Александра Бракен
Неизчезваща (23)

Двайсет и втора глава

Усетих събуждането едновременно като нещо познато, но и грешно. Сякаш един спомен се бе объркал с друг и се боричкаха под странната тежест на дежавюто. Солидно, плоско, студено — аз бях на земята. Твърда, масивна повърхност. Миризмата на влажна пръст и на нещо характерно човешко изпълни носа ми, но не беше изкуственият аромат на лимон от миналия живот на Черната Бети като служебен микробус на фирма за химическо чистене. Не беше и достигналото до ушите ми боботене на радиоводещия, който информираше за ужасяващите новини от деня. Беше отмереното дълбоко дишане на четирима души, изпаднали в плен на съня.

Да дойда в съзнание, бе като да се измъкна от дъното на блато, покрито с дебела слуз. И чак когато прерязах повърхността, ме удари болката. Започна в ниската част на гърба ми и се изстреля нагоре-надолу по дясната ми страна, като по пътя стягаше всеки мускул и сухожилие до точката на пречупване. Изведнъж земята, одеялата и тъмното ми дойдоха в повече. Усетих призрачната хватка на кожената каишка около главата си, долових горчивия вкус на метал в устата си. Тогава разбрах, че е възможно да се задавиш със спомен, да го почувстваш как се свива здраво и бързо около врата ти. Кожа. Можех да усетя само мириса на кожа.

Палатката на Дунди, установих аз. Значи е било истина. Те ме бяха открили.

Джуд, Вида… Избутах се нагоре, пренебрегвайки протеста на схванатите ми мускули и виещата болка в гърба ми. Ето ги и тях. Спяха по дължина над главите ни, практически един над друг. Дунди. Лиъм.

Мразовит вятър развя задната част на ризата ми, но усещането бе освежаващо, като се имаше предвид застоялият, топъл въздух в палатката. През мен премина мътна мисъл, че трябва да си намеря ботушите, но и тя не ми се стори наполовина толкова важна, колкото нуждата да избягам. Да открия място, на което да съм сама, да изпусна вика, който напираше от самата ми сърцевина. Точно пред мен бяха тлеещите остатъци от лагерен огън по средата на сечището — вероятно стар, обществен къмпинг — и простор, по който бяха разхвърляни ризи и суитшърти, опънати и замръзнали като корави парцали.

Струваше ми се, че е по-студено, отколкото беше, когато за пръв път пристигнахме в Тенеси. Бяха намерили равно сечище, на което да паркират колата. Един бърз поглед наоколо ми разясни, че хълмовете тук бяха по-назъбени от предишните. Изсъхналата трева бе по-излиняла, по-дълга и погребана под стари, покафенели храсти и камъни. Значи, определено не бяхме в Нашвил.

Поех няколко дълбоки глътки въздух през уста и заобиколих купчината изгорени дървета и пепел, които преди им бяха служили като лагерен огън. Дунди бе оставил навън една манерка, но и тя, както и пластмасовата бутилка от вода до нея бяха празни.

Чорапите ми бяха мокри, мръсни и хлъзгави от калта. Препънах се напред и измънках под сурдинка няколко ругатни, след като краката ми решиха да откажат. Отне ми доста по-дълго, отколкото бях склонна да си призная, за да достигна до вана, но веднъж, след като се строполих на мястото до шофьора, получих шанс да възстановя дишането си. Бях оставила бутилка с вода под предната седалка. Помнех усещането за пластмасата, която се удряше в токовете ми всеки път, когато Дунди правеше остър завой. Нуждаех се само от една глътка. Една-единствена глътка, която да премахне отвратителния дъх, обвил езика ми.

Вратите бяха заключени. Отстъпих от страничния праг на колата, като раздвижвах глава, докато се връщах обратно към останките от огъня. Видях някакво тънко сиво вълнено одеяло, което бе проснато около стар дънер. Дощя ми се да го припозная като мое и го загърнах плътно около раменете си.

Нямаме място за вас — тук или където и да е другаде. Единственото място за вас е в онези лагери или заровени под земята с останалите.

Разтърсих силно глава, за да премахна нежелания глас. Разпуснатата ми коса падна върху бузите и раменете ми. Усещах я чиста. Беше мека — дори и спрямо бузите ми. Извадих ръка изпод одеялото и потърсих заплетените краища. Нямаше нито листа, нито възли. Някой я бе сресал.

Боже!, помислих си, увивайки се още по-плътно с одеялото. Онзи мъж… Беше ме влачил зад себе си и право в ръцете на…

Гърлото ме болеше. Изведнъж започнах да чувам статичния шум по-силно, отколкото нарастващия пулс в ушите ми. За една ужасяваща част от секундата почти бях убедена, че Роб се е завърнал и е донесъл със себе си машина за Бял шум. Само че този шум бе нисък и далечен, а и въобще не предизвикваше болка.

Последвах стремителния шум извън сечището, където веднага забелязах стара туристическа пътека. Сняг покриваше неравната земя и криеше остри камъни и безпощадни дупки, но аз зърнах една виеща се пътека, почистена от дърветата. Погалих с ръце застиналите тела на бели дъбове и кленове. Слънцето едва започваше да докосва хоризонта. Първите лъчи бледожълта светлина се разперваха над снега.

В момента, в който стигнах долу край водоема, вече се чувствах глупава, че въобще ми бе хрумнало как това ще е нещо толкова ужасяващо и отвратително — нещо толкова неестествено като Бял шум.

Водопади. Падащи, ревящи водопади в нещо приличащо на миниатюрен каньон. Водата се издигаше над извитите устни на скалистия хълм и се разделяше на по-малки водопади, които се стичаха надолу успоредно на големия. Тъмните скали заобикаляха басейна и се навеждаха напред, почти като тела, присвили рамене от студ.

Пътечката свършваше в нещо, приличащо на дървена платформа, която бе съградена над ръба на малкия водопад. Прескочих едно малко поточе, което се бе отделило от басейна, и счупих коричката от тънък лед, която се беше образувала в двата му края.

Платформата беше влажна, покрита от разпръснати тук-там остатъчни петна от сняг. Избутах настрани една малка блестяща купчинка и се насадих точно на ръба, откъдето щях да имам най-добра гледка към дивата, ръмжаща вода, изсипваща се надолу.

Водопадът предизвикваше фина мъгла над проблясващата повърхност на басейна. Протегнах се надолу и загребах от смразяващо студената вода, за да напръскам лицето си.

Промуших едната си ръка под одеялото и суитшърта, опитвайки се да установя извора на нажежената ми болка. Издутината от чисти и равни шевове спря да ме сърби единствено когато я докоснах и заглуших със схванатите си ледени пръсти.

Първоначално си помислих, че това е само мъглата, която се е прилепила към бузите ми, че вятърът може би бе донесъл пръски вода от водопада. Но болката в гърлото ми си беше все там — масивна и неподвижна — и нещо, което много приличаше на стон, започна да се надига от гърдите ми. Нямаше нито кой да види, че плача, нито пък някакъв смисъл да се мъча да спра напиращите сълзи.

Допрях лице към одеялото, оформих го като топка, която залепих за устата си, за да задуша вика. И сякаш, след като веднъж започнах, бях отключила врата и остатъкът придойде, без да мога да го спра. Всяка мисъл, която преминаваше през мен, бе обагрена в кръв; можех действително да я усетя в гърлото си.

Аз убих онзи човек.

Не, не беше само това. Аз го бях измъчвала чрез страх. Не че той не заслужаваше да бъде наказан за престъпленията, които бе извършил. Но тук ставаше въпрос за начина, по който го бях сторила — как бях използвала тези деца, бях манипулирала тях и паметта им, при положение че те самите вече бяха жертви. А на мен ми бе харесало да го правя. Насладила се бях на лекотата, с която похабих ума му, изпълвайки го капка по ужасяваща капка със страх, докато усетих как той се счупи окончателно. Тъмнината, която в този момент се бе протегнала към мен, беше топла. Вълнуваща. Приливът от нея остави в крайниците ми гъделичкащо чувство на изнервеност, от което все още не можех да се освободя.

Бях изгонила Нокс заради онова, което бе причинил на Лиъм, но същевременно съвсем тенденциозно пренебрегвах факта, че Лиъм никога не би възприел това като правилно решение. Решила бях, че той е неспасяем, но той всъщност бе дете — Нокс или Уес, или както там искаше да се нарича, бе един от нас. И как точно изгонването му на студа, за да умре, беше по-простимо от предаването на други деца в замяна на храна? А Мейсън… Аз можех да помогна на Мейсън, можех да премахна болезнените му спомени, но първият ми инстинкт бе да го използвам като оръжие. Все едно той въобще не беше човек и не заслужаваше да прави свои собствени избори.

Вероятно… пазачите на лагерите бяха прави да постъпват както искаха с опасните деца. Може би наистина се налагаше да сме с намордници, вериги, заставени да следваме заповеди. Бях се почувствала толкова естествено, докато командвах Роб, Нокс или което и да е друго дете, предизвикващо ме в склада.

Но това ме превръщаше в Кланси. Превръщаше ме в Мартин. Превръщаше ме в Оранжевия от автобуса за Търмънд, който бе принудил онази жена да се застреля със собствения си пистолет. Превръщаше ме в неизброимите други, които бяха измъчвали агентите от СОП и пазачите на лагери, като наводняваха умовете им с ужасяващи образи.

Аз не бях с нищо по-различна от тях. Не бях по-добра с каквото и да е. През цялото време си мислех, че получаването на повече контрол над способностите ми щеше да означава да си възвърна живота. Но това май въобще не беше така, нали? Напълно бе възможно неумението ми да ги контролирам и страхът ми от тях да бяха единствените причини, поради които не бях последвала останалите Оранжеви по този път доста по-рано.

Сега вече разбирах как Лигата всъщност ми действаше добре. Те ми бяха дали дисциплина, фокус и посока, що се отнасяше до това как и кога да ползвам способностите си, което само доказваше, че бях права, когато бях казала на Кейт, че не трябва да съм Водач. Ние се нуждаехме от хора, които бяха по-силни; хора, които все още имаха в себе си останала добрина. Или в краен случай хора, които все още можеха да се доверят на инстинктите си, за да не ги отведат до подобен род тъмнина.

Убиец. Като всеки друг агент в Лигата.

Одеялото бе топло и влажно от сълзите ми. Отново вдигнах глава, опитвайки се да охладя болящото ме лице и дробове, но нищо не помогна. Нищо не можеше да изтрие образа на представата ми за Роб и за начина, по който вероятно бе изглеждал, когато Вида го бе зърнала за последно. Нищо не можеше да облекчи последните мисли, които бяха проблеснали в ума му, секунди преди животът му да свърши. Красива жена в карирана рокля, червено колело, открито поле, залез над Лос Анджелис…

Престани — задавих се аз. — Престани.

Болеше ме. Всяка част от мен — от заслепяващото главоболие зад очите ми до раните и синините по гърба. В дробовете ми нямаше достатъчно пространство за въздуха, от който се нуждаех. И колкото и силно риданията да разтрисаха тялото ми, не можех да успокоя напрежението там. Чувствах се така, сякаш ме сгъваха отново и отново, докато не ми оставаше нищо друго, освен да се пречупя.

Връхлитащата вода поглъщаше всеки друг звук, включително стъпките, които проправяха бавна, колеблива пътека в гората зад мен. Но аз знаех, че той е там.

— Ей — каза Лиъм с нежен глас.

Мъглата от водопада премина помежду ни и завъртя едрите снежинки в чисто бяла преграда. Когато тя се отмести със следващия мразовит полъх, Лиъм бе все още там, все още държеше черните ми ботуши до гърдите си, все още беше с онова измъчено изражение на вече повехналото си, пепеляво лице. Той отвори уста и направи малка крачка напред. Краката му бяха нестабилни, ала именно начинът, по който гледаше открито към мен, изучавайки лицето ми, леко ме разтревожи.

Но поне бе жив. Стоеше на собствените си два крака. Изцъклеността в очите му бе изчезнала. Дишането му бе повърхностно, но пък постоянно — стабилно вдишване, стабилно издишване, с леко спиране, за да може да се изкашля.

Винаги бях успявала лесно да разчета Лиъм. Той не можеше да крие мислите или чувствата си, независимо от това колко усмивки си налагаше. Лицето му бе точно толкова прямо, колкото и преди — толкова сърцераздирателно перфектно, дори и с болката, която опъваше линията на устата му. Очите му бяха… толкова бледи на тази светлина. Прескачаха от моите очи към носа ми, оттам към устните ми. Сякаш никога преди не ме беше виждал, но не искаше да спира да ме гледа. В основата на гърдите ми започна болка, която си проправяше път нагоре, въртеше вътрешностите ми, докато накрая се видях принудена да погледна встрани.

— Аз не… — започна той, а думите му бяха обрамчени от нежно отчаяние. — Как мога да ти помогна? Какво… какво мога да направя, за да спра болката? Да направя нещата по-добре?

Лиъм, не можеш. Не и този път. Тази мисъл ме накара да се усетя някак изместена — все едно го наблюдавах да идва към мен от върха на водопада.

— Просто не им казвай за това — прошепнах аз. — Моля те.

Избърсах сълзите от лицето си. Те ме жулеха, докато падаха по бузите, брадичката и врата ми. От една страна, бе притеснително и объркващо, но друга, беше някак логично именно той да ме намери.

С ъгъла на окото си зърнах как Лиъм кима. Естествено, че разбираше — той самият няколко пъти се бе отделял сам, защото не искаше да го видим раздразнен и не на себе си. Когато хората разчитат на теб, не можеш да си докараш друг вид, освен храбър и целеустремен, в противен случай разбиваш на парчета увереността им.

— Трябва да има нещо в лекарството… в чантата — започна той. — Нещо, което да ти помогне да починеш или да… да…

Явно, че бяха успели да занесат лекарствата в лагера. Дунди му ги беше дал. Фактът, че в момента Лиъм ми говореше така свързано, означаваше поне, че все пак имаше някаква полза от удара. И някакво малко добро бе произлязло от него.

Взех си ботушите, когато той ми ги подаде, и ги нахлузих. Чувството за вкочанясване тръгна нагоре от пръстите на краката ми, премина през глезените, за да стигне до прасците. Чаках го да се разпростре. Бях толкова уморена. Така ме болеше. Усещах как се потапям под плосък, сив лед, а нямах силата да се измъкна изпод него. Поех дълбоко въздух и наклоних глава назад — все едно това щеше да е достатъчно, за да спра сълзите.

— Кажи ми — помоли ме той. — Не мога… Това е… Твърде много е…

Твърде много. Умът ми се залепи за тази фраза.

Твърде много, твърде много, твърде много.

Той клекна долу край мен. Адамовата му ябълка подскачаше, когато преглъщаше. Не можех да отлепя очи от нея. Не и докато не се пресегна, а пръстът му мина по белега на челото ми. След като не се сепнах, почувствах как слиза лек като перце надолу — странично по лицето ми, през бузата ми. Ръцете му бяха груби и мазолести благодарение на непрощаващото време. Усетих ги, докато се приплъзваха из косата ми, за да достигнат до вдлъбнатините зад ушите ми. Затворих очи, оставяйки палците му да почистят малките снежинки, които се бяха захванали в миглите ми.

Мърдай — казах си, докато се насилвах да отворя очи. — Мърдай!… защото той не го правеше. Усетих как се наведе към мен, накланяйки главата си по-близо до моята, и аз сторих същото — повдигнах лицето си нагоре, за да го пресрещна по средата на пътя. Очите на Лиъм бяха затворени и за секунда си помислих, че той сякаш беше хванат в капана на някакъв сън. Почувствах как дъхът му затопли устните ми.

Докосването бе толкова уверено, а и аз бях копняла за него така дълго, че в този малък отрязък от сутринта беше особено лесно да забравя какво бях направила.

Той не биваше да ме познава въобще. Камо ли пък да има желание да се опита да го направи.

Твърде много.

— Какво правиш? — прошепнах аз.

Всяка част от него като че ли се стегна и когато го погледнах, разпознах безпокойството по лицето му. Лиъм отдръпна бързо ръцете си и предприемайки това, загуби равновесие. Опита се да се изправи на крака, но бе бавен и слаб. Най-доброто, което успя да сътвори, беше да впери очи настрани, докато крайчетата на ушите му се обагряха в червено. После се изправи на крака и тръгна още преди усещането от допира му да бе изчезнало от кожата ми.

Той промълви нещо, набута ръце под мишници и поклати глава. Крачеше назад в ритъм от по две стъпки, а аз се чудех какво ли изражение бе имало на лицето ми, че върху неговото да се изпише в отговор такова чувство за пълна загуба.

— Всичко е наред — казах му аз, макар това да бе толкова далеч от истината, че щях да се изсмея, ако не плачех вече. Беше впечатляващо — не знаех, че човек може да продължи да потъва, дори и след като се е ударил в тъмното дъно на живота си. Но допускайки го толкова близо до себе си, оставяйки го да ме успокоява след всичко, което бях направила, несъмнено бе доста низко.

Преди да мога да завърша, Лиъм започна отново да говори и онзи странен тон се бе завърнал в гласа му. Докато говореше, той клатеше глава.

— Руби… Ти си Руби… Дунди каза, че ти, Вида и малкият приятел сте му помагали да ме намери. Той ми каза, че аз и ти не сме се срещали никога досега, но трябва да сме го сторили… ама наистина, тъй като лицето ти ми е познато. Знам и гласа ти. Как става това?

— Аз ти говорех, докато беше болен — отвърнах и долових как паниката завладява стомаха ми. — В склада в Нашвил.

— Не… Не… Искам да кажа… да, знам, че си го правила — Лиъм говореше несвързано по начин, който беше почти развълнуван. И крачеше също по ограничената ширина на дървената платформа. — Не е това. Знам, че не е това.

Приключи с това сега. Не го обърквай повече. Един чист разрез и можеш да приключиш нещата.

— Аз съм от Лигата — прекъснах го аз, защото бях наясно, че това е единственото нещо, което щеше да го накара да спре да се приближава, единственото нещо, което щеше да измени състраданието му в пълно и всепоглъщащо презрение.

— Ти… — започна той. — Какво? Това не е… Това не е възможно!

Лагерите. Трябваше да мисля за лагерите, които щяхме да освободим веднага щом занесях информацията обратно на Коул и Кейт. Хубавото нещо, което щеше да излезе от това и да се издигне над басейна с кръв под краката ми и следите от дим и огън, които стъпките ми оставаха зад мен. Сега това беше моето бъдеще. Това бе едничкото нещо, което ме чакаше.

— Но ти си прав. Срещали сме се преди — добавих аз. — В една тайна квартира в Мериленд. Дадох ти парите от брат ти. Помниш ли?

Вече си спомняше. Виждах го по лицето му, по начина, по който изправи рамене. Задържах поглед върху дърветата зад главата му. Ръцете ми бяха прихванати здраво насред гърдите ми в опит да попречат на последната частица топлина да изчезне. Той изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Но сега си напуснала, нали? — попита Лиъм. — Защото Дунди щеше да ми каже. Той не би скрил нещо подобно от мен. Била си в Лигата, но сега си…

— Още съм в Лигата. Както и Вида, и Джуд — познавах достатъчно добре Дунди, за да знам точно защо не бе разкрил тази част от фактите. — Не ти е казал, защото е предусетил, че ще искаш да се разделим. Но той и аз имаме сделка.

— Аз… Нещо не разбирам — успя да промълви Лиъм и отново пое назад, като прокарваше ръка през лицето си. — Сделка ли?

Вече бях забила ножа в гърдите му. Завъртайки го сега, това щеше да приключи нещата завинаги.

Недей — прошепна тихо един глас. — Не още.

Той ме гледаше и чакаше. Тресеше се от студ или от гняв — така и не можех да разбера. Пристъпих към него и той не помръдна. Вече дишаше по-трудно — с хриптящо, влажно просвирване в гърдите. Пресегнах се към подгъва на якето на брат му и разкъсах шевовете, които Коул бе направил набързо.

Флашката бе най-обикновен черен правоъгълник с отпечатан златен лебед — логото на Леда Корп. Беше топла, тъй като бе живяла близо до тялото му през последните няколко часа или може би дни.

Лиъм се препъна назад, а всяка негова мисъл се разбиваше в лицето му.

— Какво, по дяволите, е това?

— Брат ти — отвърнах му аз. — Той ни изпрати да те открием. Когато си избягал от Фили, си взел неговото яке вместо собственото си. И си понесъл и това със себе си.

— А то какво е? — повтори той, като се помъчи да я достигне. Свих юмрук и наблъсках проклетото нещо в джоба си, преди да бъда изкушена да извърша нещо тъпо. Всичко това заради някакво малко парче евтина пластмаса.

— Това е класифицирана информация — казах аз, принуждавайки краката си да вървят напред и нагоре по пътечката. — От Операцията, в която е участвал брат ти.

Почти се надявах, че той няма да тръгне след мен, че ще си остане там, долу, а аз ще се върна, ще премина през лагера, през горите, в които се намирахме, и просто ще изчезна. Но нищо в живота ми нямаше никога да е толкова лесно. Вместо това той ме задмина по пътечката. Първите няколко стъпки ги взе така, сякаш излизаше с клатушкане от вода до коленете му. Беше нестабилен и изкашляше течността, която бе хваната като в капан в дробовете му. Инстинктивно протегнах ръка напред, за да го подкрепя, но той издърпа ръката си настрани и продължи да напира, викайки името на Дунди.

А той май вече беше излязъл навън да ни търси. Срещнахме го насред пътя — тъкмо на завоя към лагера. Момчето представляваше бъркотия от сънливи очи и намачкани дрехи. Мозъкът му явно още не бе загрял, тъй като не се бе досетил да си сложи палто или обувки, независимо от ниската температура.

— Какво? — извика той, гледайки помежду ни. — Какво става?

— Не мога въобще да повярвам — изрече раздразнено Лиъм. — Каква тъпанарска игра си мислиш, че играеш?

Дунди примигна.

— Ама… ти какво…?

— Знам всичко! — Лиъм застана до него, като все още дишаше тежко вследствие на изкачването по пътеката обратно към лагера. — Колко време смяташе да криеш това от мен? Лигата! Сериозно ли? Боже, та ти беше по-умният! И ти си сключил сделка с тях?

— Ааа… — Дунди разтри с ръка кичурите си тъмна коса и изпусна дълга въздишка, разкриваща раздразнението му. Имах около три секунди, за да отклоня гнева на Лиъм обратно към себе си, преди Дунди да каже нещо, за което наистина щеше да съжалява.

— Да, това! — Лиъм влетя гневно в лагера, втурвайки се в посока към загасналия огън. Не ме допускаше достатъчно близо до себе си, така че да не делим общ въздух за дишане.

— Моля те, ще ме изслушаш ли? — попитах аз. — Всичко това беше моя идея — от начало до край. Брат ти ни изпрати да открием флашката и в процеса на търсене попаднахме на приятеля ти. Разбрахме се, че ако му помогнем да те намери, после няма да издадем каквато и да е информация за вас двамата на Лигата. И ще ви помогнем да стигнете до Калифорния, за да намерите Зу.

Първоначално реших, че широко отворените очи на Дунди, с които ме погледна, бяха последица от шока му пред способността ми да преминавам от лъжа в лъжа. Но една част от мен трябва да е била наясно, дори още в момента, в който го изричах, че избрах грешното име, за да завърша нещата.

— И точно как ги знаеш тези неща? — каза Лиъм. — Всъщност откъде знаеш за нея?

Преглътнах и се обгърнах с ръце. Умът ми препускаше през обяснения, но всяко ново бе по-глупаво от старото.

— Отговори ми!

Аз трепнах.

— Ами… просто съм слушала истории — … от Дунди… искам да кажа.

Лиъм се обърна към Дунди, а лицето му гореше от гняв и отказ да повярва.

— Какво друго си й разказал?

— Нищо! Лий, трябва да се успокоиш. Моля те, седни! Чуй ме!

— Не мога да повярвам! Ти не разбираш ли, че те си имат начини, по които да я проследят? Да не искаш да я приберат? Зу! Та ние си бяхме обещали, че… Мислех, че…

— Той не ми е казвал нищо за нея, освен че известно време сте пътували заедно — казах спокойно аз. Лиъм се отнасяше покровителствено с всички ни по различен начин, но Зу бе особен случай.

— Стой настрани от това, Зелена! — той все още бе изцяло фокусиран върху Дунди. — Какво друго си й разказал? Какво друго е изкопчила от теб?

Сякаш нещо ме раздруса — една-единствена дума ме извади от равновесие.

— Как я нарече току-що? — прекъсна го Дунди. Естествено, че и той бе забелязал.

— Какво? Вече нямам право да я наричам с името й ли? — попита той. Погледът му беше изпълнен с присмех. — Как искаш да ти казвам? Какво хитро кодово име ти измислиха от Лигата? Тиква? Тигър? Мандарина?

— Ти ме нарече Зелена — казах аз.

— Не, не съм — отрече той. — Защо, по дяволите, ще те наричам така? Много добре знам каква си.

— Нарече я — настоя Дунди. — Ти я нарече Зелена. Наистина ли не си спомняш?

Сърцето ми строши леда около себе си, удари се в ребрата ми и започна да бие все по-силно с всяка минута мълчание, която следваше. Гневът го бе изоставил бързо и сега беше заменен от объркване, което разцъфтя в неприкрит, доловим страх, докато ни оглеждаше двамата.

— Всичко е наред — казах аз и вдигнах ръце в плах опит да го успокоя. — Няма проблем. Можеш да ме наричаш, както си решиш. Това няма никакво значение…

— Ти нещо правиш ли на ума му? Да не го принуждаваш да е винаги мил с теб? — попита Лиъм. Лицето му бе зачервено и изглеждаше като че ли яростта му беше на път да премине в притеснение. Той гледаше към приятеля си и виждаше там непознат.

Не можех да следвам постоянно променящите му се настроения и изведнъж се зачудих дали си струваше да влагам енергия в това. Споменът за случилото се край водопада, когато ме намери, се изпари като мъгла. А може пък и аз да си бях въобразила всичко.

— Ти майтапиш ли се с мен? — възкликна Дунди. — След всичко, което се случи в Ийст Ривър? Трябва ли да ти напомням, че докато Кланси Грей те бе превърнал в малкото си пуделче, мен не успя дори да ме докосне?

— Аз не… Какво? — дъхът на Лиъм сякаш експлодира извън него. — За какво въобще говориш?

Ох — помислих си аз. — По дяволите!

Когато бях проникнала, за да се извадя от спомените му, ми се бе наложило да… откъсна някои от тях, иначе нищо нямаше да има смисъл. Нощта, в която се опитахме да напуснем Ийст Ривър, беше един от тях, тъй като целият ужасяващ епизод бе причинен от това, че свалих гарда си и се доверих на Кланси, при положение че не биваше да го правя. Аз бях с главна роля в историята.

Но пък… какво бях вмъкнала на нейно място? Напълно ли бях изтрила тази нощ? Умът ми се въртеше, опитвайки се да изрови образите, които бях наблъскала в празните места, но всичко бе черно, черно и пак черно.

Дунди се извърна към мен с поглед, който можеше да изпепели планина.

— Какво си зяпнал към нея? — избухна Лиъм. — Не те знам въобще какво търсиш тук, а и с тях?

— Опитвахме се да те открием! — отвърна му Дунди. — Всички ние искахме само да ти помогнем!

— Оооо, за бога! — дочу се пронизителният глас на Вида от палатката. — Вие, двамата, не можете ли просто да млъкнете и да се върнете да спите? Не е нужно да слушаме една и съща тъпа караница вече за пети път — при това още преди пет сутринта!

Джуд направи доста храбър опит да я озапти да млъкне, но вредата бе нанесена.

— Ти… Ти… Не мога… — заломоти Дунди, прекалено ядосан, за да може да състави реално изречение. — Я излез тук! Веднага!

— Ела и ме хвани, голямо момче — изпя му тя в отговор. — Знам, че нямам точно частите, които харесваш, ама все ще измислим как да се сработим.

— Като например функциониращ мозък? — извика той.

— Дунди! — прекъснах го аз. Той знаеше каква е тя, а сега просто се поддаваше на манипулациите й. — Вида, моля те, излез. Ти също, Джуд.

Тя напусна палатката, завита с одеялото около себе си — като надиплена роба на кралица. Ефектът се разваляше от факта, че избледняващата й синя коса стърчеше от двете страни на главата й като рога. Джуд също не изглеждаше по-добре. Не знам дали някога го бях виждала с подобни тъмни кръгове под очите. Той се измъкна навън зад нея с якето си от Спешна помощ и седна от отсрещната страна на огнището.

— Няма да си променя мнението, така че въобще не започвайте да ми дърдорите колко велика е Лигата или пък какви прекрасни хора са агентите — каза Лиъм, кръстосвайки ръцете си пред гърдите. — Кажете на Коул да върви по дяволите! Нямам нужда от него или от вас, за да се грижите за мен!

— Каза хлапето, което бе на две крачки от протягащите се пръсти на смъртта, когато го открихме — вметна Вида и врътна очи. — Няма нужда да ни благодариш, между другото.

— Кълна ти се, че нямаме никаква друга мотивация, освен да вземем флашката и да приключим с нашата част от сделката — казах му аз, наблюдавайки как гърдите му се издигат с усилие в опит да поемат достатъчно въздух. Беше ми по-лесно да му говоря така, сякаш бе непознат. А той бе толкова блед, толкова слаб, толкова брадясал и мръсен, че не беше особено трудно да си го представя като такъв.

Това не е Лиъм — мислех си аз. — Нещо не е наред.

— Така ли било? — каза студено Лиъм. — Не съм искал нищо от това, а и последното нещо, което бих си пожелал, е за мен да се грижи някой като теб.

Отне ми секунда повече от на другите, за да разбера, че последното се отнасяше за мен.

— Ей! — прекъсна го Джуд. — Ние просто се опитваме да помогнем. Не е необходимо да си толкова зъл.

— Лий, драматизираш! — започна Дунди.

— А, ти? Божеее! Имаш нови очила, кола, малко електронни джаджи и вече се мислиш за Рамбо в джунглата. Никога не съм си представял, че и ти ще им се вържеш.

— След като той ни има доверие — започна отново Джуд, — защо ти ни нямаш?

— На Лигата? — Лиъм смеси изсмиването с кашлица. — Ама наистина ли всички сте толкова глупави? — Той вдигна ръка, за да спре това, което Вида щеше да каже. — Те говорят за рехабилитация, а в същото време задържат деца като заложници. Говорят за това, че тренират децата да се защитават, а после се обръщат и ги изпращат да бъдат убити. Или сме в лагери, или сме в Лигата, или пък бягаме. А това дори не е избор. Знаете ли какво искам? Избор! Само един. И в момента го правя. Вие може и да нямате нищо против да се върнете в ръцете на онези убийци, но аз смятам да стоя настрани от тях. От вас.

След това той премина покрай Дунди и мен и тръгна обратно надолу по същата пътечка, водеща към водопада. Дунди погледна странично към мен, но аз продължавах да следя Лиъм, докато се свличах върху дънера и разтривах разсеяно редицата шевове в долната част на гърба ми.

— Наистина ли допускаш, че той би искал да го последвам и този път? — попитах аз.

Дунди въздъхна, потърка с ръце горната част на раменете си и пое след приятеля си надолу по пътечката. Никой от двамата не стигна далеч. Ако се изправех на пръсти, щях да видя Лиъм, който се бе облегнал изцяло на едно дърво. Първоначално изглеждаше, като че ли Дунди стоеше на безопасно разстояние, не желаейки отново да провокира гнева на Лиъм. Но той явно му каза нещо или му се извини, защото в следващия момент Дунди вече се приближи до него. Едната му ръка беше на гърба на Лиъм, а другата сочеше обратно в нашата посока.

— Не мога да повярвам, че той наговори всички тези тъпотии — измърмори Вида. — Това момченце си променя настроението по-често от бебе, имащо рожден ден.

— Не бях осъзнал, че ни мрази толкова много… — сподели Джуд.

— Той не ви мрази — успокоих го аз, наблюдавайки все още момчетата. — Ненавижда Лигата! Смята, че ще се справим по-добре без тях, че нямаме нужда от тях.

— Да, но той имаше нужда от нас — допълни Вида. — И то точно когато се давеше в собствената си слуз.

Джуд беше притихнал. Наблюдаваше ме как следя с поглед другите. Когато надзърнах към него, за да го попитам какво не е наред, той просто отмести очи настрани и се зае с извличането на палтото на Дунди от палатката. Аз се насилих да седна върху един от дънерите около огнището. Целият ми мозък туптеше в ритъм с пулса ми.

Минаха още десет минути, преди Дунди и Лиъм да се върнат при нас. Дунди все още клатеше глава — очевидно разочарован. Лиъм гледаше надолу и ни избягваше. Хапещият студ или срамът бяха оцветили краищата на ушите му в червено. Той задържа ръцете си в джобовете и продължи напред — покрай нас, към палатката.

— Засега се съгласи да остане — информира ни Дунди. — Иска да отидем в Калифорния и да потърсим Зу, но не желае никой от вас да ни следва. Вероятно ще се наложи да се разделим, преди да стигнем междущатската граница.

— На това хлапе му липсват само няколко цвята, за да се превърне в истинска дъга, нали? — каза Вида и направи физиономия. Джуд се присламчи към тях двамата и подаде палтото на благодарния и треперещ Дунди. — Гледайте да ни изпратите пощенска картичка, когато ви хванат и ви тикнат обратно в лагер.

— Ще продължа да го обработвам — обеща Дунди. — Той просто трябва да се успокои.

— Знам — съгласих се аз. — Благодаря ти.

Но реално се досещах, че това нямаше да е достатъчно.