Никола Юн
Всичко, всичко (96)

Начало и край

Минават четири дни. Аз се храня. Пиша си домашните. Не чета. Мама броди наоколо като в ступор. Не мисля, че разбира какво е станало. Като че ли й е ясно, че има нещо, за което трябва да изкупи вината си, ала не е съвсем сигурна какво е то. Понякога се опитва да говори с мен, но аз си давам вид, че не я чувам. Почти не я поглеждам.

На сутринта, след като разбрах истината, Карла отнася мои кръвни проби на специалиста по ТКИД, доктор Чейс. Сега сме в неговия кабинет и чакаме да ни повикат. И макар да знам какво ще ми каже, с ужас очаквам медицинското потвърждение.

Коя ще бъда, ако не съм болна?

Една сестра извиква името ми и аз моля Карла да остане в чакалнята. По някаква причина искам да съм сама, когато науча истината.

Доктор Чейс се изправя, когато влизам. Изглежда досущ като снимките на сайта му — възрастен бял мъж с посивяваща коса и бляскави черни очи.

Гледа ме със смесица от съчувствие и любопитство.

Дава ми знак да седна и изчаква да го направя, преди да се настани на стола си.

— Вашият случай — започва и спира.

Нервен е.

— Всичко е наред — казвам аз. — Вече знам.

Той отваря една папка върху бюрото си и поклаща глава, сякаш изследванията все още го озадачават.

— Прегледах тези резултати отново и отново. Помолих и колегите ми да ги видят, за да съм абсолютно сигурен. Вие не сте болна, госпожице Уитиър.

Спира и изчаква да реагирам.

Аз поклащам глава.

— Вече знам — повтарям.

— Карла, сестра Флорес, ми обясни вашия случай. — Усърдно прелиства още няколко страници, опитвайки се да избегне онова, което ще каже след това. — Като лекар, майка ви би трябвало да го знае. Вярно, ТКИД е много рядко заболяване и приема различни форми, но вие нямате нито един-единствен от признаците му. Ако е направила каквото и да било изследване, какъвто и да било тест, тя би трябвало да го знае.

Стаята изчезва и аз се озовавам в безлично бяло място, осеяно с отворени врати, които не водят никъде.

Когато най-сетне се връщам в тялото си, доктор Чейс ме гледа очаквателно.

— Съжалявам, казахте ли нещо? — питам го.

— Да. Сигурно имате въпроси към мен.

— Защо се разболях в Хаваи?

— Хората се разболяват, Маделин. Нормални, здрави хора непрекъснато се разболяват.

— Ала сърцето ми спря.

— Да. Подозирам, че е било миокардит. Разговарях с лекуващия лекар в Хаваи. И тя подозира същото. Казано най-просто, в един момент в миналото си вероятно сте преживели вирусна инфекция, която е отслабила сърцето ви. Когато бяхте в Хаваи, усещахте ли болка в гърдите или недостиг на въздух?

— Да — отвръщам бавно, спомнила си свиването на сърцето, на което нарочно не бях обърнала внимание.

— Е, миокардитът изглежда много вероятен кандидат.

Нямам повече въпроси, не и към него. Изправям се.

— Е, много ви благодаря, доктор Чейс.

Той също се изправя, развълнуван и като че ли още по-нервен отпреди.

— Преди да си тръгнете, има още нещо.

Отново сядам.

— Заради начина, по който сте отраснали, не можем да бъдем сигурни за състоянието на имунната ви система.

— Какво означава това?

— Смятаме, че е възможно тя да не е напълно развита, като на малко дете.

— Малко дете?

— Имунната ви система не е била изложена на безброй обикновени вируси и бактериални инфекции. Не е имала възможност да се научи как да се бори с тези инфекции. Не е имала възможност да укрепне.

— Значи все още съм болна?

Той се обляга в стола си.

— Нямам категоричен отговор на този въпрос. Намираме се в непознати води. Никога не съм чувал за подобен случай. Възможно е това да означава, че ще се разболявате по-често от хората със здрава имунна система. Възможно е обаче да означава, че когато се разболеете, ще се разболеете изключително тежко.

— Как мога да разбера?

— Не мисля, че има начин да разберем. Препоръчвам ви да бъдете много внимателна.

Уговаряме си ежеседмични контролни прегледи. Той ми казва да не бързам с опознаването на света — никакви многолюдни тълпи, никакви непознати храни, никаква прекалено изтощаваща физическа активност.

— Светът няма да избяга — уверява ме, преди да си тръгна.