Джон Вердън
Не заспивай (46)

46.

Половин час по-късно, седнал в субаруто пред бунгалото с Мадлин и Хардуик, Гърни изрично подчерта необходимостта да бъдат обективни.

Хардуик бързо се съгласи:

— Останах с впечатление, че е честен с нас. Интуицията ти друго ли подсказва?

— Моята интуиция подсказва почти същото, което и твоята. Но мозъкът ми казва, че тя не трябва да бъде последна инстанция.

Гърни извади от жабката малкото цилиндрично устройство, което бе получил с пакета на балкона.

— Виждал ли си преди нещо такова?

Хардуик включи лампичката и разгледа устройството.

— Никога не съм виждал. Прати ли снимка на Уиг?

— Да. Обаче тя иска да види самото устройство.

Хардуик се намръщи:

— Да не би да предлагаш да й го занеса лично?

— Само трябва да отскочиш до Олбани.

— Голяма разправия. — Хардуик прибра предмета в джоба си. — Осъзнаваш ли, че това противоречи на по-ранната ти молба да се навъртам наблизо?

— Да, това ме тревожи. Но като не знам какво е това чудо, още повече се притеснявам.

— Дано да не се окаже просто едно фенерче.

— Между другото, оня пикап зад бунгалото е твой, нали?

— На Ести Морено е. Моята голяма любов.

Още ли живее с теб?

— Нима се съмняваш в способността ми да имам стабилна връзка?

— Да.

— Дадох й списък на всички главни играчи, за които знаем. Ще се опита да намери всичко, което може, за тях. Всъщност тя е тази, която откри, че Стекъл е пласирал наркотици. Даде ми назаем пикапа си. Никак не ми се искаше да оставям понтиака вкъщи, но любимата ми кола е гола вода на сняг. А според прогнозата по тия краища в скоро време ще се изсипят тонове. Това ми напомня за Мо Блумбърг.

— Моля?

— Съвпадението във времето. Не трябва ли да се тревожим, че човекът от „Брайтуотър“, който вероятно знае повече, отколкото ни казва, точно сега е решил да напусне страната?

— Не ми беше хрумнало да се тревожа за това, но сега като споменаваш, вероятно ще започна.

— А какво ще кажеш за майката на починалото момче? Като търсим вероятен мотив, не е ли нейният най-силен от всички — да очисти мръсниците, които са убили сина и?

— От гледна точка чисто на мотива, предполагам, че не трябва да я изключваме от картинката. Проблемът е, че може да има мотив да убие тримата, които са били в „Брайтуотър“. Но защо ще убива Итън? И защо сега? Защо не преди тринайсет години?

— Този въпрос важи не само за Кимбърли Фалън, а и за всеки, който би могъл да реши да си отмъщава. Колкото повече си мисля за старата поговорка „Отмъщението е ястие, което е най-вкусно студено“, толкова по-безсмислено от практическа гледна точка ми се струва да отлагаш такова нещо толкова дълго. Това прави теорията за отмъщението като мотив доста невероятна.

— Има логика, Джак. Но ако не е намесено отмъщение, какво значение има връзката с „Брайтуотър“?

— Да ме шибат, ако знам. В този случай има прекалено много въпроси. И сега ще ти подскажа още един. Как така описанието на съня на Итън, което е оформено като писмо, не е било изпратено?

— Може би е възнамерявал да го предаде лично на онзи, който му го е поискал.

— Имаш предвид някой психотерапевт, с когото тайно се е виждал в Платсбърг?

— Или Ричард — възможност, която и двамата явно не приемаме сериозно.

— Този разговор е пълен с въпросителни. Ако искам да стигна до Олбани и да се върна, преди да се изсипе големият сняг, трябва да потеглям. Ще кажа на Джейн и Ричард, че тръгвам.

— Обади се, ако има нещо ново.

Хардуик кимна, слезе от колата и се насочи към бунгалото.

Гърни потегли по крайбрежния път.

* * *

Когато се върнаха в хотела, големият часовник във фоайето отброяваше последния удар на 10:00. Сградата тънеше в дълбока тишина, създаваща усещане за празнота. Тръгнаха по стълбите. Мадлин бе притиснала ръце плътно до тялото си.

— Какво ще правиш с банята?

— Какво има да се прави?

— Каза, че имало отвор при лампата.

— Само тънък процеп по края на плафона.

— Можеш ли да го запушиш?

Това бе първата му работа, след като влязоха в стаята. Достатъчно бе да премести основата на плафона няколко милиметра настрани, като го почука с дръжката на четката си за зъби.

Когато излезе от банята, видя Мадлин застанала на един от прозорците, загледана към Дяволския зъб. Все още бе с яке и ръкавици.

— Би ли ми направил услуга да напишеш имейл на сестра ми.

— Защото не искаш да си сваляш ръкавиците ли?

— Пръстите ме болят от студа.

— Чакай да си взема лаптопа. Не обичам да чукам по виртуалната клавиатура на таблета ти.

След като Гърни се приготви, Мадлин продиктува писмото, без да извръща лице от прозореца:

„Отдавна не сме си писали. Моля да ме извиниш за това. Може да ти се стори странно като начало на писмо след толкова дълго мълчание, но имам една огромна молба. Трябва да се върна назад в годините, когато бях тийнейджърка — на четиринайсет, петнайсет, шестнайсет. Какво си спомняш за мен от този период? Какъв човек бях? Тревожила ли си се за мен? Какво съм искала от теб, от мама и тате, от приятелите… от момчетата? Спомняш ли си какво ме разгневяваше? Какво ме правеше щастлива? Какво ме натъжаваше? Трябва да разбера. Моля те, помисли. Опиши ми колкото можеш повече неща. Трябва да разбера каква съм била тогава.“

Пое си дълбоко дъх и въздъхна леко. Избърса лицето си с ръкавицата, сякаш бършеше сълзи.

Гърни се почувства безпомощен. След известно време попита:

— Имаш ли предпочитание как да го подпиша?

Не. Просто го запази. Аз ще го дооформя, преди да го изпратя. Трябваше да запиша тези въпроси, за да проясня ума си. — Най-сетне тя се обърна. — Сега ще си взема един горещ душ да се сгрея. Измръзнала съм до кости.

Влезе в банята, като остави вратата отворена, и пусна душа. Отиде в най-далечния от ваната ъгъл и започна да се съблича. Гърни запази писмото до сестра й и изключи лаптопа. Спомни си, че миналата вечер Ребека се опитваше да се свърже с него, но той не вдигна, за да не прекъсва разговора си с Мадлин.

Сега взе телефона и активира гласовата поща.

— Дейвид, онзи ден ме пита дали знам термина „хипнотично индуцирано самоубийство“ и аз ти казах, че ми звучи познато. Току-що си спомних откъде. Потърсих го в онлайн архива на „Ню Йорк Таймс“, за да опресня паметта си. Има един репортаж от преди четири години, свързан с изтекла секретна информация.

Бивш служител на ЦРУ твърди, че тайно звено в психологическия отдел на управлението извършва незаконни експерименти за контрол на съзнанието чрез хипноза. Дотук нищо изненадващо. В този случай обаче целта на експериментите била да се провери дали иначе нормален човек може да бъде тласнат към самоубийство. Според информатора Силван Маршалк в проекта били налети сериозни средства. Предполагам, че идеята да можеш по почти магически начин да убедиш някого да сложи край на живота си, се е харесала на много хора. Звучи абсурдно, но може би не по-абсурдно от плана им за атентат срещу Кастро с експлодираща пура. Изглежда, че на проекта се е гледало достатъчно сериозно, за да получи свой независим таен бюджет и собствено съкращение — ХИС, хипнотично индуциране самоубийство.

Седмица след като прави разкритията си, Маршалк е намерен мъртъв в Сентрал парк от свръхдоза наркотик. Разбира се, официалната позиция е, че няма никакво тайно звено и експерименти, а твърденията на Маршалк са просто бълнуване на страдащ от параноя наркоман.

Това е, Дейвид. Ако по някакъв повод пресечеш пътя на тези хора… бог да ти е на помощ. Обади ми се, когато можеш. Да знам, че си жив. Сериозно говоря.

Гърни отвори лаптопа и написа „Силван Маршалк“ в търсачката. Материалът в „Ню Йорк Таймс“ излезе на първо място. Втора статия от седмица по-късно описваше смъртта му от свръхдоза. Гърни внимателно прочета и двете, но не намери нищо, което Ребека вече да не е споменала. Прегледа и другите статии, които излязоха като резултат от търсенето, всичките по-кратки от оригиналните в „Таймс“. Нямаше продължения.

Случаят беше изключително интересен и не само заради начина, по който свършваше, а и защото обвиненията на информатора относно „индуцирането самоубийство“ му придавала допълнителна правдоподобност.

Гърни още седеше на дивана и разсъждаваше върху тези въпроси, когато Мадлин излезе от банята, увита с кърпа.

— Би ли прехвърлил писмото до сестра ми на моя компютър?

Гърни отвори запазения документ, въведе адреса на електронната поща на жена си и го изпрати. Тъкмо се канеше да затвори прозореца, но изведнъж нещо го накара да спре.

Остана като вцепенен, почти без дъх няколко дълги секунди. Току-що му бяха хрумнали няколко неочаквани въпроса.

Ако някой намереше неадресирания документ в папката му за неизпратени имейли, дали нямаше да предположи, че е писал за себе си, за своята тревога, за своите проблеми?

Щеше ли да му хрумне, че някой друг може да му е продиктувал документа?

Възможно ли бе написаното с почерка на Итън Гол писмо всъщност да е описание на кошмара на друг човек — на някого, който по все още неизвестна причина е продиктувал разказа си с намерението по-късно да го изпрати на трето лице точно както възнамеряваше да направи Мадлин?

Този предполагаем сценарий завладя ума му. Не след дълго Гърни беше вече убеден, че точно така е станало: някой е отишъл при Итън и го е помолил да напише писмото вместо него — писмо до психотерапевта, при когото е имал сеанс, поставил началото на поредица от кошмари. Продиктувал е това, което е искал да каже, и Итън го е записал.

По ирония на съдбата Гърни повярва в този сценарий с такава убеденост, че сам започна да се съмнява в обективността си. От личен опит знаеше, че най-добрият начин да провери някоя идея, която прекалено много му харесва, е да я подложи на скептицизма на Хардуик.

Ако щеше да води такъв разговор обаче, имаше нужда от малко по-голямо уединение, отколкото позволяваше хотелският апартамент. Възможността да заглуши разговора с музика от таблета на Мадлин, докато тя го използва, за да редактира емоционалното писмо до сестра си, бе немислима. Колонките на твърде стария му лаптоп просто не даваха достатъчно силен звук.

Той отиде в спалнята.

Мадлин седеше на леглото, стиснала тревожно устни, и четеше имейла на екранчето на таблета си.

— Мади?

— Какво?

— Трябва да сляза долу за няколко минути.

Тя кимна вяло.

— Ще бъда в Големия салон.

— Добре.

— Връщам се след малко.

Тя не отговори. Гърни взе ключа, излезе и заключи.

Във фоайето и Големия салон все още цареше същата студена, пуста атмосфера като преди. Той се настани на едно кожено кресло в дъното, откъдето можеше да наблюдава рецепцията. С надеждата Хардуик да е някъде в обхват набра номера му.

Приятелят му вдигна веднага и явно нямаше търпение да се оплаче.

— Пътят на тръгване от Вълчето езеро беше ужасен. В момента пълзя по окръжното шосе зад грамаден снегорин. Не мога да го изпреваря.

— Искам да чуя мнението ти за една възможна теория по случая.

— Имаш предвид още някоя невъзможна теория в цялото безумие на случая?

— Само за собственоръчно записаното от Итън описание на кошмара.

Последва мълчание. От телефона Гърни чу тракането на лопатата на тежката машина. Хардуик пак заговори, но вече с доста по-тих глас:

— Странна находка. Каква ти е идеята?

Гърни обясни новата си теория за описанието на кошмара и как му беше хрумнало, след като Мадлин го помоли да му продиктува писмото си.

— Хм… — каза Хардуик след кратко мълчание. — Не е изключено.

Гърни не се смути от привидното равнодушие на приятеля си. Прие го като знак, че Хардуик сериозно размишлява над идеята.

— Не е изключено — повтори Хардуик. — Обаче, ако Итън не е записал собствения си сън, чий сън е записал? И защо подробностите по-късно се повтарят в начина, по който е умрял?

— Като кинжала с вълча глава, с който според Фентън е прерязал китките си? Не знам. Не твърдя, че хипотезата за диктовката е окончателният отговор, но тя подкрепя идеята, че Итън е различен случай от другите три жертви. Винаги ми е изглеждало, че той не се вписва в картинката.

— Казваш, че имаме трима души, които са сънували кошмари и после са умрели, и един, който е записал нечий чужд кошмар и е умрял. Обаче още не виждам отговор на основния въпрос. Възможно ли е хипнотизатор — Ричард или друг — да е причинил кошмарите и самоубийствата на тези мъже?

— Интересно, че повдигаш въпроса точно сега. Преди малко изслушах едно съобщение от Ребека Холдънфийлд. Разказа ми за бивш агент на ЦРУ, който изнесъл данни за провеждащи се тайни изследвания в тази насока — очевидно с убеждението, че е възможно.

— Разбира се, официално всичко са отрекли, нали?

— Разбира се. Но ми се струва, че всички приказки за национални интереси около разследването може да са свързани с такава програма.

— Проблемът за мен е, че тези неща със смъртоносната хипноза и така нататък пак изкарват Хамънд виновен, а Фентън — прав. И както вече казах, това не е приемлив изход. Я изчакай секунда, шампионе. Ще оставя за малко телефона. Може би имам възможност да изпреваря тоя снегорин.

Когато Хардуик пак взе телефона половин минута по-късно, шумът от машината вече се отдалечаваше.

— Е, какво мислиш, че знаем реално, Шерлок?

— Ако извадим за момент Итън от уравнението, знаем, че тримата мъже, мразещи гейовете, са получили някакъв финансов стимул, за да посетят хипнотерапевт гей. Знаем също, че по-късно и тримата са започнали да сънуват кошмари и скоро след това са умрели. И знаем, че главният разследващ се е концентрирал върху Ричард Хамънд като организатор на всичко това.

— Решение, в което ние се съмняваме.

— Точно така.

— Добре — каза Хардуик, вече леко раздразнено. — И отново се връщаме на основния въпрос. Ако Хамънд не им е дал тези кошмари, кой? Това е единственият въпрос, който има значение. Прав ли съм?

Ако Хамънд не им е дал тези кошмари, кой?

Ако Хамънд не им е дал…

По дяволите!

За втори път тази сутрин дъхът на Гърни почти секна. Той гледаше право напред, но не виждаше нищо. Беше се фокусирал изцяло върху значението на това, което току-що каза Хардуик. Повтори си пак наум.

Ако Хамънд не им е дал тези кошмари, кой?

— Ей, Шерлок, още ли си там?

Гърни се разсмя.

— Какво, по дяволите, е толкова смешно?

— Твоят въпрос. Само звучи като въпрос. Но всъщност е отговор. Всъщност е отговорът на цялата проклета загадка.