Джон Вердън
Не заспивай (9)

8.

От гледна точка на Гърни полицията в Палм Бийч бе с точно подходящата численост — достатъчно голяма, за да има собствен следствен отдел, и достатъчно малка, за да е сигурно, че неговият човек там ще има достъп до информацията за всяко текущо разследване. И най-хубавото бе, че лейтенант Боби Бекър му беше задължен. Преди по-малко от две години Бекър беше заловил един особено опасен сериен убиец именно благодарение на Гърни.

Бекър вдигна веднага.

— Детектив Гърни. Каква изненада! — изрече с провлачен южняшки акцент. Тонът му обаче не изразяваше изненада. — Радвам се да те чуя. Всичко наред ли е при вас?

— Тук сме добре. А ти?

— Не се оплаквам. Или по-добре да кажа: предпочитам да не се оплаквам. Ако се оплаква, човек само си губи времето, което може да оползотвори по-добре, за да премахне причината за оплакването.

— Бога ми, Бекър, звучиш като истински южняшки мъдрец.

— Радвам се да го чуя от твоята уста. В крайна сметка аз съм точно такъв. Типичен кореняк флоридец. Сега сме почти изчезващ вид. Редки птици на собственото си дърво. Та какво мога да направя за теб?

Гърни замълча за момент, докато намери подходящите думи:

— Помолиха ме да се заема с един случай, който попада в няколко юрисдикции. Едната от тях е Палм Бийч.

— Чакай да позная. Дали случайно не говориш за Смъртоносния доктор? Така го наричат тук. Също и Смъртоносни сънища.

— Същия. Ти да не би да си разследващ детектив по случая „Уензъл“?

— Не съм. Дадоха го на един младок на съседното бюро. Когато съдебният лекар го обяви за самоубийство, нещата изглеждаха ясни. И така, докато не цъфна преподобният Боуман Кокс, за да ни каже, че е убийство и извършителят е самият Сатана.

— Моля?

— Не знаеш ли за това?

— Казаха ми, че Уензъл споделил пред местен свещеник, че сънува кошмари, откакто е имал сеанс при доктор Хамънд в имението „Вълчето езеро“. След като младежът бил намерен мъртъв, свещеникът разказал на вашите хора за разговора им. После някой се обадил на Хамънд, но не изяснили нищо. Седмица по-късно Хамънд чул за второ самоубийство от детектив в Ню Джърси и пак се обадил при вас. Така ми казаха, не са споменавали нищо за Сатаната.

— Откъде получаваш тази информация?

— По обиколни пътища.

— Значи не си довереник на главен следовател Гилбърт Фентън?

— Може и така да се каже. Разкажи ми повече за Сатаната.

— Това… няма да ми е лесно. Началникът помоли да не разгласяваме подробности, които все още не са станали достояние на медиите. Аз обещах, че няма, и дадох честната си дума. Преподобният Кокс обаче не се е ангажирал с такова обещание. Доколкото знам, можеш да го намериш в Църквата на християнската победа в Корал Дюнс. Той е човек с твърди убеждения и голямо желание да ги споделя.

— Благодаря, Боби.

— Няма защо. Сега ти отговори на един мой въпрос. Всъщност въпрос, който се върти в ума на доста хора тук.

— Казвай.

— Какво, в името на светата магнолия, е решил да прави тоя свински задник Фентън?

Това ги подтикна към дълго обсъждане на необичайния подход на Фентън към медиите. Бекър бе особено недоволен от държането му като официален говорител на полицията по всички страни на разследването и надутото му поведение пред националните медии, заради което разследващите в другите юрисдикции бяха изгубили контрол над потока от информация и се оказваха в неловко положение пред местните репортери.

Друг проблем беше хипотезата, изказана от Фентън, която Бекър считаше за „несъстоятелна пред съда и със сигурност недоказуема“. Това наведе Гърни на друг въпрос, който го смущаваше повече дори от поведението на Фентън:

Кой в Бюрото за криминални разследвания — или другаде в йерархията на Нюйоркската щатска полиция се беше подписал, за да одобри такъв подход? И защо?

Нямаше как това да се случва без благословията на някого отгоре. Все пак Фентън приличаше на типичен полицай от кариерата. Закостенял и близо до пенсиониране, той не би могъл да направи нищо, без да спази установения ред на подчинение.

Чия беше тази игра?

И каква беше наградата за победителя?

Засега Гърни и Бекър нямаха отговори. Но фактът, че им хрумват едни и същи въпроси, вдъхваше увереност.

Преди да затвори, Бекър се сети още нещо за преподобния Кокс:

— За да си готов за разговора с добрия пастор, ще ти кажа, че поразително напомня на едра граблива птица.

* * *

Гърни телефонира на номера, който взе от уебсайта на Църквата на християнската победа в Корал Дюнс. Попадна на автоматичен оператор, който го препрати в крайна сметка на гласовата поща на самия Боуман Кокс.

Той се представи и продиктува мобилния си номер, като обясни, че е един от детективите, разследващи случая с четирите самоубийства, и се надява свещеникът да хвърли още малко светлина върху душевното състояние на Кристъфър Уензъл и може би да сподели с него своята версия за случая.

По-малко от пет минути след като затвори, телефонът му иззвъня. Гласът бе със сладникав южняшки акцент.

— Детектив Гърни, Боуман Кокс се обажда. Току-що получих съобщението ви. Ако съдя по телефонния ви код, намирате се някъде в щата Ню Йорк. Прав ли съм?

— Да, напълно сте прав. Благодаря, че се обадихте толкова бързо.

— Вярвам, че всяко нещо се случва с определена причина. Получих съобщението ви секунди след като сте го оставили, защото се канех да тръгвам от хотела, където съм отседнал сега, и реших преди това да проверя гласовата си поща. Освен това къде мислите, че се намира хотелът?

— Нямам представа.

— Точно където най-малко очаквате. В търбуха на звяра.

— Моля?

— В търбуха на звяра — в Ню Йорк Сити. Дойдохме да защитим Коледата срещу онези, които ненавиждат самата идея за нея, които възразяват срещу самото й съществуване.

— Аха, ясно.

— Християнин ли сте, господине?

Това не беше въпрос, на който Гърни би отговорил при нормални обстоятелства. Но ситуацията не беше нормална.

— Да, християнин съм.

Всъщност изповядваше своя форма на „християнство“, толкова далечна от вярата на Боуман Кокс, колкото Уолнът Кросинг беше от Корал Дюнс. Но спести тази информация на свещеника.

— Това е радостна новина. Сега с какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да поговорим за Кристъфър Уензъл.

— И неговия кошмар?

— Да.

— И как са изгубили живота си всички тези хора?

— Да.

— Къде точно се намирате, детективе?

— У дома в Уолнът Кросинг, във вътрешността на щата Ню Йорк.

Кокс замълча за няколко секунди. Единственото, което Гърни чуваше по телефона, бе тихо тракане на клавиатура. Той изчака.

— Аха, ето къде е. Много удобно нещо са тези електронни карти. Добре, ето какво ще ви предложа. Имам усещането, че този разговор е прекалено важен, за да го водим по телефона. Какво ще кажете да се срещнем лично?

— Кога и къде?

Пак мълчание, този път по-дълго. Още тракане на клавиши.

— Изглежда, че Мидълтаун е точно по средата между нас. На шосе 17 има някакво ресторантче. Имам усещането, че бог сам ни сочи пътя. Какво мислите, да приемем ли напътствията му?

Гърни погледна дисплея на телефона за часа. Беше 12:13. Ако стигнеше в ресторантчето до 13:45 и прекараше един час с Кокс, можеше да се прибере у дома до 16:15. Така щеше да му остане достатъчно време, за да организира пътуването до „Вълчето езеро“ на следващия ден.

— Добре, отче, мога да ви чакам там в 13:45.