Александра Бракен
Неизчезваща (10)

Девета глава

Проблемът се състоеше в това, че след като започнех, не можех да спра. Усещах как всяка частица от мен хлътва в него. Сякаш се нуждаех да се уверя, че той е от плът и че сърцето, което бие до ухото ми, е негово. Дунди ме тупаше притеснено по гърба, а аз зарових лице в якето му и се разпаднах на съставните си части.

— Как? — започнах аз. — Защо си тук?

Шумоленето на дърветата зад нас почти не бе регистрирано от ума ми, но Дунди погледна нагоре и извика:

— О, хайде, Лий… Знам, че и ти искаш прегръдка…

Стана прекалено бързо, за да успея да го предупредя или да спра нещата. Дунди ме пусна, за да ме скрие зад себе си и да ме хвърли в още по-голям смут от този, в който бях досега. Реших, че умът ми си играе игрички с мен, защото ми се стори, че той е извадил дълъг ловен нож от колана на панталоните си. Изглежда, Вида го бе взела на прицел с пистолета си и бе свалила предпазителя.

— Ама, това е… — започнах аз, долавяйки как ръцете му се стягат под мен. — Дунди…

— Кои, по дяволите, сте вие? — попита той.

— Не съм аз човекът, който излиза с нож в битка с пистолет — каза Вида, и размаха оръжието си, за да наблегне на факта.

— Чакайте, чакайте, чакайте! — намеси се Джуд, изскачайки зад дървото отдясно на нея. Той се плъзна надолу по калния склон и се хвърли между тях. — Не съм Лиъм. — Каза той и посочи себе си, а после и Вида. — И тя не е Лиъм. — Джуд се извърна обратно към Дунди, а гъстите му вежди се сключиха, докато размахваше пръст. — Също не си Лиъм…?

При тази реплика Вида се извъртя към него и го изгледа.

— В коя вселена това трупче би ти приличало на нещо подобно на Коул Стюарт?

Гласът на Джуд стана по-писклив, докато се опитваше да се защити.

— Не знам. Примерно брат от друга майка? А има и нещо, което се нарича осиновяване…

Дунди свали ножа си. Виждах как умът му функционира на бързи обороти. Прескачаше от една ужасна възможност към друга, докато обработваше информацията: непознатите, сълзите ми, липсата на Лиъм.

— Боже мой! — каза той и лицето му посивя. Притисна юмрук към стомаха си, все едно щеше да повърне. — О, боже мой!

— Не. Не! — добавих бързо. — Той не е мъртъв!

Поне не знаеш, добави умът ми.

— Защо не сте заедно? — Сега вече и той самият май беше близо до сълзите. Косата му бе пораснала повече от обичайната му спретната прическа, а очилата със сребристи рамки, които подхождаха на лицето му, го правеха да изглежда толкова по-зрял, отколкото си го спомнях. Въобще не приличаше на себе си, не и докато не забелязах как бе смачкан от страха. Ето това бе онзи Дунди, когото помнех — винаги между два пристъпа на паника.

— Той никога нямаше да те остави. Никога!

Погледнах настрани, ала не към Вида и Джуд, които безмълвно наблюдаваха всичко това, а към меката кал, която се превръщаше в дом за дъждовните локви в краката ни.

— Руби — поде Дунди с неестествен глас. — Какво се случи?

Поклатих глава и притиснах замръзналите си ръце към лицето си.

— Ти ли го остави? — започна да гадае той. — Скарали ли сте се? Разделили сте се за няколко дни?

Надявах се, че като шептя, ще отнема част от жилото на истината, но това така и не се получи. Дунди с изумление направи крачка назад, а очите му проблясваха с ужас.

— Не си го направила! — каза и ме грабна за раменете. — Та това бе единствената причина, поради която вярвах, че всичко с вас ще е наред. Смятах, че вие двамата ще останете заедно!

— А какво трябваше да сторя? — попитах, без да се притеснявам, че започвах да повишавам тон. — Ти беше… Ти беше мъртъв, а те ни бяха заловили. И аз реших да сключа сделка. А знаех — бях сигурна — че той няма да си тръгне по друг начин. Какво, по дяволите, трябваше да предприема?

Дунди поклати глава.

— Тези деца… и те ли са от Лигата? Ти с тях ли си?

— Те са… — захванах аз.

— … все още стоят тук и чакат някакво обяснение кой, за бога, е това — прекъсна ни Вида, а по лицето й не се четеше нито капка забавление.

Мозъкът ми най-после започваше да се сглобява обратно в работещ порядък, а с това дойде и пресният, силен страх.

Вида бе тук. Вида, която ни бе преследвала, за да ни върне в Лигата. Вида, която сега бе видяла и Дунди и можеше да го опише на Лигата, ако се наложеше. Която дори можеше да се опита да го прибере.

Избутах го назад, стараейки се да го задържа зад мен.

— Това не е никой! — отвърнах аз. — Той въобще не те интересува.

— Ъъ, как пък не! Определено е, ако ще идва с нас да търсим Стюарт — добави Вида.

— Какво каза?

— Вземи си размърдай клеясалия мозък — посъветва ме тя. — Не съм тук да ви връщам обратно. Дойдох, за да ви помогна. — Тя се обърна към Джуд. — Много мило, че ми се отплати, като ме зашемети с ток, малко лайно.

— Ако не си била с Екип Бета и Бартън, за да ни прибереш в Щаба, тогава защо?

Вида врътна очи, но после отговори с възможно най-самодоволен вид.

— Бях прикрепена към вашето романтично дирене. Единственият начин да изляза, без това да се стори подозрително, бе като предложех да участвам в гонитбата ви, тъй като на теория би следвало да ви познавам доста добре.

— Ами Екип Бета? — попита Джуд.

— Върнати са в Щаба. Получиха заповед да заведат обратно Роб или нещо подобно. Вие двамата, женчовци такива, почти предизвикахте истински бунт у дома с малката си сензационна новина — тя отметна коса назад. — Албан ми даде две седмици, за да ви открия. Така че… нека циркът потегли на турне.

Аз стоях и я зяпах, клатейки недоверчиво глава.

— Ти си такава лъжкиня! И какво? Да не си представяш вече как се отдалечаваме с теб, вгледани в залеза?

— Не — отвърна Вида. — Очаквам направо да заподскачате щуро, при това с усмивка и възможно най-малко ругатни, защото в противен случай Коул няма да уважи тъпата ви сделка да накара Лигата да освободи лагерите.

Значи, наистина бе така… тя не лъжеше, че е тук, за да ни помогне. Коул иначе нямаше да я прикрепи към нас. Целта бе прекалено значима. Изненадах се колко накърнена се оказа гордостта ми от факта, че той не смяташе, че ще мога да се справя с тази Операция сама… че допускаше, че имам нужда от подкрепление.

Джуд се обърна да ме погледне — напълно объркан.

— Добре, да действаме тогава! — извика Вида, пляскайки с ръце. — Ако ще проверявате къщата, залавяйте се бързо.

— Никъде няма да ходя с вас! — намеси се Дунди. Разпознах изражението на лицето му — толкова пъти го бях виждала, след като другите ме допуснаха в групата и преди той да приеме факта, че ще остана с тях. Дунди не бе известен с умението си да крие чувствата си — независимо дали ставаше дума за гняв, страх или подозрение. Той и Лиъм си приличаха по това, само че при Лиъм то идваше по природа, а при Дунди бе напълно осъзнато. Смятам, че той просто бе решил, че няма никакъв смисъл да се преструваш на нещо различно от онова, което си.

— Няма — успокоих го аз, хващайки го отново за ръката. Усетих как мускулът под пръстите ми се стегна. — Ела. Трябва да поговорим. Ще ти обясня всичко.

Той ме погледна с доста нещастно изражение.

— Само ние тогава. Не искам…

И четиримата го чухме вкупом. Затварящи се врати на кола. Една, две, три.

Дръпнах Дунди назад, за да се прилепим към къщата. Махнах на Джуд да дойде бързо към нас. Вида заобиколи зад близките дървета, ботушите й бяха безшумни в меките листа. Светлата й коса бе последната следа от нея, която изчезна в дъжда.

Погледнах нагоре към прозореца, през който се бе измъкнал Дунди. Ръката ми се протегна, за да докосне разхлабената мрежа, а сетне да му помаха към гората. Може би трябваше да се опитаме да се разкараме там. Да изчезнем сред пустошта и по този начин да ни изгубят.

— Бартън ли е? — промълви Джуд.

Дунди и аз му изшъткахме. На гърба на къщата на Лиъм имаше пет прозореца в бели рамки и чудесна малка врата с мрежа, която бе закована на място със здрави шперплатови дъски. Един квадрат от тухли бе симпатично построен, за да служи като вътрешен двор откъм задния вход на къщата. Блестящата в мъгливия дъжд зелена трева бе избила нагоре през пукнатините.

Паднах на ръце и колене върху мокрите тухли, пропълзявайки бавно по дължина на къщата, докато гласовете не станаха по-силни. Ноктите ми се впиха в плата на панталоните ми. Ушите ми се напрегнаха. Двама мъже. Една жена.

Когато най-после се върнах назад, за да предам информацията на момчетата, Вида бе вече там, приклекнала между Дунди и Джуд. Щом усети погледа ми върху себе си, тя извърна очи нагоре и рязко вирна брадичката си напред.

— Четирима са общо — подшушна тя. — Една жена и трима мъже. Изглеждат като агенти на СОП.

Закрих устата на Джуд с ръката си.

— Въоръжени ли са?

Тя кимна.

— Както обичайно. Каква е тази къща? Защо е толкова важна, че са прикрепили сензори за движение?

— Сензори ли? — попита Дунди.

— Слагат ги под покрива, така че да покриват и четирите страни на къщата — обясни тя, очевидно раздразнена, че той не приема веднага думите й за чиста монета.

С Дунди си разменихме по един поглед, което позволи на Джуд да махне ръката ми от лицето си. Естествено, че щяха да инсталират нещо, за да следят къщата. Ако не заради Лиъм, то поне заради Коул. Странно, че Коул не й бе доверил нищо за брат си. Възможно бе да не е имал време.

Гласовете бяха притихнали, но аз чувах тежките им стъпки през обраслата градина в десния край на къщата. Вече бяха прекалено близо, за да се опитваме да бягаме към дърветата. Нямаше начин да не ни забележат.

С въздишка, която разтресе цялото му тяло, Дунди се изправи и избута настрани висящите парчета от мрежата. Примирението бе привело раменете му.

— Вярваш ли ми? — попита той, виждайки изражението ми.

— Естествено.

Джуд издаде странен звук зад мен, но аз не му обърнах внимание.

— Тогава кажи на приятелите си да влязат вътре — той кимна към вече отворения прозорец. — И се изправи. Ще се наложи да ти сложа белезници.

Имаше нещо хубаво в това да си шокиран до безчувственост. Не се налагаше да се правиш на ужасен. Ето че стоях там и усещах как острите ръбове на пластмасовите опашки спират притока на кръв в китките ми. Оставих ги да прекъснат връзката с всяка мисъл в главата ми.

Кой е този човек?, почудих се, като се загледах по-отблизо в него. Носеше камуфлажно ловно яке с качулка, което бях мернала бегло, сиво вълнено поло и чифт избелели дънки, омърляни от прах и дълго носене. На хълбока му имаше малък мобилен телефон и кожена куриерска чанта. Преди, когато пътувахме заедно, той държеше цялата си собственост в един стар кожен куфар, който беше намерил. Онова му отиваше толкова повече, отколкото тази странна… имитация на представата му за външния вид на преследвач.

Предполагаше се, че трябва да се почувствам по-сигурна заради това, че го виждам така добре подготвен и снабден, но то някак си ме изплаши.

Ръката на Дунди бе спокойна, когато пое брадичката ми и ме обърна и в двете посоки, за да разгледа с неодобряващ поглед раните и натъртванията от предната вечер. Другите гледаха зад затворения прозорец. Лицето на Джуд беше толкова близо, че почти се опираше в стъклото.

— Може би ще е по-добре, ако се престориш на припаднала — прикани ме той.

Предложението дойде съвсем навреме. Докато се свличах на земята, видях проблясък на черно в момента, в който агентите на Специален отряд Пси завиха край ъгъла.

Четирима. Вида беше права. Жената с кестенява коса бе най-висока от групата. Стърчеше с няколко сантиметра над мъжете. Единият бе по-стар, а косата му обграждаше главата му като пепеляворус пръстен. Останалите двама бяха по-млади и си приличаха доста — като братя. Всичките бяха въоръжени с обичайните пушки, белезници и други нужни атрибути.

— Мога ли да ви помогна? — лицето на Дунди сякаш бе издялано от камък.

Войниците не знаеха какво да мислят за нас, но пък и не свалиха насочените оръжия. Аз обаче започнах да разбирам какво е наумил още преди да проговори отново.

— И какво? Решихте да дойдете и да ми свиете наградата изпод носа ли? Искате да се измъкнете и да не ми платите?

Изпъкналата вежда на по-възрастния войник щръкна нагоре.

— Ти преследвач на изроди ли си?

Прочете ми мислите. Ако това бе хитростта, която бяхме измислили, май бяхме в по-голяма беда, отколкото си представях. Обичайно Дунди бе точно толкова заплашителен, колкото кактус в саксия.

— Ето! — той се пресегна към кожената чанта на колана си и завря нещо в лицето на агента. Приличаше на малка книжка с размер като на паспорт.

Възрастният мъж пристъпи напред, но се обърна да погледне назад към жената.

— Обходи периметъра. Провери дали е пътувала сама.

Дунди отново размаха книжката, докато останалите трима тръгнаха да обикалят. Възрастният мъж въздъхна и няколко пъти погледна ту към лицето на Дунди, ту към онова, което пишеше в книжката.

— Добре, г-н Листър — каза той, докато му връщаше обратно документа. — Проверихте ли я през базата данни?

— Няма я в нея — отвърна Дунди. — Вероятно се скита от доста време. Липсва всякаква информация за нея.

— Изпробвахте ли я? — попита той. — Ако е Синя или Жълта, ще ви трябва…

— Зелена е — прекъсна го Дунди. — Защо? Демонстрация ли искате?

— Можем да я вземем — предложи мъжът. — Да ви спестим неприятностите с превозването.

— Вече ви казах, че я няма в системата — настоя Дунди, а заплашителният тон в гласа му се долавяше все по-отчетливо. — Напълно съм наясно с целия процес. Не може да ми преведете парите, след като не е регистрирана. Ако си искам парите, се налага да ида до най-близкото полицейско поделение и да попълня документите.

Мъжът изсумтя, но не се опита да го отрече.

— Колата на пътя ваша ли е?

— Не — отвърна Дунди, въртейки очи. — Долетях на облак и се спуснах върху това хлапе като светкавица, пропаднала от небесата.

— Ей! — не закъсня сърдитият отговор на агента. — Мога да я взема и ти не си в състояние да ми попречиш. Така че внимавай как се държиш, момче.

Това поведение и мен доста ме озадачаваше. Дунди не бе храбър по природа. Вярно, куражът му нарастваше, когато усетеше, че приятелите му са застрашени, но това тук дори не бе храброст, а беше живо безразсъдство. А то бе последното — съвсем последното нещо — което свързвах с него.

Не знам колко време мина между този момент и следващия, в който радиостанцията на агента зажужа. Минута. Десет години. Цяла вечност.

— Тук Джейкъбсън. Чуваш ли ме?

Мъжът откачи черното уоки-токи от колана си.

— Чувам. Открихте ли нещо?

— Не. Нищо необичайно. С този дъжд, който вали, е доста трудно да се разбере каквото и да е. И да е имало следи — вече ги няма. Край.

— Сама е. Сигурен съм — каза Дунди. — Следвах я.

— Добре — отвърна мъжът. Видях как ботушите му потъват малко по-навътре в мъртвата, кална трева, когато той пристъпи с две крачки по-близо до мен. Затворих отново очи, но бе почти невъзможно да накарам тялото си да се отпусне безжизнено, при положение че той бе толкова близо. Не исках агентът да ме докосва. Паниката ми изригна ярка като сутрешна светлина в мига, в който ботушът му побутна ребрата ми.

Студената мокра кожа на ръкавицата му се сключи около горната част на ръката ми и той ме дръпна рязко от земята. Ръката ми се изви и почувствах остра, режеща болка в рамото.

— Недейте! — изръмжа Дунди. — Не докосвайте…!

Захватът на агента не отслабна.

— Искам да кажа — започна Дунди пак, ала този път с нормален глас, — че ако детето е наранено, приспадат разходите за медицинска помощ от парите за наградата. Аз поемам нещата оттук… сър.

— Така е по-добре — каза мъжът и ме пусна по лице в мръсотията. — Взимай я и изчезвайте. Нарушавате частна собственост и ако отново ви открия тук, лично аз ще ви арестувам.

В ухото ми се събираше дъждовна вода и течеше спокойно надолу по извивката на бузата ми, мокрейки старото яке на Лиъм. Надявах се това да отнесе страха ми и да го отмие в земята, откъдето да не може да припари до мен наново. Поех една дълбока, влажна глътка въздух и я задържах.

В далечината се запали мотор на кола. Отворих пак очи и забелязах как Дунди се приближава към мен. Той клекна и оправи с ръка падналия върху лицето ми разрошен облак коса. Слушахме как колелата свистят върху чакъла на алеята — и двамата неподвижни и мълчаливи.

— Съжалявам — каза накрая Дунди. — Добре ли си? Да не ти е разместил рамото, защото, ако го е сторил…

— Добре съм — отвърнах аз. –… би ли могъл вече да срежеш опашките? — Бях ужасена от начина, по който гласът ми трепереше, а в допълнение към неудобството мозъкът ми започваше да ми припомня стари спомени, които ми се щеше да останат погребани. Пътуването с автобус до Търмънд. Разделянето. Сам.

В секундата, в която чух как пластмасата се къса под напора на ножа му, вече се избутвах на колене, като не обръщах внимание на болката в дясното си рамо. Дунди се опита да се пресегне и да го провери, но аз се наклоних назад, така че да не може да ме достигне.

Стояхме там, гледайки се един друг, позволявайки на пространството помежду ни да се пълни с дъжд и тишина. Най-накрая аз протегнах ръка и без да каже нито дума, той сложи черната книжка в нея.

Корицата бе от твърда изкуствена кожа и явно не бях много далеч от истината, когато си бях помислила, че това е някакъв вид паспорт. На пръв поглед изглеждаше досущ като такъв — като се почне от светлосинята хартия и се стигне до мъдрещия се отгоре в преливащи се цветове печат на Съединените американски щати.

ПСИ АГЕНТ ВЪЗВРЪЩАНЕ НА БЕГЪЛЦИ.

Боже, за това си имало и официална титла.

— Джоузеф Листър — прочетох аз. — На двадесет и четири години, 1.83 см, 77 кг, от Пен Хилс, Пенсилвания. — Надзърнах към него. Бе се намръщил по същия начин, по който гледаше от официалната фотография. — Знаеш ли, най-неправдоподобната част от всичко това е теглото ти.

— О, страхотно! — промърмори той, отскубвайки го от мен, преди да мога да разгледам останалите страници. Това бе толкова типично за онзи Дунди, когото познавах, че се усмихнах. Опита се да се пребори да задържи устните си в права линия, но видях началото на малките извивки в края.

— Наистина си мислех, че ще умреш — казах тихо. — Не трябваше да те оставям на тях.

Той вдигна ръка и я сложи на рамото си, натискайки мястото, все едно мозъкът му също се бе върнал обратно в този момент.

— Ти натисна паникбутона, нали?

Кимнах.

— И аз щях да направя същото — успокои ме той. — Абсолютно същото. Всъщност… — Той спря, сякаш обмисляше дали да продължи. — Аз най-вероятно щях да притискам малко по-силно раната, но извън това — да. Ами…

— Вероятно би искал да спреш сега — отвърнах му сухо аз. — Преди да развалиш този наш затрогващ момент.

Прозорецът над нас внезапно се отвори и в него се появи къдравата коса на Джуд.

— Руу? Добре ли си? Боже мой, Вида не ми разреши да гледам и аз се пробвах да мина отпред, но вратите са целите в дъски, а тук няма нищо, та затова…

Дунди ми помогна да стана, гледайки ме така, като че ли ме питаше: Откъде се взе това чудо?.

— Ще ти разкажа абсолютно всичко след малко и ти ще направиш същото. Но засега трябва да видим дали можем да открием нещо, което да ни насочи към мястото, за което се е запътил Лий…

Той сключи вежди и прошепна тихо:

— Лий не ти ли каза каква е процедурата, която са установили с Хари, за да осъществят контакт?

— Знам, че има такава, но нямам никаква идея какво представлява — отвърнах аз. — На теб казал ли ти е нещо?

Той кимна и застана по такъв начин, че гърбът му да гледа към прозореца… и както установих впоследствие… и към хората вътре.

— Трябва да тръгваме. Веднага.

— Чакай! — започнах аз, но той вече беше проврял ръка през моята.

— Наблюдават къщата. Трябва да тръгваме — предупреди той. — И съжалявам, но бих предпочел Лигата да не пътува с нас.

Издърпах ръката си от неговата и отстъпих крачка назад.

— Не мога да ги оставя.

— Ти не си от Лигата — настоя той. — Ти не си от тях. Ти си една от нас!

— Не мисли за нас и за тях — примолих му се аз. — Засега можем всички да работим заедно върху това. След като открием Лиъм, не е нужно да идваш обратно в Калифорния. Просто засега стой с нас.

С периферното си зрение долових електриковосинята коса на Вида в рамката на прозореца.

— Едно време не искаше и аз да оставам, помниш ли?

— Да, но онова беше… различно — каза той тихо. — И ти го знаеш.

— Но по онова време ти не го знаеше.

Бях уцелила. Видях го в лицето му, в изопването на тесните му рамене.

— Ти ме попита дали ти вярвам — прошепнах аз. — А ти на мен?

Той въздъхна дълбоко и постави ръце на хълбоците си.

— Господ да ми е на помощ! — каза най-накрая. — Вярвам ти. Но на теб, а не на тях. Та аз дори не ги познавам.

Просто протегнах ръка и изчаках той да я поеме. Имах нужда дългите му пръсти да се увият около моите. Исках това окончателно доказателство, че по-добрата му преценка и усетът му се бяха предали пред вярата, която имаше в мен. Изчаках го да дойде при мен и да приеме, че сега отново бяхме заедно, а времето и разстоянието се бяха оказали неспособни да ни разклатят.

И той го стори.