Джон Вердън
Не заспивай (31)

30.

В края на крайбрежния път портата на внушителната резиденция „Гол“ бе отворена. Намусеният пазач, едва видим в сумрака, посочи криволичещата алея, водеща към грамадната сива сграда.

Когато Гърни се качи до входната врата, тя се отвори автоматично, за да го пусне в просторен вестибюл с висок таван и облицовка от полиран чам. Дизайнът беше просто по-величествена версия на повсеместно разпространения адирондакски стил. Осветлението бе осигурено от три огромни полилея от колела на каруца.

От мястото, където бе застанал на входа, високо на отсрещната стена се виждаше портрет на достолепен мъж с тъмен костюм — вероятно злополучният герой от семейната легенда на Гол. Високото чело и раздалечените очи излъчваха хладина. Масивната брадичка издаваше силна воля и създаваше впечатление за човек, свикнал да получава своето.

— Заповядайте вътре — каза женски глас с изразен чужд акцент.

Гърни влезе.

Вратата се затвори бавно зад него, разкривайки пред смаяния му поглед блондинка, носеща единствено прашки. Тя държеше малко дистанционно устройство, вероятно за масивната врата. Тялото й, твърде съблазнително, за да бъде изцяло продукт на природата, беше мокро. Сивите й очи бяха по-студени от всичко, което Гърни бе виждал досега.

— Елате с мен.

Тя се усмихна подканващо, обърна лъщящия си гол гръб към него и тръгна по един коридор. В края на коридора отвори стъклена врата, водеща към помещение, което очевидно бе част от пристройка към оригиналната къща.

Съдейки по облеклото на водачката си, или по-скоро по липсата на такова, Гърни не би се изненадал, ако влязат със зала с басейн. Вместо това попадна в ароматната топлина на тропическа оранжерия. Тихата ритмична, примитивно звучаща музика, която се чуваше, създаваше атмосфера, толкова далечна от Адирондакс, колкото човек може да си представи.

Към високия стъклен таван се издигаха дървета с буйни корони. Една кръгла платформа от полиран махагон бе заобиколена с туфи папрат и покрити с мъх дънери, върху които растяха орхидеи. От нея в различни посоки тръгваха пътеки със същото махагоново покритие и се скриваха в тропическата растителност. Сред свежите листа Гърни чу ромон на фонтан или малък водопад.

По средата на платформата имаше две плетени кресла от ротанг, обърнати едно срещу друго, и масичка от същия материал между тях. Едното бе заето от тъмнокос мъж със скъп на вид бял халат.

Полуголата жена се приближи до него и му каза нещо, което Гърни не чу от ритмичната фонова музика.

В отговор мъжът се усмихна вяло и бавно плъзна ръка между бедрата й.

Гърни почти очакваше да стане свидетел на порно представление. Но след малко, след като реагира на нещо, казано от мъжа, с полусмях полуизмъркване, жената небрежно се отдалечи по една от махагоновите пътеки между растителността. Точно преди да се скрие в мини джунглата, тя погледна Гърни и бавно завъртя език между сочните си устни — жест, колкото съблазнителен, толкова и напомнящ за някакво влечуго.

След като тя изчезна, мъжът с халата махна на Гърни към празното кресло:

— Седнете. Вземете нещо за пиене.

Гласът му беше звучен баритон, изговаряше думите бавно и лениво, като че ли беше пиян или упоен е наркотици. Посочи подканващо масичката, на която Гърни забеляза бутилка водка „Грей Гус“, кофичка с лед и две чаши.

Той остана прав.

— Господин Гол?

Мъжът се усмихна бавно, после се засмя:

— Остин ми каза, че някой си детектив Гърни иска да говори с мен. Каза, че сте частен детектив на Джейн Хамънд.

— Може и така да се каже.

— Значи работата ви е да докажете, че нейният скапан брат не е убил моя скапан брат?

— Не точно.

— Ако това е тайната ви мисия, няма нужда да отричате, защото не ми дреме дали е вярно, или не. Хайде, седнете и пийнете нещо.

Гърни седна и столът му бе достатъчно близо до упоеното, самодоволно лице, за да разпознае същата костна структура, която бе забелязал в пламенната, решителна физиономия на портрета във вестибюла. Това свидетелстваше както за мощта, така и за ограниченията на общите гени.

Детективът се облегна назад и огледа просторното стъклено помещение. Навън се беше стъмнило и вътрешната светлина — идваща от насочени под ъгъл нагоре халогенни прожектори, скрити между растенията — образуваше чудати сенки навсякъде. Когато отново погледна Пейтън Гол, тъмните очи на младежа бяха втренчени в него.

Гърни се наведе напред:

— Ще ви кажа защо съм тук. Искам да разбера защо четирима души са умрели, след като са имали сеанс при Ричард Хамънд.

— Нима се съмнявате в официалната версия на полицията? — попита Гол с тон, сякаш казваше някакво нелепо клише.

— Разбира се, че се съмнявам. А вие?

Гол се прозина, сипа си още водка и отпи глътка. Задържа чашата пред лицето си и погледна над нея.

— Значи не мислите, че тоя шарлатанин ги е убил?

— Ако имате предвид доктор Хамънд, не, не мисля. Поне не по начина, подсказан в полицейската хипотеза. И честно казано, господин Гол, вие също май не мислите така.

Гол се вгледа в Гърни над ръба на чашата си, като затвори едното си око, сякаш се прицелваше.

— Наричайте ме Пейтън. Моят пресвети брат беше господин Гол. Аз нямам амбиция да поема тази титла.

Тонът му бе надменен, злобен и нелеп. Тон на егоистичен, властен пияница — опасно дете в тялото на възрастен. Това не беше човек, с когото Гърни би искал да дели една стая, ако имаше избор, но сега имаше въпроси, които трябваше да зададе.

— Кажете ми, Пейтън, ако Ричард Хамънд не е отговорен за смъртта на Итън, кой според вас е?

Гол смъкна чашата си няколко сантиметра и се вгледа в нея, сякаш съдържаше списък с евентуални извършители.

— Бих ви посъветвал да се съсредоточите върху хора, които го познаваха добре.

— Защо?

— Защото нямаше как да опознаеш Итън, без да го намразиш.

Въпреки театралното звучене на това изказване, Гърни усети истинска емоция в него.

— Кое беше най-омразното в него? — попита той.

На пиянското лице се изписа гняв:

— Илюзията, която създаваше.

— Не беше ли такъв, какъвто изглеждаше?

Гол се изсмя мрачно:

— Отдалеч беше като ангел. Отблизо — не толкова. Толкова беше влюбен в себе си, по най-лошия начин — стилът на абсолютния праведник, на всезнайко, който разбира от всичко. Шибано властно копеле!

— Сигурно много сте се ядосали, когато е променил завещанието си във ваш ущърб.

Пейтън замълча за момент.

— Такава ли била работата?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — затова ли сте дошли? Мислите, че полицията греши… че Ричард, педерастът хипнотизатор, е невинен… и че аз съм накарал тия шибаняци да се самоубият? Това ли мислите?

— Не мисля, че сте накарали някого да се самоубие. Това изглежда невъзможно.

— Тогава какво намеквате, по дяволите?

— Просто се питах дали сте се ядосали, след като Итън промени завещанието си.

— Разбира се, че се ядосах. Свети Итън беше гаден пуритан, който мразеше начина, по който се наслаждавах на живота, и винаги търсеше как да ме накаже. „Прави каквото ти казвам, иначе нищо няма да получиш. Прави каквото ти казвам, иначе ще ти отнема всичко. Прави каквото ти казвам, иначе наследството ще отиде при първия тъпак, който се появи.“ Скапано властно копеле, което иска да командва всички! Кой го е упълномощил да оправя света?

Гърни кимна:

— Сигурно сега, след като вече е мъртъв, ви е по-лесно.

— О, да — усмихна се Пейтън.

— Дори след промяната на завещанието ще получите цял тон пари. И ако полицията докаже, че Хамънд е замесен в смъртта на Итън, всичко, приписано на него, ще се върне при вас. Ще получите петдесет и осем милиона накуп.

Гол отново се прозина.

Прозявката, знаеше Гърни, е двусмислена реакция, която може да означава както отегчение, така и изнервеност. Почуди се кое от двете е валидно в момента.

— Имате ли планове за всички тези пари?

— Плановете ме отегчават. Парите ме отегчават. Парите трябва да се гледат, управляват, кътат. Трябва да се инвестират, балансират, манипулират. Трябва да мислиш за тях, да говориш за тях, да се притесняваш за тях. Страшна досада. Животът е прекалено кратък за всички тези глупости. За всичкото това планиране.

— Слава богу, че го има Остин, нали?

— О, да. Самият Остин е един досаден негодник, но има талант да планира. Разбира от пари. Грижи се добре за тях. О, да, слава богу, че има гадни малки досадници като Остин.

Мислите ли да го оставите като управител на състоянието на Гол?

— Защо не? Той може да поддържа нещата, докато аз живея, както ми изнася да живея. — Пейтън намигна на Гърни. Мързеливо, лукаво, похотливо намигване. — Така всички ще са доволни.

— Освен четиримата умрели.

— Това е ваша работа, детективе. Остин инвестира милионите на Гол. Аз шибам най-красивите жени на света. А вие си тровите живота, като се занимавате с мъртви хора. Всеки има нещо, за което го бива. Така е устроен светът.

Като по сигнал мократа блондинка отново се появи. Този път бе чисто гола.