Джон Вердън
Не заспивай (54)

54.

В мрака и тишината мислите на Гърни често се връщаха към неизяснените въпроси.

Седнал до Мадлин в безшумната тъмна шахта на стълбището, той се замисли за нещо, което глождеше съзнанието му още от момента, когато оглеждаше пространството под дъските на тавана.

Възможно ли беше миниатюрното устройство, което е било инсталирано там, а сега се намираше у Хардуик, да е някакъв невероятно умален прожекционен апарат?

Като се изключи значителният проблем с размерите, изглеждаше възможно. Светлоотразителната вътрешна повърхност на цилиндъра можеше да служи като екран. Лекото деформиране на образа от облото дъно на ваната, самата вода и издигащата се пара даже биха могли да направят картината още по-реалистична. Обстановката допълнително можеше да засили този ефект — в смисъл че хората са свикнали да виждат човешки тела във ваната. Мозъкът бе склонен да възприеме такава илюзия като реалност.

Каква обаче бе целта на такъв жесток трик? Да тласнат Мадлин към емоционална криза? Гърни се запита дали Фентън би могъл да е толкова маниакално решен да се отърве от него, че да стигне дотам. Кой друг, освен Фентън би могъл да си даде толкова труд? Убиецът? Някой от анонимните шефове на Фентън? Откъде можеха да знаят за Колин Бантри? Откъде знаеха, че Мадлин ще бъде толкова уязвима по този въпрос точно в този момент?

Изведнъж Гърни се оказа изправен пред един много неудобен личен въпрос. Кое обяснение би предпочел да е вярно? Че това, което бе видяла Мадлин, е било плод на собственото й увредено въображение? Или на сложна технология?

Запита се дали досега не се е фокусирал повече върху първата възможност, защото втората съдържаше прекалено силен елемент на параноя. Или може би защото допълнително усложняваше този случай, който Гърни вече се страхуваше, че няма достатъчно способности да реши.

Усети надигащ се гняв.

Гняв, че може би някой безскрупулно се опитва да увреди душевния баланс на Мадлин.

Гняв заради трупащите се до безкрай въпроси.

Гняв заради собственото си безсилие.

Гласът й го изкара от вглъблението.

— Добре ли си?

— Мислех си за онова, което си видяла във ваната. Мислех си, че може би…

В този момент от главното стълбище се чуха тежки стъпки.

— Стой тук.

Гърни се промъкна до ъгъла, откъдето можеше да види целия коридор. Погледна часовника си. Едва видя цифрите, но доколкото можа да прецени, записът, който бе пуснал в апартамента, трябваше да е свършил само преди няколко минути.

До вратата на стаята се приближи нисък, набит мъж и почука. След като не получи отговор, почука втори път.

— Господин Гърни?

Гласът беше на Стекъл. Той почука за трети път.

— Ехо? Има ли някой?

Гърни чакаше и наблюдаваше.

Стекъл почука четвърти път, изчака, после отключи вратата.

— Ехо? Има ли някой?

След кратко колебание, влезе и затвори вратата.

Гърни се върна при Мадлин.

— Остин Стекъл. Влезе в апартамента ни.

— Какво прави там?

— Сега ще отида да видя. Но искам ти да се скриеш още малко. Качи се на върха на стълбите. — Гърни извади фенерчето си и посочи вратата към таванския етаж на горната площадка. — Виждаш ли тази врата? Ако чуеш някой да идва насам, просто се качи на тавана и затвори вратата.

— Ти какво ще правиш?

— Ще проверя дали Стекъл е някой от нашите стършели.

Гърни пак посочи стълбите с фенерчето. Мадлин се качи.

Гърни излезе в коридора и бързо се приближи до вратата на апартамента.

Не беше заключена. Той я отвори безшумно и влезе.

В студената сива светлина видя Стекъл в хола. Държеше нещо.

Гърни стисна пистолета в джоба на сакото си.

— Мен ли търсите?

Стекъл се завъртя рязко, очите му се разшириха от изненада.

— Господин Гърни… вие… добре ли сте?

— Добре съм. Какво правите тук?

— Дойдох да ви предупредя. Вдигна предмета, който държеше. — Вижте това.

— Бихте ли светнали лампата до дивана?

— Разбира се.

Той светна и Гърни видя остра лъскава брадвичка.

— Тар сечеше кабелите на акумулатора на колата ви. Току-що бе свършил същата работа с всички джипове на хотела, както и с ландровъра на Норис. Когато се опитах да го спра, хвърли това по мен. Можеше да ми отсече главата. Кучият му син избяга във виелицата. Боже! Исках да се уверя, че с госпожа Гърни сте добре.

— Добре сме.

Стекъл погледна към спалнята.

— Знаех си, че не трябва да оставяме този кучи син да се мотае наоколо.

— Имате ли представа къде отиде?

— Един Господ знае. Избяга в снега, в гората, като животно. — Стекъл вдигна брадвата.

— Оставете я на масичката.

— Защо?

— Искам да я разгледам, но не искам да я пипам.

Стекъл я остави на масичката до таблета на Мадлин.

— Сериозно оръжие, как мислите?

Гърни направи крачка към него, като още стискаше пистолета в джоба си.

— Казахте, че се опитвал да отсече кабелите на акумулатора ми, нали?

— Удряше по тях с брадвата точно когато излизах.

— Защо му е, по дяволите, да го прави?

По-интересна за детектива не беше самата история на Стекъл за прекъснатите кабели на акумулатора, а изключително малката вероятност това да се е случило. Още по-невероятно изглеждаше Барлоу Тар да е стършелът, раздразнен от подслушания разговор, камо ли главният мозък, стоящ зад най-сложния план за убийство, който Гърни някога бе виждал.

— Какво става според вас? — попита Стекъл.

— Нека да поговорим малко за това. Имам няколко въпроса, на които бих искал да ми отговорите.

Стекъл се поколеба, но после неохотно седна. Гърни се настани на страничната облегалка на дивана срещу него.

— Най-напред, за да не забравя… какво име е Алфонс Волк?

— Това не е моето име. Волк се казваше мъжът, за когото се е омъжила майка ми.

— Да, казахте ми. Но какво е по произход?

— Не знам. Словенско. Някъде оттам. Защо се интересувате?

— Любопитство. — От личен опит при разпитите на заподозрени Гърни знаеше, че рязкото сменяне на темата често дава добри резултати. — И каква според вас е тази работа с Тар, ако предположим, че не е просто един луд, правещ неща без никакъв смисъл?

— Не знам. Преряза кабелите, колите са извън строя. Може би иска никой да не може да напусне имението.

— Каква може да е причината да иска да останем блокирани тук?

Стекъл поклати глава:

— Не знам.

— Мислите ли, че може той да е убил Итън?

— Сигурно е възможно, нали?

— Защо му е да го прави?

— Може би е разбрал, че Итън най-сетне е решил да го изгони.

— Мислите, че го е убил, за да не бъде уволнен?

— Възможно е.

— Само че Тар никога не е бил в лагера „Брайтуотър“. А убиецът е бил.

За част от секундата лицето на Стекъл се вкамени.

— Там, където е бил убит Скот Фалън. Там, където е започнала цялата тази каша.

— Не разбирам каза Стекъл и премести тежестта си малко по-напред на стола.

Една минута бе достатъчна на Гърни, за да осмисли как Стекъл се вписва в ролята на убиец. Възможно беше той да е четвъртият побойник от „Брайтуотър“, момчето с прякора Вълка. Възможно беше да е поканил тримата си бивши приятели в хотела. Възможно беше да им е пробутал сценария за изнудването. И беше възможно да ги е убил, след като са изпълнили инструкциите му да разпространят измислицата за кошмара. И разбира се, възможно беше да е убил Итън. Имаше средствата и възможността.

Големият въпрос беше мотивът.

Гърни си спомни разговора, който бе водил със Стекъл на таванския етаж — за семейния герб и историята на рода Гол. Разговора за силата и контрола. И се замисли за практическите последствия от четирите смъртни случая.

Колкото повече мислеше, толкова по-ясна ставаше картинката. И сега бе получил последното просто доказателство. Бе хвърлил камък по гнездото на стършелите и Остин Стекъл беше излетял.

Вече имаше обяснение за всички факти.

Нито един от тях обаче не можеше да се докаже.

Докато обмисляше как най-добре да продължи, чу леко бръмчене от вибрирането на телефона му, оставен върху дървената масичка. Взе го от края й и без да изпуска Стекъл от очи, погледна дисплея.

Имаше текстово съобщение от Хардуик.

„Скапани пътища. Проучих термините от тайнствения сайт. Това чудо е микро-мини версия на едно свръхсекретно прожекционно устройство с голяма разделителна способност, използвано от военните.“

Стекъл се помести неловко на стола.

— Защо бяхте толкова сигурен, че сме в стаята? — попита неочаквано Гърни.

— В какъв смисъл? Защо да не сте си в стаята?

— Защото през повечето време не бяхме. Влизахме, излизахме, слизахме, ходехме до езерото, в Големия салон, в бунгалото на Хамънд, на други места. А вие почукахте. Четири пъти. Силно. Извикахте. И не получихте отговор. Абсолютно никакъв отговор. Странно как не решихте, че сме излезли.

— Защо му отдавате толкова голямо значение?

— Изненадахте се, когато влязох отвън — даже нещо повече, смаяхте се, сякаш не можете да повярвате, че се случва.

— За какво, по дяволите, говорите?

Гърни извади пистолета от джоба си и демонстративно провери дали е зареден.

Стекъл се ококори:

— Какво…?

— Щеше да е смешно, ако не беше трагично, не мислите ли? — усмихна се Гърни. — Толкова планиране, толкова сложни манипулации. И изведнъж се препъвате в камъче. Погрешен поглед в неподходящ момент. И всичко рухва. Бяхте сигурен, че сме в апартамента, защото сте подслушали разговора ни от устройството, което сте скрили в стаята. Шпионската техника е толкова надеждно нещо. Има обаче един голям недостатък. Не може да различава между живи гласове и запис.

Стекъл го погледна с бледите си очи, сиви като светлината, проникваща през прозореца.

— Това е нелепо.

— Спестете си думите, Алфонс.

— Остин. Казвам се Остин.

— Не, не се казвате така. Остин беше поправилият се престъпник, добрият човек. Но той никога не е съществувал. Вътре винаги е бил Алфонс Волк. Измамник, манипулатор, пълен боклук. Вие сте злодей, който е убил добри хора. И това е големият проблем.

Гърни стана от страничната облегалка на дивана. Отиде при прозорците и откъсна връвчиците на две от щорите, после взе един ръжен от камината. Хвърли дългите връвчици в скута на Стекъл.

— Какво е това?

— Въжето — изрече Гърни със зловещо равен глас. — Въжето е лесният начин.

— Лесен начин… за какво?

— Лесният начин да се уверя, че няма да избягате.

Гърни погледна ръжена и не каза нищо повече. Стекъл лесно можеше да си представи трудния начин — във въображението му той сигурно изглеждаше по-страшно, отколкото изразен с думи.

— Ако обичате, завържете глезените си, здраво и сигурно — с усмивка добави Гърни.

— Не знам какво си мислите, че съм направил — каза Стекъл, като погледна въженцата, — но ви уверявам, че грешите.

— Вържете глезените си — повтори Гърни и стисна по-силно ръжена.

Стекъл поклати глава, но се подчини.

— По-стегнато — изкомандва детективът.

Другият мъж изпълни заповедта. Голата му глава лъщеше от пот.

След като Стекъл завърза краката си, Гърни му нареди да сложи ръце зад гърба си и с второто въженце от щорите, върза китките му една за друга, после прокара останалия край под стола и го завърза за въженцето на глезените му.

Стекъл се задъхваше.

— Това е някакъв лош сън, нали?

— Като съня, който продиктувахте на Итън, нали? — контрира Гърни, като застана пред него.

— Защо, по дяволите, да го правя?

— Защото, е очевидно. Това, което не разбирам, е защо Итън се е съгласил. После си спомних нещо, което ми каза Фентън, за да докаже, че не е възможно да сте фалшифицирали писмото. Каза ми, че до миналата седмица сте били с гипсирана ръка. В неговите очи това явно ви оневинява. Но всъщност се оказа отговорът на въпроса ми. Убедили сте Итън да запише разказа ви за кошмара, защото сте били с гипс.

— Гърни, това са безумни твърдения. Къде са доказателствата?

Детективът се усмихна:

— Доказателствата са необходими само в съда.

Стекъл стисна зъби. Гърни продължи със суров тон:

— Съдебната система не работи. Превърнала се е в една игра. Хитреците печелят, а глупаците губят. Безобидни смотаняци отиват зад решетките за няколко хапчета, които полицията е намерила в джобовете им, а истинските злодеи — онези, които убиват добри хора — се измъкват със скъпите си адвокати.

Насочи пистолета към дясното око на Стекъл, после към лявото, към гърлото, сърцето, корема, слабините. Стекъл присви очи. Гърни продължи:

— Вбесяват ме изродите, които убиват добри хора. Изродите, които не мога да се преструвам, че не забелязвам; тези, които не вярвам, че съдилищата ще накажат.

— Какво искате от мен?

— Нищо, Алфонс. Ти нямаш какво да ми дадеш. Не притежаваш нищо, което искам.

— Не разбирам.

— Просто е. Това не са преговори. Това е екзекуция.

— Не съм убил никого.

Гърни сякаш не го чу:

— Когато изродите убиват добри хора, моята работа е да свърша онова, което съдът не може да свърши. Изродите не могат да убиват добри хора и да остават ненаказани. Поне докато аз съм насреща. Това е моята мисия в живота. Ти имаш ли мисия в живота?

Гърни внезапно вдигна пистолета и го насочи между очите на Стекъл.

— Чакайте! За бога! Чакайте малко! За какви добри хора говорите?

Гърни положи усилие да скрие триумфа си. Беше накарал Стекъл да повярва, че може да избегне възмездието, като се опита да докаже, че жертвите не са заслужавали никакво правосъдие. Това бе път, по който заподозреният най-често сам признаваше престъпленията си, мислейки си, че ще се спаси.

— Добрите хора, за които говоря, са Итън Гол и приятелите ти от „Брайтуотър“. Но най-вече Итън. Този човек е бил светец.

— Добре, почакайте. Искате ли да знаете истината?

Гърни не каза нищо.

— Нека да ви кажа за Итън, шибания светец.

Стекъл избълва цяла тирада, описваща Гол като маниакално властен човек с фиксидея да манипулира живота на всички около себе си — тиранин, който използвал фондация „Нов живот“ като затвор, където неговите прищевки били закон.

— Всеки ден, всяка минута ни унижаваше, разкъсваше ни на малки парченца, които после да слепва обратно, по какъвто си поиска начин, сякаш бяхме скапани играчки. Великият бог.

— Итън. Бог Итън беше противно чудовище. Светът трябва да е благодарен, че се отърва от него.

Гърни се намръщи, сякаш осмисляше чутото. Свали пистолета с няколко сантиметра. Това бе малък жест с голямо значение. Означаваше, че ако чуе убедителни аргументи, може да размисли.

— Ами Уензъл, Балзак и Пардоза? И те ли бяха маниакално властни хора?

На лицето на Стекъл се изписа пресметливо изражение — явно се опитваше да прецени каква част от истината да каже, без да признае вината си.

— Не. Не бих казал това за тях. Искате ли честното ми мнение? Още от първия момент, когато ги видях в хотела. Мравки на пикник. Дребни престъпници. Никой няма да заплаче за тях. Вярвайте ми.

Гърни кимна, сякаш бавно осъзнаваше тъжната истина.

— Никой няма да заплаче за тях?

— Най-кратко казано.

— Ами Хамънд?

— Какво за него?

— Много му навреди с тези измислици за кошмарите.

— Така ли? А вредата, която е нанесъл този синеок малък педал? На колко хора е провалил живота със своите безумни брътвежи „колко е хубаво да си гей“?

— Искаш да кажеш, че заслужава да понесе вината за четирите убийства, които ти си извършил?

— Ха! Казвам само, че всеки си получава заслуженото. Вие твърдите, че са били убити добри хора. Искам само да знаете истината. Тези типове бяха отрепки.

Гърни смъкна още малко пистолета, създавайки впечатлението, че аргументите на Стекъл наистина могат да го накарат да се откаже да го екзекутира. Сетне се намръщи и пак насочи оръжието напред, сякаш оставаше още нещо, което щеше да повлияе върху решението му.

— Ами Скот Фалън? И за него ли ще кажеш, че е бил отрепка? — Насочи пистолета в сърцето на Стекъл.

— Аз не участвах в това!

Отричането дойде в пристъп на паника — отричането и съдържащото се в думите косвено признание, че е бил в „Брайтуотър“.

Гърни вдигна скептично вежди.

— Лъва, Паяка и Невестулката… но не Вълка?

Стекъл явно осъзна, че опитвайки се да избегне един капан, може да попадне в друг. Той поклати глава:

— Бяха луди. И тримата.

— Приятелчетата ти от тайната банда бяха луди?

— Отначало нямах представа колко са побъркани. Правеха ужасни неща. Ужасни безсмислени неща.

— Като това, което сториха на Скот?

Стекъл се втренчи в пода. Може би се питаше колко дълбоко е затънал.

Гърни повтори въпроса.

Стекъл си пое дълбоко въздух.

— Една нощ го завлякоха на езерото.

— И?

— Казаха, че ще го научат да плува.

Гърни потрепери вътрешно от сцената, която си представи с ужасяваща образност. Положи усилие да се съсредоточи отново.

— Чух, че полицията е претърсила езерото, но не е намерила труп.

— Те го извадиха и го заровиха в гората.

— Под „те“ имаш предвид Уензъл, Пардоза и Балзак?

Стекъл кимна:

— Превъртели копелета. Мразеха обратните. Имам предвид истински ги мразеха.

— И това ги правеше идеалните изпълнители на… твоя план.

— Казвам само, че бяха безполезни малоумни отрепки.

Гърни кимна:

— Не добри хора. Затова не беше голяма загуба да ги…

В този момент чу тих писък. Звучеше, сякаш идваше от друга част на сградата — някъде отгоре.

Гърни остави Стекъл вързан на стола и изтича навън в коридора, после до тъмното стълбище за таванския етаж, където беше Мадлин.