Джон Вердън
Не заспивай (23)

22.

По обратния път към хотела сред пущинаците на Адирондакс идеята, че някой би могъл да променя нещо толкова основно, колкото стойността, която човек отдава на собствения си живот, му се струваше все по-невероятна, даже абсурдна. От друга страна, не изглеждаше по-невероятна и абсурдна от всички други така наречени „факти“ около този случай.

С навлизането в планината вълнението от срещата с Ребека отстъпи място на едно неопределено глождещо чувство, което той отчасти отдаде на облачността, постепенно завладяваща небесната синева, предвещавайки нова снежна буря.

Когато пристигна в хотела, Остин Стекъл пак говореше по телефона на рецепцията. Този път прекъсна разговора си по-тихо.

— Радвам се да ви видя пак. Излезе предупреждение за наближаваща буря. Знаете ли къде отиде госпожа Гърни?

— Моля?

— Жена ви — взе един от джиповете, които предоставяме на гостите си. Каза, че иска да разгледа местните забележителности.

— Забележителности!

— Да. Много хора го правят. Разходки в планината. Тръгна малко след вас.

— Спомена ли конкретно място? Пита ли ви да я ориентирате?

— Не. Нищо такова.

Гърни погледна часовника си.

— Каза ли кога ще се върне?

Стекъл поклати глава:

— Не каза почти нищо. Точно затова ви попитах.

— Джипът има ли джипиес?

— Разбира се. Значи няма нищо притеснително, нали?

— Няма.

Всъщност Гърни се сещаше за всякакви притеснителни неща. Но положи усилие да съсредоточи вниманието си върху нещо, което би могъл да прави. Като гледаше Стекъл, застанал пред него, му хрумна една възможност.

— Ако имате няколко минути, бих искал да продължим разговора, който започнахме тази сутрин.

Стекъл се огледа бързо.

— Добре.

Седнаха на същите столове в офиса на Стекъл от двете страни на грубото чамово бюро.

— Е, какво искате да знаете?

Гърни се усмихна:

— Има нещо, което не ми е ясно. Относно отношенията тук.

— Какви отношения?

— За начало, отношенията между Итън и Пейтън. Казаха ми, че между тях имало проблеми. Бихте ли ми обяснили какви по-точно?

Стекъл се обърна назад и замислено се почеса по главата.

— Проблеми, каквито може да очаквате, че ще възникнат между един преуспял човек и един безотговорен наркоман.

— Да разбирам ли, че Итън не одобряваше начина на живот на Пейтън?

— Разбира се, че не го одобряваше. Дори заплашваше да го лиши от наследство. Сурова възпитателна мярка.

— Итън ли контролираше фамилните финанси?

— По принцип, да. Итън имаше контрол над парите. Родителите им винаги са гледали на него като на по-отговорния от двамата, затова му бяха приписали основната част от състоянието с условието, че ще прави всичко за благото на Пейтън.

Преди известно време той реши, че най-доброто за Пейтън би било, ако използва заплахата за лишаване от наследство, за да овладее вредните му навици.

— Имаше ли намерение да изпълни заканата?

— Мисля, че да. Първата стъпка бе да покаже на Пейтън какво би могло да се случи. Според първоначалното завещание на Итън фондацията „Нов живот“ трябваше да получи една трета от имението, а Пейтън — две трети. После Итън го промени така, че Пейтън да получи само една трета. Каза му, че ако остане чист от наркотици деветдесет дни, пак ще върне старото завещание.

— Какво направи Пейтън?

— Престана да се дрогира за шейсет — шейсет и един дни.

— И после пак започна?

— Не. После Итън се самоуби, или както искате го наречете.

— Докато Пейтън беше още чист?

— Да. В крайна сметка Пейтън пак почна да взема наркотици, но това стана няколко дни след като Итън… след като почина.

— Значи въпреки че Пейтън е издържал да не се дрогира, Итън не е доживял, за да върне завещанието в първоначалния му вид в полза на брат си?

— Животът е несправедлив, нали?

— И кой трябва да получи оставащата третина? Фондацията?

— Не мисля, че имам право да ви казвам това.

— Защо?

— Ще кажа само, че предпочитам да не издавам тази информация. Би могла да се изтълкува погрешно. Не искам аз да ставам причината за такова грешно впечатление, нали разбирате?

— Но все пак сте запознат със съдържанието на промененото завещание?

— Фамилията Гол е разчитала и продължава да разчита на мен в много отношения. Благодарение на това доверие знам доста неща. Само това мога да ви кажа.

Гърни реши, че е по-добре да не се задълбава повече в тази тема. Имаше други начини да получи информацията. Междувременно имаше други въпроси.

— Уензъл, Балзак и Пардоза — доколко добре си ги спомняте.

— В какъв смисъл?

— Когато чуете името на всеки от тях, какво е първото, за което се сещате?

— Лице. Глас. Дрехи. Такива неща. Какво по-точно ви интересува?

— Някой от тримата беше ли идвал и друг път в хотела?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Това ми е работата.

— Откъде бяха научили за Ричард Хамънд?

— Той е известен. Хората знаят за него.

— Не ви ли се сториха различни от хората, които обикновено идват във „Вълчето езеро“?

— Тук идват всякакви хора.

— Малко хора с ограничени финансови възможности могат да си позволят нощувка за хиляда долара.

— Не мисля, че господин Уензъл е бил с ограничени финансови възможности.

— Откъде знаете?

— Четох във вестника за него, след смъртта му. Имал е апартамент за милион долара във Флорида.

— Ами другите двама?

— Личните финанси на гостите не ни интересуват. Някои хора имат пари, без да им личи. Не бих си позволил да питам такова нещо.

— Ами ако не могат да си платят?

— Проверяваме кредитните им карти, когато пристигнат. Уверяваме се, че плащането на цялата сума е одобрено. Ако не, изискваме да платят в брой при настаняването.

— Уензъл, Балзак и Пардоза с кредитна карта ли платиха, или в брой?

— Не си спомням такива подробности.

— Много лесно може да се провери.

— Сега ли?

— Бихте ми направили голяма услуга.

— Стекъл замълча — явно се колебаеше докъде да стигне със съдействието си. После се завъртя със стола към компютър, поставен на друго бюро до стената. След минута-две погледна Гърни с изражение, сякаш е лапнал нещо гадно.

— Уензъл е платил с „Амекс“. Балзак — с дебитна карта. Пардоза — в брой.

— Доколко необичайно е някой да плати в брой?

— Не се случва често, но не е необичайно. Някои хора не обичат пластмасовите пари.

„И следите, които те оставят“ — мислено довърши Гърни.

— Колко нощи са прекарали в хотела?

Стекъл пак погледна компютъра. На лицето му пролича нетърпение.

— Уензъл — две нощи. Балзак — една. Пардоза — също една.

— И лечението на Хамънд за отказване от цигарите се състои само от един сеанс?

— Да. Интензивен тричасов сеанс. — Стекъл дръпна безупречно изгладения ръкав на лявата си ръка и намръщено погледна часовника си „Ролекс“. — Свършихме ли?

— Да… освен ако не се сещате за нещо, което се е случило тук и би могло да е причина за смъртта на тези четирима души.

Стекъл бавно поклати глава и показа празните си длани.

— Бих искал да ви бъда по-полезен, но… — Замълча.

— Всъщност бяхте много полезен. — Гърни стана и тръгна да излиза. — А, и още нещо. Един малко странен въпрос. Спомняте ли си някой от тези хора да се е изказвал негативно за хомосексуалистите, за еднополовите бракове и други подобни теми?

Стекъл го изгледа смутено и раздразнено:

— Какво, по дяволите, намеквате?

— Просто една възможна версия. Вероятно нищо няма да излезе. Благодаря за отделеното време. Много ми помогнахте.