Джон Вердън
Не заспивай (27)

26.

Когато превалиха последното било преди Вълчето езеро, сигналът за получени съобщения на телефона на Гърни се включи. Той погледна дисплея. Имаше две: от Джак Хардуик и от скрит номер.

— Внимавай! — извика Мадлин.

Пред колата изскочи елен. Гърни натисна рязко спирачките и за няколко сантиметра не блъсна животното.

— Гледай пътя и дай това на мен — каза Мадлин и посегна към телефона. — Искаш ли да ти пусна съобщенията?

Той кимна и тя отвори гласовата поща.

Както обикновено, Хардуик не си беше дал труда да се представи, но прегракналият му глас нямаше как да се сбърка:

— Хей, тарикат, къде си, бе? Имаме да обсъдим няколко сериозни въпросчета. Първо, занесох писмото в къщата в Статън Айлънд, пъхнах го под вратата, с всички телефони и адреси, както се разбрахме. Второ, разбира се, че нямах представа за двайсет и деветте милиона на Хамънд. Но сигурно има обяснение, нали? Трето, имам нещо за теб, хубав практичен подарък. Планирам да мина през Адирондакс утре, затова дай да решим къде ще се видим. Спешно е. Във връзка с това знаеш ли за какво си мисля в момента? За случая „Баришански“. Помисли за това.

Случаят „Баришански“? За момент Гърни не разбра какво общо има голямото разследване на руската мафия преди едно десетилетие. Изведнъж обаче в ума му се включи аларма. При въпросното разследване мафията бе успяла да проникне в мобилните телефони на двама водещи детективи от Отдела за борба с организираната престъпност. Очевидно Хардуик подозираше, че някой подслушва разговорите им.

— Какво има? — попита Мадлин.

— Джак явно се опасява от засичане.

— Какво означава това?

Трябваше му време, за да обмисли възможните последствия.

— Ще ти обясня по-късно. Сега нека да внимавам в пътя. Не искам повече срещи с елени.

— Искаш ли да чуеш и другото съобщение?

— Не сега.

След малко пристигнаха в хотела и спряха под навеса. Мадлин му даде телефона.

— Ще ми кажеш ли какво става? — настоя.

— Останах с впечатлението, че Джак подозира, че някой подслушва телефона му.

— Неговият телефон? Или телефоните и на двамата?

— Не даде да се разбере. Но съм почти сигурен, че моят е безопасен.

Той го погледна разтревожено:

— Ами стаята ни тук в хотела?

— Възможно е, но не вярвам.

— Има ли начин да разбереш със сигурност?

— Има уреди за засичане. Ще го обсъдя с Джак.

— Кой може да ни следи?

— Вероятно Фентън, но едва ли.

— Тогава кой?

— Добър въпрос. Хардуик знае повече, отколкото каза по телефона. Ще си уредим среща, за да изясним нещата.

— Какво ще правим сега? — неспокойно попита Мадлин. — Да се качим в апартамента, който може би се подслушва? Да се преструваме, че нищо не подозираме?

— Да, точно това трябва да направим.

— За какво се очаква да си приказваме? Или да не си приказваме?

— Най-важното е да не издаваме, че подозираме, че някой ни наблюдава. Ако стаята или телефонът се подслушват…

Гърни спря на средата на изречението, защото си спомни, че има още едно съобщение, което още не е чул. Намери го в гласовата поща и го отвори.

Гласът беше на млада жена, звучеше уплашено:

— Здравейте. Надявах се да вдигнете. В писмото пишеше, че ще чакате обаждането ми. Там ли сте? Може ли да ви дам номера си? Може би ще е по-безопасно, ако вие се обадите. Добре, ето какво ще направя. Ще ви се обадя… точно във… ъъъ… четири часа. Става ли?

Гърни погледна часовника си. Беше 15:53. Слънцето, скрито зад гъстите облаци, сигурно вече се спускаше зад Гробищния рид.

— Това ли е момичето, с което искаше да говориш? — попита Мадлин.

— Предполагам.

— Какво ще правим сега?

— Ще изчакам тук да се обади. На теб може би ще ти е по-удобно в стаята.

Тя се намръщи:

— Наистина ли мислиш, че се подслушва?

— Възможно е. Но мисля, че основните усилия за следене би трябвало да са съсредоточени към брат и сестра Хамънд, не към нас.

— Защо?

— Ричард е центърът на разследването. А Джейн се опитва да го предпази. Освен това тя е тази, които нае Хардуик, а сега той подозира, че някой го наблюдава. Мисля, че първоначално нейният телефон е бил подслушван и така са научили за неговото участие.

— Ами за твоето участие?

— Само ако са говорили за това по телефона и са споменали името ми. Но това е гадаене. Трябват ми факти.

След дълго замисляне тя стисна ръката му по същия начин, както го беше направила на пустата улица в Грейсънвил.

— Сигурен ли си, че няма проблем? Заради онова, което ти казах по-рано?

— Разбира се, че няма проблем…

Преди да успее да добави още нещо, телефонът му иззвъня. Както преди, номерът беше скрит. Гърни предположи, че е Анджела. Погледна виновно Мадлин и понечи да се извини.

— Хайде, вдигни — прекъсна го тя.

Той въздъхна и натисна зелената слушалка.

— Дейв Гърни.

— Оставих ви съобщение — каза тих, плах глас.

— Да, получих го — отговори той колкото можеше по-внимателно. Най-важното сега бе да не я уплаши. — Благодаря за готовността да говорите с мен.

— Какво искате от мен?

— Много бихте ми помогнали, ако ми разкажете за Стивън.

— Стиви.

— Добре. Стиви. Виждате колко малко знам. Затова всичко, което успеете да ми кажете, ще бъде от голяма полза. Някой друг, освен вас наричаше ли го Стиви?

— Родителите му го наричаха Стивън и той много мразеше това име.

Гласът й звучеше малко детски и Гърни предположи, че е на половината на годините, на които беше очаквал да бъде. Реши да провери тази теория:

— Родителите могат да бъдат проблем.

— И още как. Особено неговите…

— А вашите родители?

— Не им говоря.

— И аз не говоря много с моите. Кажете, вас Анджи ли ви наричат, или Анджела?

— Всички ми викат Анджела. Никой не ме нарича Анджи.

— Добре, Анджела, искам да ви попитам нещо. Има ли място, където можем да се видим и да поговорим за Стиви. Място, където се чувствате в безопасност.

— Защо трябва да се виждаме? — попита тя разтревожено.

— Не трябва. Просто мисля, че така ще е по-безопасно. Но от вас зависи.

— В какъв смисъл „безопасно“?

— Не искам да ви плаша, Анджела, но нали разбирате, че ситуацията е опасна?

Тя не отговори веднага и Гърни се притесни, да не би да я е уплашил. Когато тя все пак заговори, в гласа й звучеше истински страх:

— Мисля, че да. Но защо да е по-безопасно, ако се срещнем?

— Защото по телефона може да не е сигурно. Ако лошите имат подходяща екипировка, могат да следят почти всичко — обаждания, есемеси, имейли. Постоянно научаваме за такива случаи в новините, нали?

— Вероятно.

— Знаете ли най-безопасния начин двама души да поговорят насаме?

— В тоалетната?

— Всъщност тоалетните са доста лесни за подслушване.

— Къде тогава?

— На някое шумно обществено място или когато наоколо има други хора, които говорят. Така трудно ще ни подслушат. В такава обстановка ще бъде най-безопасно и за двамата.

— Примерно в някой голям магазин?

— В голям магазин би било идеално. Добра идея.

— Знам много магазини. Вие къде сте?

— В планината Адирондакс.

— На мястото, където Стиви се срещна с оня хипнотизатор ли?

— Точно там. Опитвам се да разбера какво се е случило със Стиви тук, за да си обясня случилото се с него по-късно, в апартамента ви във Флорал Парк.

Последва тишина. Гърни изчака, искаше да даде инициативата на нея.

— Вие не вярвате, че се е самоубил, нали? — попита след малко тя.

— Не. А вие?

— Не е възможно да го е направил.

— Защо сте толкова сигурна?

— Не би го направил, особено след обещанията, които ми направи. Щяхме да се оженим, да имаме собствена къща. За нищо на света не би се самоубил. Невъзможно е!

Гърни имаше десетки въпроси, но си напомни, че само един грешен би могъл да я уплаши. Целта му бе да я убеди да се видят лично — тогава той щеше да има повече контрол, а също възможност да наблюдава мимиките и жестовете й.

— Разбирам какво искате да кажете, Анджела. Наистина. Точно затова искам да разбера какво се е случило в действителност. Иначе никога няма да сте в безопасност.

— Не говорете така. Плашите ме.

— Понякога страхът е хубаво нещо. Страхът от нещо добро може да ни помогне да преодолеем страха от нещо лошо.

— Какво имате предвид?

— В момента вие се страхувате от онзи, който е причинил случилото се със Стиви. Прав ли съм?

— Да.

— Но освен това се страхувате от мен. Защото съм детектив, а не искате да говорите с детективи, нали?

Мълчанието й бе красноречиво.

— Няма проблем, Анджела. Разбирам ви. Но си задайте един въпрос. От кого трябва да се страхувате повече? От човека, който е виновен за смъртта на Стиви? Или от някого, който се опитва да открие истината за това, за да не пострадат други хора?

Тя въздъхна отчаяно:

— Много мразя така. Защо ме карате да вземам тези ужасни решения?

Гърни не каза нищо. Чакаше.

Тя пак въздъхна:

— Добре. Ще се видим утре. Знам едно място.

— Само кажете къде и в колко часа искате да бъда там.

— Познавате ли Лейк Джордж Вилидж?

— Да.

— Можете ли да бъдете там в десет утре сутринта?

— Да. Къде в Лейк Джордж Вилидж?

— В „Куклената къщичка на Табита“. Ще ви чакам на втория етаж при куклите „Барби“.

* * *

Все още с Мадлин пред главния вход на хотела, Гърни влезе в интернет през телефона си и написа „Куклената къщичка на Табита“.

Магазинът веднага излезе на Удпекър Роуд в Лейк Джордж Вилидж. На уебсайта се виждаше постройка с вид на приказна къщичка. Над нея под формата на дъга в чистото синьо небе бяха изписани думите: „Домът на прекрасните, приказни колекционерски кукли“.

Мадлин погледна дисплея и се намръщи:

— Магазин за кукли? Там ли иска да говорите за смъртта на приятеля й?

— Наистина изглежда странен избор.

— Попита ли я защо?

— Не исках да я питам нищо, което би могло да я смути. Важното е, че прие да се срещнем.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Защо искаш да дойдеш?

— Предпочитам да не стоя тук сама.

— Нали знаеш, че пътят е минимум два часа в едната посока?

— По-добре от другата възможност.

Гърни сви рамене:

— Ще се обадя на Джак, разговорът може да се проточи. — Посочи към хотела. — От главния комин излиза дим, значи в Големия салон камината гори. Защо не влезеш да се стоплиш?

— Ще вляза с теб.

— Както искаш.

Гърни пак погледна сайта на магазина за кукли и копира адреса в „Гугъл Мапс“. Намери една бензиностанция в близост и копира и нейния адрес в празна бланка за имейл. После се обади на Хардуик, който вдигна още на първото позвъняване.

— Нали разбра връзката със случая „Баришански“? — бяха първите му думи.

— Мисля, че да.

— Добре. Важното е да го имаш предвид. Така. Кога искаш да ти дам специалния подарък?

— Зависи кога и колко далеч можеш да пътуваш.

— Навсякъде по всяко време. Колкото по-скоро, толкова по добре.

— Мисля да се видя утре с онази девойка, с която исках да се срещна. Може да се засечем в същия район.

— Съгласен.

— Ще ти пратя адреса.

— Добре, чакам.

Гърни стартира електронната си поща на телефона и отвори неизпратеното писмо, в което бе копирал адреса на бензиностанцията в Лейк Джордж. Отдолу написа: „Тук в 9:00.“ Адресира имейла до Хардуик и го изпрати.

Мадлин стоеше с притиснати до тялото ръце в студа.

— Хайде да влезем и да се размразим до огъня — предложи той.

Влязоха в Големия салон. Само след няколко минути пред буйните пламъци Мадлин бавно отпусна ръцете си.

Застанал до нея, поемащ лъчистата топлина с цялото си тяло, Гърни затвори очи и остави светът му да се свие единствено до това сгряващо оранжево сияние, прозиращо през клепачите му, гъделичкащо кожата му и прогонващо студа.

Този момент на спокойствие бе прекъснат от грубия глас на Остин Стекъл:

— Радвам се, че най-сетне решихте да влезете. Голям студ е навън. Гаден ден, а се очертава още по-лоша нощ. — Бе застанал по средата на широкия сводест вход на салона с тъмна бархетна риза и камуфлажен панталон. — Чухте ли вълците?

— Не — отговори Гърни. — Кога?

— Преди малко. В гората зад хотела. Ужасяващ звук.

— Колко често ги виждате?

— Никога. Така е още по-лошо. Само ги чуваме. Невидими чудовища, които се промъкват в гората!

Сравнението на Стекъл предизвика неловко мълчание, което след малко бе нарушено от Мадлин:

— Споменахте, че тази нощ времето ще бъде още по-лошо.

— Ще бъдем засегнати от периферията на силна снежна буря. Адски ветрове, спадане на температурата. Но това е само за вкус. Времето тук се мята от една крайност в друга като животно в предсмъртна агония. През нощта ще е отвратително, а утре сутринта ще грее слънце, можете ли да повярвате? После, през деня, ще се изсипе целият ад — голямата буря идва от север.

— Голямата буря? — попита Мадлин и очите й се разшириха.

— Полярен фронт. Снежни виелици, намаляващи видимостта до нула. Със сигурност ще затвори всички пътища.

За Гърни беше очевидно, че Стекъл използва предупрежденията за екстремално време, за да ги подтикне да се махат по-бързо. Но ако управителят на имението действаше под натиск от Фентън, за да ги изгони от Вълчето езеро, обещанието, че ще си заминат, можеше да им отвори друга врата.

Детективът се намръщи угрижено:

— Може би е добра идея да си тръгнем, преди да е дошла голямата буря. Иначе никога няма да стигнем до Вермонт.

Стекъл веднага кимна одобрително.

— Обаче има проблем — добави Гърни. — Искам да поговоря с още един човек, преди да си тръгнем.

— С кого?

— Пейтън Гол.

— За какво, по дяволите, ви е потрябвало да говорите с него?

— Завещанието на Итън и следователно неговата смърт пряко облагодетелстват двама души: Пейтън Гол и Ричард Хамънд, за чийто дял от наследството Фентън беше така добър да ми съобщи. Но тъй като делът на Пейтън е толкова голям, колкото и на Ричард, той би имал същия мотив да убие брат си. Даже по-голям, защото…

— Да — прекъсна го Стекъл — разбирам как изглежда отстрани. Но това е на светлинни години от действителността. Вие очевидно не познавате Пейтън.

— Точно този пропуск искам да запълня.

— Нека аз да го запълня, преди да бъдете блокирани тук от бурята на века за нищо. — Стекъл се приближи до тях пред камината. — Вижте, ето какъв е проблемът с Пейтън. Много е просто. Ако мозъкът, стоящ зад четирите смъртни случая — убийства, самоубийства, както искате ги наречете — не е Хамънд, значи трябва да е някой друг. Самата идея, че това може да е Пейтън, е нелепа.

— Защо?

Стекъл понижи глас почти до шепот:

— Защото Пейтън Гол е невменяем наркоман, чиито приоритети се свеждат до кокаин, курви, още кокаин и още курви. — Погледна Мадлин. — Извинете за циничния език, госпожо Гърни, но трябва да наричаме нещата е истинските им имена. Говорим за наркоман с изветрял мозък, чийто единствен социален кръг се състои от проститутките, които води от къде ли не: Русия, Тайланд, Вегас, вертепите в Нюбърг — стигнал е до етап, в който няма значение.

Гърни забеляза лъскаво петно от избила пот върху бръснатата глава на Стекъл.

— Като последен оцелял член на рода Гол този невменяем е ваш шеф — изтъкна.

— Ха! Нямам никакви илюзии относно бъдещето си тук. Никога не съм имал официален договор. Всичко бе въпрос на взаимно доверие между мен и Итън и общи бизнес цели. А какво общо имаме с Пейтън? Нищо. Бих се изненадал дори, ако остана още три месеца, като гледам с каква скорост пропада този тип.

— Казаха ми, че наскоро се е взел в ръце. Поне за кратко.

— Така е, но и преди е имал периоди на вразумяване. И винаги завършват по един и същи начин — става още по-разюздан.

— Искате да кажете, че не само е прекалено луд, за да замисли сложно престъпление, а и едва функционира?

— Правилно сте ме разбрали.

— В такъв случай разговорът ни ще бъде много кратък.

— Няма да се съгласи да говори с вас — изтъкна Стекъл. Раздразнението му се усещаше ясно.

— Надявам се вие да ми помогнете. Професионалната етика не ми позволява да си тръгна, докато не поговоря с него, за да си изградя мнение на какво е способен. Ако това, което казвате за него, е вярно, не би трябвало срещата ни да продължи дълго. Кажете му, че петнайсет-двайсет минути са ми достатъчно.

— Ами ако откаже?

— Може да го убедите да ме приеме, ако му кажете, че ще остана, докато не разговарям с него — че ще го наблюдавам, може да се поинтересувам и от забавленията му.

Стекъл си пое дълбоко дъх и издиша бавно:

— Добре. Както искате. Ще му предам желанието ви.

— Би било супер, ако го видя утре — преди голямата буря да ни засипе.

— Ще се опитам — отговори Стекъл. Усмихна се машинално и излезе.

Мадлин гледаше изпитателно лицето на мъжа си.

— Какво си мислиш? — попита.

— Мисля, че управител на планински хотел е странна длъжност за човек, който мрази планинското време.

* * *

Качиха се в апартамента. Гърни имаше чувството, че е попаднал на място, където сигналите от две различни радиостанции се припокриват. Ролите му на детектив и съпруг изпращаха конкуриращи се сигнали и смущенията в ефира ставаха все по-силни. Не можеше да отрече, че със странните факти около него случаят го привличаше. Освен това изпитваше силна необходимост да подкрепя Мадлин, особено сега, но не знаеше как най-добре да й осигури тази подкрепа. Хрумна му, не за първи път, че по-лесно му се удава да води разследване на убийство, отколкото да решава проблемите в брака си. Обхванат от колебание, реши да остави на нея да определи бъдещите му действия.

— Ако искаш да се откажа от тази работа с Хамънд, ще го направя. Можем да тръгнем утре сутринта, да се видим с Хардуик и Анджела в Лейк Джордж, както се уговорихме, после да заминем за Вермонт.

— Ами Пейтън Гол?

— Хардуик може да говори с него — ако реши. Ще оставя той да се оправя. Единственото, което обещах на Джейн, беше да мина през Вълчето езеро за ден-два и да огледам обстановката. Аз огледах.

— И какво видя?

— Нищо, което да не влиза в противоречие с нещо друго.

— Например?

— Имаме заподозрян за престъпление, което дори не е възможно да е извършил. Имаме пропаднал брат на най-богатата от жертвите, който има огромен мотив за убийство, но никой дори не си помисля, че може да го е извършил. Имаме семейна легенда, включваща кошмар с вълци, която звучи като пълна измислица — обаче подобен кошмар е свързан със смъртта на още четирима души през последния месец. Имаме общ работник, когото всички мислят за луд — обаче той изглежда е единственият, който вярва, че във „Вълчето езеро“ има някакво зло.

— Ами Джейн?

— Какво за нея?

— Любящата сестра, търсеща истината, на практика те излъга, когато скри, че Ричард е облагодетелстван от завещанието на Итън — а това е може би най-важният факт в целия казус.

— Права си. И това е още едно доказателство, че целият случай е една голяма плетеница. Повечето факти звучат странно, даже невъзможно.

Мадлин се усмихна дяволито:

— Значи се хвана на въдицата.

Гърни примигна, смаян от хитрия начин, по който тя го отклони от първоначалното му предложение — да се откаже от разследването.

— Хвана се на въдицата — повтори тя. — Няма нищо, което да те привлича повече от странното и невъзможното. Може да си мислиш, че си в състояние да се откажеш, но не си. А дори да беше… аз трябва да остана.

— Защо?

— За да довърша това, заради което дойдох.

В този момент телефонът му иззвъня.

Името на дисплея бе Ребека Холдънфийлд. Гърни погледна Мадлин и тя сви рамене. Той вдигна.

— Ребека?

— Здравей, Дейвид. Не знам дали това, което открих, ще ти бъде полезно, но реших да ти се обадя веднага щом мога.

— Благодаря.

Мадлин влезе в банята и затвори доста шумно вратата.

— Прегледах статиите, които Хамънд е публикувал в различни научни списания — продължи Ребека — а също неща, които са излизали за него в медиите. Повечето материали в пресата са свързани с противоречията около неговата „терапия за осъзнаване“ при хомосексуалисти. В наши дни хомофобите не са толкова много, колкото в миналото, но са все така кресливи.

При тези думи Гърни си спомни изпълнените с омраза очи на Боуман Кокс.

— Някакви други проблемни изяви?

— В професионалната област, да. Хамънд не се колебае да обвинява фармацевтичните компании, че разпространяват психотропни отрови. В същото време твърди, че хипнотерапията е абсолютно безопасна и че неговите методи постигат резултати, които досега са смятани за невъзможни.

— Описва ли някои от тези методи?

— Точно това е проблемът. Клиничната му успеваемост е документирана и изглежда удивително. При компулсивните разстройства, фобиите и посттравматичния стрес процентът на пациентите с пълно възстановяване е пет пъти по-голям от средния за Американската психиатрична асоциация.

— Но…?

— Но когато други терапевти се опитват да прилагат методите, описани от него, не постигат дори близък до неговия успех.

— Означава ли това, че историите за успехите му са фалшифицирани?

— Не, проверени са и са потвърдени. Хамънд дори подценява успехите си, което само по себе си е удивително.

— Какво е обяснението тогава?

— Според мен има уникално допълване на метод и терапевт.

— Тоест?

— Хамънд има невероятно силно клинично присъствие.

— Искаш да кажеш, че това му дава възможност да прави неща, които не се удават на други терапевти?

— Бих казала, че има необикновен лечителски талант. Подозирам, че други хора биха могли да научат методите му, но само ако наблюдават внимателно как работи.

Гърни се замисли за няколко секунди.

— Изглежда, че доктор Хамънд може да си лепне етикет с доста висока цена, ако рече.

— Меко казано. — Ребека замълча за момент. — Странното е, че очевидно не се интересува нито от пари, нито от престижна позиция в професионалните среди, каквато може да има.

— Още един въпрос, преди да затвориш. Говори ли ти нещо терминът „хипнотично индуциране самоубийство“?

— Звучи ми познато. Ще ти кажа, когато се сетя откъде. Нещо друго?

— Хамънд коментирал ли е някъде тази нова област на изследвания, която ти спомена — отделянето на мислите от емоциите, предизвикани от тях?

— Да. В една от последните си статии споменава, че това може да се постигне чрез хипноза. Дори намеква, че може би вече го е правил.