Джон Вердън
Не заспивай (51)

51.

— Здрасти, шампионе. Върнах се в света на мобилните оператори.

— Провери ли си имейла?

— Ако имаш предвид кратките ти списъци от полуфакти и неизяснени въпроси, получих ги. Освен това имам една новина, която можеш да добавиш към списъка с фактите.

— О?

— Една новина по радиото. Някакво хлапе умряло от ухапване на паяк в един увеселителен парк във Флорида. По принцип този вид паяци не са опасни, но точно това хлапе имало алергия. Още по-кофти, че паякът бил върху нещо, което хлапето ядяло, и го ухапал по езика. Устата на пича се подула и се задушил. Мамка му, дори не искам да си го представя.

— И аз, Джак. Но какво общо има това…

— Тази гадна скучна новина ни идва като отдавна закъснял дар от боговете.

— Тоест?

— Пардоза.

— Какво имаш предвид?

— Видът. Името на паяка. Паякът се казва пардоза.

— Аха… — Гърни се замисли за момент. — Искаш да кажеш, че Стивън е разбрал, че фамилията му е име на вид паяк, и затова си е измислил прякор Паяка?

— Или пък приятелите му от „Брайтуотър“ са разбрали и са му го лепнали. Или някой тъпак в училище е почнал да му вика Стиви Паяка. Кой знае? Във всеки случай, изглежда нещо повече от съвпадение.

— Лио Лъва, Уензъл Невестулката, Пардоза Паяка…

— Остана още един калпазанин. Вълка.

— Да.

— Жалко, че не е Итън. Така всичко щеше да си дойде на място.

— Да, така е.

— Ако имаме късмет, и Вълка може да изскочи отнякъде като Паяка.

— Може би.

— Добре, Шерлок, стискай палци. Може вече да ни провърви. Ще ти се обадя, след като се видя с Уиг.

Гърни остана доволен от откритието за Пардоза. Не беше свикнал обаче да стиска палци. Не харесваше идеята да разчита на късмет. Късметът все пак не беше нищо друго, освен неразбиране на елементарните статистически закони. Глупава дума, която хората използваха за случайното стечение на желани събития. И дори за хората, които вярваха в него, късметът имаше едно неприятно качество.

Рано или късно свършваше.

* * *

Мадлин се беше облякла, докато той говореше с Хардуик. Сега пак дойде при него на дивана.

— Изглежда, че напредвате — отбеляза.

— Да, може би се приближаваме до развръзката.

— Не си ли доволен?

— Трябва да действаме по-бързо.

— Преди малко каза, че искаш да накараш убиеца да се почувства… как се изрази, застрашен?

— Да. Като му внуша идеята, че знам тайните му. Затова направих тези списъци — да ми помогнат да реша каква максимална част от информацията мога да кажа, без да допусна грешка — грешка, която би могла да го тласне в нежелана посока и да развали целия ефект.

Тя се намръщи:

— Не трябва ли да мислиш каква минимална част от информацията да кажеш?

— Защо?

— Страхът расте в мрака. Само открехни вратата. Остави го да си представя какво може да знаеш.

Гърни знаеше как се рояха съмненията, когато си поставен в неведение.

— Това ми харесва.

— Планът ти е да кажеш нещо, което да бъде записано от устройствата — нещо, което да го разтревожи, нали?

— Да. Ако човек чуе нещо, за което си мисли, че не си искал да чуе, това може да придаде невероятна убедителност на думите ти. Мозъкът инстинктивно знае, че ако някой се опитва да запази нещо в тайна от нас, то би трябвало да е вярно. Точно затова оставих устройствата на местата им. Те са възможно най-доброто оръжие срещу този, който ги е поставил.

— Кога мислиш да го направиш?

— При първа възможност. Имам усещането, че Фентън всеки момент ще реши да ме арестува за възпрепятстване на правосъдието.

Тикът на бузата й се възобнови.

— Може ли да го направи?

— Може. Няма как да ме задържи за дълго, но ще бъде огромно неудобство. Единственият начин да го спра сега, е като докажа, че теорията му за „смъртоносния кошмар“ е пълна глупост. И единственият начин да го постигна е, като разкрия истинския убиец и истинския мотив. Или по-точно мотиви, в множествено число. Защото съм сигурен, че е повече от един.

— Като при Девън Сантос?

— Да, като при Девън Сантос.