Никола Юн
Всичко, всичко (92)

Доказателство за живот

Всичко, което трябва да сторя, е да заспя — да успокоя мозъка си, да отпусна тялото си и да заспя. Ала колкото и да се опитвам, сънят не идва. Мозъкът ми е непозната стая и навсякъде е пълно с коварни капани. Гласът на Карла непрестанно отеква в главата ми. „Може би така и не е успяла да се съвземе след случилото се с брат ти и татко ти.“ Какво изобщо означава това? Поглеждам часовника. Един часът. Още седем часа, докато Карла се върне. Ще направим няколко кръвни изследвания и ще ги изпратим на един специалист по ТКИД, когото открих. Седем часа. Затварям очи и отново ги отварям. Един часът и една минута.

Нямам търпение отговорите да дойдат при мен. Сама трябва да ги открия.

Налага се да извикам на помощ цялата си воля, за да отида спокойно, вместо да се втурна тичешком в кабинета на мама. Сигурна съм, че спи, но не мога да рискувам да я събудя. Натискам бравата и в продължение на един ужасен миг решавам, мисля, че е заключено и ще се наложи да чакам, когато изобщо не съм в състояние да чакам. Ала бравата поддава и стаята ме пуска да вляза, сякаш ме е очаквала.

Кабинетът й е най-обикновен, не е прекалено подреден, нито прекалено разхвърлян. Няма очевидни признаци на ум, който не е добре. Стените не са покрити с налудничави, разкривени, хаотични драсканици.

Приближавам се до голямото бюро в средата на стаята. Ще започна от чекмеджетата му. Ръцете ми треперят, направо се тресат, като земетресение, което единствено аз усещам.

Мама е изключително педантична и подробна в събирането на информация. Запазила е всичко и ми отнема повече от час, докато успея да прегледам само няколко папки. Има касови бележки за големи и малки покупки, договори за наем, данъчни документи, гаранционни карти и упътвания за употреба. Запазила е дори талони от билети за кино.

Най-накрая откривам онова, което търся — дебела червена папка, озаглавена „Маделин“. Изваждам я внимателно и се настанявам на пода.

Документирането на живота ми започва с нейната бременност. Откривам препоръки за пренатални витамини, сонограми и фотокопия от всяко посещение при лекаря. Намирам написано на ръка картонче с две квадратчета — едно за момче и едно за момиче. Зачеркнато е това за момиче. Свидетелството ми за раждане също е тук.

Не ми отнема много време, за да разбера, че съм била болнаво бебе. Откривам медицински доклади от посещения при педиатър заради обриви, алергии, екзема, настинки, треска и две ушни инфекции, всичко това — още преди да съм навършила четири месеца. Намирам разписки от консултанти по кърмене и детски сън.

На шест месеца, само месец след като баща ми и брат ми са загинали, съм приета в болница с респираторно-синцитиален вирус (РСВ). Не знам какво е това и си отбелязвам наум да го потърся в интернет. Било е достатъчно тежко, за да остана в болницата три дни.

След това събирането на информация става по-малко педантично. Намирам разпечатка за РСВ от интернет. Подчертала е частта, в която се обяснява, че РСВ протича по-тежко при хора с увредена имунна система. Откривам фотокопие от първата страница на статия за ТКИД от някакво медицинско списание. Надрасканото от нея в полетата не се чете. След това има едно-единствено посещение при алерголог, както и визити при трима различни имунолози. Заключението на всеки от тях е, че няма данни за никакво заболяване.

Това е всичко.

Отново преравям чекмеджетата в търсене на още документи. Няма логика това да е всичко. Къде са резултатите от изследвания? Трябва да е имало и четвърти имунолог, нали така? Къде е диагнозата? Къде са консултациите и потърсеното второ мнение? Трябва да има още една дебела червена папка. Претърсвам документите за трети път. За четвърти. Изсипвам съдържанието на други папки върху пода и ги преравям. Претършувам хартиите върху бюрото й. Прелиствам страниците на медицинските й списания, търсейки подчертани пасажи.

Сърцето ми препуска в гърдите, когато изтичвам до етажерката. Вадя книга след книга и ги разтърсвам с надеждата нещо да изпадне — забравен резултат от лабораторно изследване, официална диагноза. Не откривам нищо.

Ала нищо не е доказателство.

Може би доказателството е другаде. Нужен ми е само един опит, за да отгатна паролата й — Маделин. Прекарвам два часа, преглеждайки всеки документ в компютъра й. Претърсвам историята на браузъра й. Поглеждам в кошчето.

Нищо.

Нищо.

Къде е доказателството за живота, който съм водила?

Правя бавен пирует в средата на стаята. Не вярвам на доказателството на собствените си очи. Не вярвам на онова, което не виждам. Как може да няма нищо? Сякаш болестта ми е изсмукана от прекалено редкия въздух, който дишам.

Не е вярно. Не може да бъде вярно.

Възможно ли е да не съм болна? Умът ми се дръпва уплашено от тази посока на мисли.

Може би тя държи още документи в спалнята си? Защо не се сетих за това по-рано? Пет часът и двайсет и три минути. Мога ли да я дочакам да се събуди? Не.

Вратата се отваря в мига, в който тръгвам към нея.

— Ето те. — Облекчението в гласа й е очевидно. — Притесних се. Не беше в стаята си. — Влиза малко по-навътре и очите й се разширяват при вида на хаоса наоколо. — Да не е имало земетресение? — пита, но постепенно си дава сметка, че бъркотията е дело на човешка ръка. Обръща се, объркана, към мен. — Миличка, какво става?

— Болна ли съм? — питам аз, а кръвта бучи оглушително в ушите ми.

— Какво каза?

— Болна ли съм? — повтарям по-силно.

Надигащият се в нея гняв се разсейва, изместен от тревога.

— Зле ли ти е?

Протяга ръка, за да ме докосне, но аз я отблъсквам.

От болката върху лицето й малко ми прилошава, но не отстъпвам.

— Не, нямам това предвид. Имам ли ТКИД?

Тревогата й отстъпва място на раздразнение и мъничко съжаление.

— Все още ли става дума за онова писмо?

— Да — отвръщам. — И за Карла. Тя каза, че може би не си съвсем добре.

— В смисъл?

В какво точно я обвинявам?

— Къде са всички документи? — искам да знам.

Тя си поема дълбоко дъх, за да се овладее.

— Маделин Уитиър, за какво говориш?

— Имаш документи за всичко, но тук няма нищичко за ТКИД. Защо не откривам абсолютно нищо? — Грабвам червената папка от пода и я тиквам в лицето й. — Имаш всичко друго.

— За какво говориш? Естествено, че са тук.

Не съм сигурна какво съм очаквала да ми отговори, но определено не е това. Наистина ли вярва, че всичко е тук?

Притиска папката до гърдите си, сякаш се опитва да я направи част от себе си.

— Внимателно ли погледна? Аз пазя всичко.

Приближава се до бюрото и си разчиства място. Гледам я как прелиства документите, как ги пренарежда, изглаждайки страници, които не се нуждаят от изглаждане.

След известно време вдига поглед към мен.

— Ти ли ги взе? Знам, че бяха тук. — Гласът й е прегракнал от объркване, както и от страх.

И в този миг разбирам с абсолютна сигурност.

Не съм болна и никога не съм била.