Джон Вердън
Не заспивай (1)

Пролог

Тя стоеше и трепереше под лунната светлина между две огромни ели на брега на замръзналото езеро. Не помнеше друг път да й е било толкова студено и да е изпитвала толкова силен страх. При самия вид на пълната месечина над назъбените силуети на дърветата я побиваха тръпки. Провисналите клони приличаха на разкривени ръце, които всеки момент можеха да се пресегнат и…

„Не! Стига!“ — помисли си и тръсна глава. Сегашният й проблем бе достатъчно ужасяващ и без развихрената й фантазия.

В далечината чу бръмчене от приближаващ се мотоциклет — първо по стария черен път, после по криволичещата алея надолу към езерото. Колкото повече се усилваше звукът, толкова повече се засилваше зловещото чувство, стегнало гърдите й.

Най-сетне през дърветата тя зърна светлината на фаровете и чувството се усили почти до паника. Машината излезе на открития участък между боровете и извисяващите се черни ели.

Спря пред нея и изгаси двигателя. Стъпи стабилно, разкрачен, за да задържи тежкия мотоциклет — на големия му брат, от когото го беше взел без разрешение.

Тя различи няколко снежинки в разрошената му коса. Не беше сигурна дали забеляза на лицето му реална тревога, или само си въобразява, защото очакваше да види такова изражение. По-рано, когато му се обади, не спомена, че е спешно, но знаеше, че гласът й звучи уплашено и нетърпеливо. Луната се извисяваше зад него и макар тя да не виждаше лицето му, беше сигурна, че той я гледа напрегнато и чака с трепет да чуе причината за тази неочаквана среща.

Чуваше дишането му, дори й се стори, че чува тупкането на сърцето му. Но това бе невъзможно. Навярно нейното сърце — собственият й пулс, отчаяно кънтеше в ушите й.

Беше подготвила онова, което искаше да му каже, репетирала го бе сто пъти по-рано вечерта, но сега, на това зловещо място, гласът й изневери.

— Какво? — попита той. — Какво има?

Гласът му бе рязък — досега не го беше чувала такъв.

Тя прехапа устни, пое си плахо въздух и изрече думите с едва доловим шепот.

Момчето си пое дълбоко дъх, но не каза нищо.

Тя се запита дали я е чул — почти се надяваше да не е.

Един облак бавно започна да закрива луната.

След малко… или много (тя съвсем изгуби чувство за време) той пак запали мотоциклета, рязко даде газ и с бясна скорост се понесе по заледеното езеро. Ревът на двигателя разцепи мразовития въздух. Хромираният ауспух, лъщящ на лунната светлина, бе единственото, което се виждаше в мрака.

Изведнъж в далечината, насред езерото, затихващото бръмчене на мотора бе заглушено от ужасяващ трясък; после втори, трети — пропукването на леда под тежката машина звучеше като бърза поредица от изстрели. Чу се смразяващ кръвта плисък… съскане от потъването на нагорещения мотор… и накрая — тишина.

Облакът бе заличил всяка следа от луната.

Настъпи пълен мрак. Абсолютна тишина. Нямаше светлина. Нямаше мисъл. Нямаше надежда. Нямаше чувство.

Внезапно — писък. Издигна се като пробуждащ се за живот звяр, неспиращ.

Миг по-късно тя осъзна, че писъкът се изтръгна от нейните гърди.