Джоджо Мойс
Сама в Париж (3)

3.

Седнал на покрива, Фабиен смъкна вълнената си шапка ниско над очите и запали нова цигара. Това беше мястото, където обикновено пушеше, когато имаше вероятност Сандрин да се прибере неочаквано у дома. Тя не харесваше миризмата и ако беше пушил вътре, само сбърчваше нос и казваше, че студиото вони ужасно.

Первазът беше тесен, но достатъчно широк да побере строен мъж, чаша кафе и триста тридесет и две страници, изписани на ръка. През лятото понякога подремваше тук и всеки ден махаше на тийнейджърите близнаци от другата страна на площада. Те седяха на техния плосък покрив, слушаха музика и пушеха, далеч от погледите на родителите си.

В центъра на Париж беше пълно с такива места. Ако си нямаш градина или мъничко балконче, намираш своето открито пространство, където можеш.

Фабиен хвана молива и започна да задрасква думи. Редактираше ръкописа си вече шест месеца и редовете бяха гъсто изписани с бележки с молив. Всеки път, когато прочиташе наново романа си, намираше нови недостатъци.

Героите бяха плоски, гласовете им звучаха фалшиво. Приятелят му Филип казваше, че трябва да продължи нататък, да го напечата и да го даде на агента, който проявяваше интерес. Но всеки път, когато погледнеше ръкописа, той намираше нови причини да не покаже книгата си на никого.

Не беше завършена.

Сандрин казваше, че не иска да я предаде, защото, докато не го направи, може да се залъгва, че има надежда. Това бе сред не толкова жестоките й изказвания.

Погледна часовника си, понеже знаеше, че му остава само около час преди началото на смяната му. Тогава чу мобилния си телефон да звъни някъде вътре. По дяволите! Мислено се наруга, задето бе забравил да го пъхне в джоба си, преди да излезе на покрива. Остави чашата с кафе върху купчината листове, за да не ги разпилее вятърът, и се извърна да се промуши през прозореца.

Не беше сигурен какво точно се случи след това. Десният му крак се подхлъзна на бюрото, върху което стъпваше обратно в стаята, а левият му крак отхвръкна назад, докато се опитваше да предотврати падането си. И стъпалото му — огромното му грубо стъпало, както би го нарекла Сандрин, — бе изритало чашата и листите от ръба на перваза. Извърна се тъкмо навреме, за да чуе как чашата се разбива на парчета долу върху плочите и да види как триста тридесет и две грижливо редактирани страници от ръкописа му политат в притъмнялото небе.

Гледаше как страниците му бяха подети от вятъра и като бели гълъби се зареяха над улиците на Париж.