Джоджо Мойс
Сама в Париж (10)

10.

Той чакаше пред рецепцията. Седеше, разтворил крака, разперил ръце на облегалката на дивана, и не стана, когато я видя.

— Скъпа!

Тя се вцепени. Погледна към Мариан, която много съсредоточено се взираше в книжата си.

— Изненада!

— Какво правиш тук?

— Реших да превърна уикенда в Париж в една нощ в Париж. Пак става, нали?

Тя стоеше насред фоайето.

— Но нали каза, че няма да идваш?

— Знаеш ме какъв съм. Пълен с изненади. А и не можех да те оставя тук сама с тези любители на сиренето и жабешките бутчета!

Сякаш гледаше непознат пред себе си. Косата му беше твърде дълга, а избелялата тениска и джинси, които бе смятала за готини, сега изглеждаха мърляви в стилната обстановка на хотела.

Мислено се укори и си каза, че трябва да спре. Беше дошъл толкова отдалеч. Беше постъпил точно както искащо тя. Това все трябваше да значи нещо.

— Изглеждаш супер. Страшна рокля! Няма ли да ме поздравиш както трябва?

Тя се приближи и го целуна. Миришеше на тютюн.

— Извинявай. Аз… просто съм малко шокирана.

— Обичам да те държа нащрек, нали? Е, да приберем багажа ми и да излезем да пийнем, а? Или пък да си прекараме вечерта горе с румсървис? — Той се ухили и повдигна вежда. Нел забеляза рецепционистката с периферното си зрение. Тя го гледаше сякаш е нещо вонящо, което някой гост е домъкнал с подметките си на килима.

„Не се е обръснал“, помисли си тя. Даже не се беше обръснал.

— Тук нямат румсървис. Предлагат само закуска.

— Какво?

— Няма румсървис. В хотела.

— Навсякъде има румсървис — заяви Пийт. — Що за хотел е това?

Нел не смееше да погледне Мариан.

— Ами, тук нямат. Защото… защо ти е да ядеш в стаята, след като си в Париж?

Той сви рамене и стана от дивана.

— Добре. Все едно.

И тогава тя забеляза краката му.

— Какво? — попита той, забелязал вторачения й поглед.

— Не си се преобул. — Той се намръщи и тя продължи: — Дошъл си на романтичен уикенд в Париж. По джапанки.

Сега той звучеше подразнен:

— И какво, да не ми кажеш сега, че в някой лъскав френски ресторант няма да ми сервират, защото съм по джапанки?

Нел се мъчеше да откъсне поглед от краката му.

— Какво има, Нел? Господи. Не съм очаквал такова посрещане.

Тя се опита да се стегне. Пое си дълбоко въздух и се усмихна леко.

— Добре — каза тя, като се постара да звучи помирително. — Прав си. Хубаво е, че дойде. Да се качим горе.

Двамата тръгнаха през фоайето. Но изведнъж Нел спря, замислена. Пийт се извърна, вече сериозно ядосан.

— Има нещо обаче — подхвана тя. — Аз… искам само да знам как така дойде в края на краищата? Каза ми, че няма да успееш. Такова беше съобщението ти. Съвсем ясно го пишеше.

— Ами… Не ми се искаше да те оставя сама тук. Знам Колко се страхуваш от разни неща. Особено когато плановете се променят така.

— Но нямаше никакъв проблем да ме оставиш сама в петък вечерта. И снощи.

Той, изглежда, се смути.

— Да. Ами…

Последва дълго мълчание.

— Какво… ами?

Той почеса глава, усмихна се с най-чаровната си усмивка.

— Виж, трябва ли сега да обсъждаме това? Преди малко слязох от самолета. Да се качим горе, да се потъркаляме в леглото, после да разгледаме някоя забележителност. Да? Хайде, бейби. Билетът струваше цяло състояние. Да се позабавляваме.

Нел се вторачи в него и протегнатата му ръка. Доста неохотно му подаде ключа за стаята, той се извърна и тръгна да се качва по дървените стъпала, метнал сака си през рамо.

— Мадмоазел.

Нел се извърна замаяно. Беше забравила, че рецепционистката е там.

— Ваш приятел ви остави съобщение.

— Фабиен? — Не можа да прикрие вълнението в гласа си.

— Не. Една жена. Докато бяхте навън. — Тя подаде сгънат лист с логото на хотела.

Пийт пристига. Сритахме му задника. Съжаляваме, нямахме представа. Надяваме се останалата част от уикенда да мине добре. Триш. XXX

Нел се вторачи в бележката, после погледна към стълбището и накрая отново се обърна към рецепционистката! Помисли за миг, докато слушаше ехото от стъпките на Пийт по стълбището, после бързо напъха листа със съобщението в джоба си.

— Мариан? Бихте ли ми казали къде мога да хвана такси? — попита тя.

— С удоволствие — отвърна жената.

 

 

Имаше четирийсет евро в джоба си и хвърли двайсетачка на шофьора, след което изскочи от колата, без да я е грижа за рестото.

Барът беше претъпкан — плътна маса от тела, бутилки и приглушени светлини. Тя си проправи път, като се озърташе да зърне познато лице, замаяна от миризмата на пот и парфюми. Масата, на която бяха седели, беше заета от хора, които не познаваше. Не го виждаше никъде.

Тя се качи горе, където беше по-тихо и хората седяха на диванчета и си приказваха, но не беше и там. С мъка си проправи път надолу по стълбите и отиде до бара, където им бяха сервирали напитки.

— Извинете! — Наложи се да почака, докато барманът й обърне внимание. — Ехо! Приятелят ми, който беше тук. Виждали ли сте го?

Барманът присви очи, после кимна, спомнил си нещо.

— Фабиен?

— Да. Да! — Разбира се, че всички го познаваха.

— Тръгна си.

Тя усети как надеждите й рухват. Беше го изпуснала. Край. Барманът се наведе напред и сипа питие за друг клиент.

— Merde — тихо пророни тя. Чувстваше се смазана от разочарованието.

Барманът се появи до нея с питие в ръка.

— Можете да пробвате в „Уайлдкет“. Двамата с Емил обикновено се озовават там накрая.

— „Уайлдкет“? Къде е това?

— Улица „Жантизом де…“ — гласът му бе заглушен от избухналия наблизо смях и той се извърна и се наведе напред, за да чуе следващата поръчка.

Нел изтича на улицата. Спря някакво такси.

— Спешен случай! — каза тя.

Шофьорът, азиатец, погледна в огледалото си за обратно виждане и зачака.

— „Уайлдкет“ — каза тя. — Улица „Жантизом…“ и още нещо. Моля ви, кажете, че я знаете.

Той се извърна назад.

— Какво?

— „Уайлдкет“. Бар. Клуб. Уайлд. Кет.

Тя повиши глас. Той само поклати глава. Нел закри лицето си с ръце и се замисли. После смъкна прозореца и викна към двама младежи, които стояха на тротоара пред бара.

— Извинете! Знаете ли къде е „Уайлдкет“? Бар „Уайлдкет“?

Единият кимна, повдигна брадичка.

— Искаш да ни заведеш ли?

Тя огледа лицата им — подпийнали, весели, открити — и реши да рискува.

— Защо не, ако знаете къде е. Къде е?

— Ще ти покажем.

Двамата младежи скочиха в таксито, ухилени широко и дружелюбни. Тя отказа предложението на по-ниския да седне в скута му, прие ментов бонбон от другия. Седеше. Притисната между двамата и вдъхваше миризмата на алкохол и цигарен дим.

— Клубът си го бива. Знаеш ли го? — Младежът, който й бе отговорил първи, се наведе и сграбчи весело ръката й.

— Не — отвърна тя.

Докато младежът обясняваше на шофьора на таксито накъде да кара, тя се облегна назад в колата с непознати и зачака да види къде ще се озове.