Навън
Побягвам от кабинета. Коридорът се простира пред мен, безкраен. Озовавам се в херметизираното преддверие и то е безветрено. Излизам навън и дъхът ми е беззвучен.
Сърцето ми е безжизнено.
Повръщам нищото в стомаха си. Жлъчка изгаря гърлото ми.
Плача и от хладния утринен въздух сълзите изстиват върху лицето ми.
Смея се и студът нахлува в дробовете ми.
Не съм болна. Никога не съм била болна.
Всички емоции, които се опитвах да сдържам през последните двайсет и четири часа, ме връхлитат изведнъж. Надежда и отчаяние, очакване и съжаление, радост и гняв. Как е възможно да изпитваш едно чувство и неговата коренна противоположност в същото време? Боря се в черен океан, спасителна жилетка пристяга гърдите ми, тежка котва дърпа краката ми.
Мама ме настига. Лицето й е съсипано от страх.
— Какво правиш? Какво правиш? Трябва да си влезеш.
Зрението ми отново се стеснява и аз приковавам поглед в нея.
— Защо, мамо? Защо трябва да си вляза?
— Защото си болна. Лоши неща може да ти се случат тук навън.
Протяга ръце, за да ме притегли към себе си, но аз се дръпвам рязко от нея.
— Не. Няма да си вляза.
— Моля те — умолява тя. — Не мога да изгубя и теб. Не и след всичко.
Очите й са вторачени в мен, но съм напълно сигурна, че изобщо не ме вижда.
— Изгубих ги. Изгубих татко ти, изгубих брат ти. Не мога да изгубя и теб. Просто не мога.
Лицето й се сгърчва, напълно се разпада. Каквито и конструкции да са го поддържали до този момент, изведнъж поддават, претърпели катастрофална авария.
Тя е пречупена. Пречупена е много отдавна. Карла е права. Така и не се е съвзела след тяхната смърт.
Казва нещо. Не знам какво, но тя продължава да говори.
— Веднага след като те умряха, ти се разболя много тежко. Не можеше да дишаш както трябва и аз те откарах в Спешното отделение и трябваше да останем там цели три дни. А те не знаеха какво не е наред. Казаха, че вероятно е алергия. Дадоха ми списък с нещата, които да избягвам, но аз знаех, че е повече от това.
Тя кимва.
— Знаех, че е повече от това. Трябваше да те предпазя. Всичко би могло да ти се случи тук навън.
Оглежда се наоколо.
— Всичко би могло да ти се случи тук навън. В света.
Би трябвало да ме обземе състрадание. Ала не това изпитвам. Гняв се надига в мен и закрива всичко друго.
— Не съм болна — изпищявам. — Никога не съм била болна. Ти си тази, която е болна. — Размахвам пръст пред лицето й. Тя се свива в себе си и изчезва.
— Влез вътре — прошепва. — Аз ще те пазя. Остани с мен. Ти си всичко, което имам.
Болката й е безкрайна. Тя се излива от края на света.
Болката й е мъртво море.
Болката й е за мен, но аз повече не мога да я понеса.
