Джоджо Мойс
Сама в Париж (1)

1.

Нел премести чантата си на пластмасовата седалка на гарата и погледна часовника на стената за стотен път. Хвърли поглед през рамо, когато вратата с надпис „Охрана“ се отвори. Още едно семейство, очевидно тръгнало към парка „Дисниленд“, мина край нея в залата за заминаващи заедно с бебешката количка, пищящите деца и родителите, които явно не бяха спали отдавна.

В последните тридесет минути сърцето й биеше оглушително и в гърдите й се надигаше тревога.

— Той ще дойде. Ще дойде. Още може да успее — мърмореше си тя под нос.

Влак номер девет нула пет едно за Париж ще отпътува от Втори коловоз след десет минути. Моля, отправете се към перона. Не забравяйте да вземете целия си багаж.

Тя прехапа устни, после му изпрати ново съобщение по телефона — за пети път.

Къде си? Влакът заминава!

Беше му писала два пъти, преди да тръгне, за да потвърди, че ще се срещнат на гарата. Когато не получи отговор, си каза, че навярно е в метрото. Или е бил. Прати му трето съобщение, четвърто. И сега, докато стоеше тук, телефонът й завибрира в ръката и от облекчение направо и се подкосиха краката.

Съжалявам, скъпа. Имам много работа. Няма да успея.

Сякаш се бяха уговорили да пийнат по едно след работа. Тя зяпна телефона с невярващи очи.

Няма да успееш за този влак? Да те изчакам ли?

След секунди дойде отговорът:

Не, ти върви. Ще се опитам да хвана по-късен влак.

Тя бе твърде шокирана, за да се ядоса. Стоеше неподвижно, докато хората около нея ставаха от местата си и си обличаха палтата. Бързо написа ново съобщение:

Но къде ще се срещнем?

Той не отговори.

Имал много работа. В магазин за водолазна екипировка и сърф. През ноември. Колко зает можеше да е?

Озърна се наоколо, сякаш това можеше да е някаква шега. Сякаш всеки момент щеше да се втурне през вратата с широката си усмивка и да й каже, че само се шегува, както обичаше да прави твърде често. А после да я хване за ръка, да я целуне по бузата със студените си от вятъра устни и да каже нещо от рода на: „Нали не мислиш, че ще пропусна това? Първото ти пътуване до Париж?“.

Но стъклените врати си останаха плътно затворени.

— Госпожо? Време е да отидете на перона.

Служителят на компанията „Юростар“ посегна към билета й. За секунда тя се поколеба: „Дали не идва?“. А после вече беше част от тълпата и малкият куфар с колелца се влачеше подире й. Спря и написа:

Значи, ще се видим в хотела.

Тръгна надолу с ескалатора и в този миг огромният влак пристигна с грохот на гарата.

 

 

— Как така няма да идваш? Планирали сме го толкова отдавна.

Годишната „Женска екскурзия до Брайтън“. Ходеха там всеки първи ноемврийски уикенд през последните шест години — Нел, Магда, Триш и Сю, — събрани в стария джип на Сю или в служебната кола на Магда.

Опитваха се да избягат от ежедневието си за две нощи на пийване, закачки с младежи, празнуващи последната ергенска вечер на приятел, а после лекуваха махмурлука си с обилна закуска в невзрачен хотел на име „Брайтсий лодж“ с овехтяла фасада и интериор, напоен с миризмата на десетилетия запои и евтин афтършейв. Годишната екскурзия бе преживяла две бебета, един развод и случай на херпес зостер (бяха прекарали първата нощ в забавления в стаята на Магда). Никой никога не я пропускаше.

— Ами Пийт ме покани да отидем в Париж.

— Пийт ще те води в Париж? — Магда я зяпна, сякаш бе заявила, че ще учи руски. — За същия Пийт ли говорим?

— Не можел да повярва, че никога не съм била там.

— Аз ходих веднъж, на училищна екскурзия. Загубих се в Лувъра, а някой ми напъха маратонката в тоалетната чиния в общежитието — обади се Триш.

— Веднъж се целувах с един французин, защото ми приличаше на онзи тип, който излиза с Холи Бери. Оказа се, че всъщност е германец.

— Пийт с ужасната коса? Твоят Пийт? Не искам да съм гадна. Просто си мислех, че е малко…

— Загубен.

— Простак.

— Тъпак.

— Очевидно бъркате. Явно той е мъжът, който ще води Нел на романтичен уикенд в Париж. Което е… нали разбирате. Страхотно. Само ми се щеше да не е в същия уикенд като нашия.

— Ами, след като вече имаме билети… беше сложно… — измърмори Нел и махна с ръка, с надеждата, че никой няма да я пита кой всъщност е купил билетите. (Това бе единственият уикенд преди Коледа, в който важеше намалението.)

Беше планирала пътуването със същото старание, с което подреждаше документите си в работата. Беше проучила в интернет кои са най-интересните места за посещение, прегледала бе в „Трип Адвайзър“ кои са най-добрите евтини хотели, като бе проверила всеки допълнително в „Гугъл“, и бе записала резултатите в специална таблица.

Беше се спряла на хотел зад улица „Риволи“ — „чист, приветлив, много романтичен“ — и бе запазила „луксозна двойна стая“ за две нощувки. Представяше си как двамата с Пийт се гушкат в леглото във френския хотел, любуват се на гледката към Айфеловата кула през прозореца, държат се за ръце и похапват кроасани с кафе в някое улично бистро. Естествено, базираше се само на снимки от списания и на телевизията: нямаше ясна представа какво прави човек за един уикенд в Париж, освен очевидното.

На двайсет и шест години, Нел Симънс никога не бе прекарвала уикенд някъде с приятел, освен ако не се брои онзи път, когато бе отишла на скално катерене с Андрю Динсмур. Наложи се да спят в неговото „Мини“ и тя се бе събудила толкова вкочанена от студ, че не можеше да си помръдне врата цели шест часа.

Майката на Нел, Лилиан, обичаше да споделя с всеки, който бе склонен да я изслуша, че нейната дъщеря „няма приключенски дух“. Освен това „не е от хората, които пътуват“, „не е от момичетата, които могат да разчитат на външността си“, а понякога, когато си мислеше, че Нел не я чува — „и вече не е в първа младост“.

Това беше проблемът да израснеш в малък град — всички си мислеха, че знаят точно какъв си. Нел беше разумно момиче. Скромно. Което винаги внимателно проучва всяка ситуация и на което може да се разчита да ти полива цветята, да се грижи за децата ти и което нямаше да избяга с нечий съпруг.

Не, майко, мислеше си Нел, докато разпечатваше билетите и ги оглеждаше внимателно, преди да ги пъхне в папката с цялата важна информация, всъщност съм от онези, които отиват в Париж за уикенда.

С наближаването на големия ден тя започна с удоволствие да го споменава уж случайно в разговор.

— Трябва да проверя дали паспортът ми не изтича — каза тя на майка си, когато си тръгваше от дома й след неделния обяд.

Купи си ново бельо, обръсна си краката, лакира ноктите на краката си в яркочервено (обикновено използваше само безцветен лак).

— Да не забравите, че в петък си тръгвам по-рано — подхвърли тя в офиса. — Нали си спомняте. Заминавам за Париж.

— О, каква си късметлийка — хорово възкликнаха момичетата в счетоводството.

„Адски ти завиждам“, беше казала Триш, която не харесваше Пийт повече от останалите.

 

 

Нел се качи на влака, остави чантата си и се запита колко ли щеше „да й завиди“ Триш, ако можеше да я види сега: едно момиче, до което имаше празна седалка и което отиваше в Париж, без да има представа дали приятелят й изобщо ще се появи.