавно и натисна бутона за изпращане, изчаквайки сигнала, който показваше, че съобщението е изпратено отвъд Ламанша. А после изключи телефона си, за да не се налага да лъже повече.

 

 

Нел погледна разписанието на „Юростар“, извади бележника си от чантата и направи списък, обмисляйки възможностите. Беше девет без четвърт. Даже и да успее да стигне до гарата, беше малко вероятно да хване влак, който да я отведе в Англия достатъчно рано, че да се прибере у дома. Налагаше се да остане тук тази нощ.

Под ярката светлина в банята отражението й в огледалото изглеждаше уморено и отегчено, спиралата й беше размазана от сълзите. Изглеждаше точно като момиче, което е изминало целия път до Париж, за да разбере, че е зарязано от безотговорния си приятел. Опря длани на мивката, пое си дълбоко въздух на пресекулки и се опита да мисли трезво.

Трябваше да намери нещо за хапване, да се наспи и после щеше да се почувства по-добре. Утре щеше да хване ранния влак за вкъщи. Не беше каквото се бе надявала да се случи, но все пак беше някакъв план, а Нел винаги се бе чувствала по-добре, когато имаше план.

Затвори вратата, заключи и слезе долу. Опита се да си придаде безгрижен и самоуверен вид, сякаш е жена, която често се озовава сама в непознат град.

— Хм. Имате ли меню за румсървис? Не го намерих в стаята си — обърна се тя към служителката на рецепцията.

— Румсървис? Мадмоазел, вие сте в гастрономичната столица на света. Тук не предлагаме румсървис.

— Добре, тогава знаете ли някое приятно място, където бих могла да хапна нещо?

Жената я изгледа.

— Търсите ресторант?

— Или кафене. Каквото и да е. Някъде наблизо, за да стигна пеша. О, и… хм… ако другата дама се върне, ще й предадете ли, че ще остана тази нощ?

Французойката леко повдигна едната си вежда и Нел си представи какво си мисли: „Значи, приятелят ти така и не се появи, невзрачно английско момиче? Нищо чудно“.

— Наблизо е „Кафе де Бастид“ — каза жената и й подаде малка туристическа карта. — Тръгнете вдясно и след две пресечки ще го видите от лявата страна. Много е приятно. Чудесно място за… — кратка пауза — да хапнеш сам.

— Благодаря.

— Ще се обадя на Мишел и ще се погрижа да ви запази маса. Името ви?

— Нел.

— Нел. — Жената го произнесе, сякаш беше присъда.

Бузите й пламнаха, Нел грабна картата, пъхна я в дамската си чанта и решително прекоси фоайето на хотела.

 

 

Кафенето беше пълно, малките му кръгли маси отвън бяха претъпкани с двойки или групички, които седяха рамо до рамо в дебелите си палта, пушеха, пиеха и разговаряха, докато оглеждаха оживената улица. Нел се поколеба и погледна нагоре, за да прочете името на табелата, чудейки се дали наистина можеше да седне тук сама. Сигурно можеше да се отбие в някой супермаркет и да си купи сандвич. Да, това вероятно беше по-безопасно. Един грамаден мъж с брада стоеше до вратата и погледът му попадна върху нея.

— Англичанката? Да? — прогърмя гласът му над масите.

Нел се стресна.

— Ти ли си Нел? Маса за един?

Няколко глави се извърнаха да я погледнат. Нел се зачуди дали е възможно да се умре от смущение.

— Хм. Да — едва чуто отговори тя, свела глава. Той й махна да влезе, намери й малка маса и един стол в ъгъла до прозореца и тя се настани там. Отвътре прозорците бяха леко замъглени от парата и край нея по масите седяха и си говореха тихичко добре облечени жени около петдесетте, възклицавайки неразбираемо от време на време, както и млади двойки, които се взираха един в друг над чаша вино. Тя се притесняваше, сякаш носеше на врата си табелка: „Съжалете ме. Няма с кого да вечерям“. Погледна към черната дъска с менюто и мислено си повтори няколко пъти непознатите думи, преди да настъпи моментът да ги изрече гласно.

— Bonsoir^[1]. — Сервитьорът, който беше с обръсната глава и дълга бяла престилка, сложи каничка с вода пред нея. — Qu’est-ce^[2]…

— Jevoudraislesteakfrites, s’ilvousplait — изстреля тя. Ястието — пържола с пържени картофки — беше скъпо, но бе единственото, което смяташе, че може да произнесе на френски.

Сервитьорът кимна леко и погледна през рамо, сякаш нещо бе привлякло вниманието му.

— Пържола? А за пиене, мадмоазел? — попита той на перфектен английски. — Вино?

Беше имала намерение да си поръча кока-кола. Но сега само прошепна:

— Да, моля.

— Чудесно — каза той. След минута се върна с кошничка хляб и кана вино. Сложи ги пред нея, сякаш беше напълно нормално жена да седи сама там в петък вечер, и си отиде.

Нел не помнеше да е виждала жена да седи сама в ресторант, като се изключи странната дама от командировката в Корби, която седеше с книга в ръка на маса до тоалетните и си беше поръчала два десерта вместо основно ястие. Там, откъдето идваше Нел, момичетата хапваха на групички, предимно къри в края на дълъг запой вечерта. По-възрастните жени понякога ходеха сами на бинго или на семейно парти. Но иначе жените не излизаха сами и не се хранеха сами в ресторантите.

Но когато се огледа наоколо сега, докато дъвчеше хрупкава коричка от франзелата, тя забеляза, че не е единствената, която вечеря сама. От другата страна до прозореца имаше жена с кана червено вино на масата, която пушеше и наблюдаваше минувачите по улицата. Един мъж в ъгъла си четеше вестника, докато пъхаше нещо, набодено на вилицата, в устата си. Имаше и друга жена, с дълга коса и разстояние между предните зъби, с вдигната яка на сакото, която си говореше с един от сервитьорите. Никой не им обръщаше внимание. Нел се успокои малко и разви шала около врата си.

Виното беше хубаво. Отпи глътка и усети как напрежението от деня полека се разсейва. Пийна отново. Пристигна пържолата й, изпечена до кафяво, от нея се издигаше пара, но когато я разряза, вътре се оказа кървава. Замисли се дали да не я върне, но не искаше да създава проблеми, още повече че можеше да се наложи да говори на френски.

Освен това беше вкусно. Картофките бяха хрупкави, златисти и горещи, а зелената салата — прекрасна. Тя си изяде всичко, като сама се изненада от апетита си. Сервитьорът се появи и се усмихна на очевидното й удоволствие от храната, сякаш за първи път я забеляза.

— Вкусно беше, нали?

— Невероятно — отвърна тя. — Благо… хм, merci.

Той кимна и отново напълни чашата й. За миг тя усети как й става необичайно приятно. Но когато се пресегна за чашата, по някаква причина не прецени разстоянието и изля половин чаша червено вино върху престилката и обувките на сервитьора. Надникна над масата и се загледа в тъмночервените петна.

— Много съжалявам! — Тя притисна ръка към устните си.

Той въздъхна уморено, докато попиваше петната с кърпа.

— Добре съм. Няма нищо.

— Толкова съжалявам. Аз…

— Наистина. Нищо не е станало. Просто денят е такъв.

Усмихна й се бегло, сякаш да покаже, че я разбира, и изчезна.

Тя усети как страните й пламват и извади бележника си от чантата, за да има с какво да се занимава. Набързо прехвърли страниците със списъка на забележителностите в Париж и се загледа в празната страница, докато се увери, че никой не я гледа.

Живей за мига, написа тя на белия лист и го подчерта два пъти. Беше го прочела веднъж в някакво списание.

Погледна колко е часът. Девет и четирийсет и пет. Само още трийсет и девет хиляди и шестстотин нещастни мига, помисли си тя, и щеше да се качи на влака и да се престори, че това пътуване изобщо не се е случвало.

 

 

Французойката още беше на рецепцията, когато Нел се върна в хотела. Естествено. Подаде й ключа на плота.

— Другата дама още не се е върнала — каза жената. — Ако се върне, преди да свърши смяната ми, ще й предам, че сте в стаята.

Нел измърмори „благодаря“ под нос и тръгна нагоре.

Пусна душа и се пъхна под струята му, опитвайки се да отмие разочарованието от деня. Най-сетне, в десет и половина, тя се отпусна в леглото и се зачете в едно от френските списания на нощното шкафче. Не разбираше повечето думи, но не си беше взела книга. Не предполагаше, че ще й остане време за четене.

Накрая, в единайсет, угаси лампата и остана да лежи в тъмното, заслушана в бръмченето на скутерите, преминаващи по тесните улички, както и в случайните разговори и изблици на смях на французите, които се прибираха по домовете си. Чувстваше се така, сякаш е била изхвърлена от някое огромно парти.

Очите й се напълниха със сълзи и тя се зачуди дали да не се обади на момичетата и да им разкаже какво е станало. Но не беше готова за съчувствието им. Не искаше да мисли за Пийт и за факта, че на практика я беше зарязал. Мъчеше се да изтрие от главата си изражението на майка си в момента, когато й кажеше истината за романтичния уикенд в чужбина.

И тогава вратата се отвори. Лампите светнаха.

— Не мога да повярвам. — Американката застана на вратата с поаленели от алкохола страни и голям морав шал, увит около раменете. — Мислех, че вече си заминала.

— И аз така мислех — отвърна Нел и дръпна завивките над главата си. — Имаш ли нещо против да намалиш малко осветлението, моля те?

— Не ми казаха, че още си тук.

— Ами, тук съм.

Нел я чу как стовари дамската си чанта на масата, как трака със закачалките в гардероба.

— Не ми е комфортно да прекарам нощта с непознат човек в стаята си.

— Повярвай ми, ти също не си предпочитаният ми партньор за тази нощ.

Нел остана под завивките, докато жената се суетеше наоколо и влизаше и излизаше от банята. През тънките стени я чу как си мие зъбите, изплаква устата си, как пуска водата в казанчето на тоалетната. Опитваше се да си представи, че е някъде другаде. В Брайтън например, с някое от момичетата, и двете са доста пияни и се опитват да стигнат до леглата си.

— Държа да знаеш, че никак не ми е приятно — каза жената.

— Ами тогава иди да спиш другаде — сопна се Нел. — Защото и аз имам същото право да използвам стаята, както и ти. Даже по-голямо право, ако сравниш датите на резервациите ни.

— Няма нужда да си толкова рязка — обади се жената.

— Е, няма нужда и да ме караш да се чувствам по-зле, отколкото вече се чувствам.

— Скъпа, не съм виновна, че гаджето ти не се появи.

— И аз не съм виновна, че хотелът е дублирал резервациите ни.

Последва дълга тишина. Нел си каза, че вероятно наистина е била твърде рязка. Глупаво беше в крайна сметка две жени да се карат в толкова малко пространство. „И двете сме в една лодка“, помисли тя. Помъчи се да измисли нещо мило, което да й каже.

И тогава в тъмнината чу гласа на другата жена.

— Е, само искам да знаеш, че ще заключа ценностите си в сейфа. И че съм била на обучение по самоотбрана.

— А аз съм Жорж Помпиду — измърмори Нел. Вдигна очи към тавана в тъмното и изчака да чуе щракването, което потвърждаваше, че и другата лампа е угасена.

— Само за протокола — чу се глас в тъмнината. — Това е адски странно име.

 

 

Макар да беше изтощена и леко тъжна, сънят, за съжаление, й убягваше, приближаваше се и после се отдръпваше като стеснителен любовник. Тя се опита да се отпусне, да укроти мислите си, но около полунощ вътрешният й глас категорично заяви: „Не. Никакъв сън за теб, момиче“.

Вместо това мислите й се въртяха и преобръщаха като в някаква центрофуга. Дали не беше прекалено настойчива с Пит? Може би не беше достатъчно самоуверена? Или беше заради нахвърления на ръка списък с френски галерии, с всичките им предимства и недостатъци (времето да стигнеш до тях и предполагаемата големина на опашката за влизане)?

Дали просто не беше твърде скучна, за да бъде обичана от някой мъж?

Нощта се влачеше безкрайна. Тя лежеше в мрака и се опитваше да игнорира звуците на непознатата, която хъркаше на съседното легло. Опита да се протегне няколко пъти, прозяваше се, смени неколкократно позата си. Пробва с дълбоки вдишвания и издишвания, с отпускане на различните части от тялото си, представи си как заключва мрачните си мисли в кутия и после изхвърля ключа.

Някъде около три часа се примири с факта, че вероятно ще остане будна до зори. Стана, отиде на пръсти до прозореца и дръпна леко завесата, откривайки няколко сантиметра от стъклото.

Покривите блестяха под светлините на уличните лампи. Кротък дъждец се сипеше безшумно над павираните улици. Двама влюбени, склонили глави един към друг, бавно се прибираха у дома, шепнейки си нещо.

Това би трябвало да е толкова прекрасно, мислеше си тя.

Американката захърка още по-силно. Силно изхъркване, давещ се звук и след кратка многообещаваща пауза хъркането продължаваше. Нел бръкна в куфара си за тапите за уши (беше взела два комплекта, за всеки случай) и се пъхна обратно в леглото. „Ще се прибера у дома след малко повече от осем часа“, помисли си тя и с тази утешителна мисъл най-сетне се унесе в сън.