Никола Юн
Всичко, всичко (91)

Идентичност

Карла едва е прекрачила прага, когато я пресрещам с писмото. Тя го прочита и с всяко следващо изречение очите й все повече се разширяват.

Стиска ме над лакътя.

— Откъде го имаш?

— Продължавай да четеш — казвам. Таблиците и показателите ще й говорят повече, отколкото на мен.

Наблюдавам лицето й и се мъча да разбера какво се случва в моя свят. Очаквала бях да го отхвърли веднага, както направи мама, ала нейната реакция е… различна.

— Показа ли го на майка ти?

Кимам безмълвно.

— И тя какво каза?

— Че е грешка. — Шепна, криейки се от звука на собствения си глас.

Карла дълго се вглежда в лицето ми.

— Трябва да разберем — заявява най-сетне.

— Да разберем какво?

— Дали е вярно, или не.

— Как би могло да е вярно? Това би означавало…

— Шшт, шшт. Все още не знаем нищо.

Не знаем нищо? Разбира се, че знаем. Знаем, че съм болна. Че не мога да напускам къщата под страх от смъртна опасност. Винаги съм го знаела. Това е моето Аз.

— Какво има? — настоявам. — Какво криеш от мен?

— Не, не. Нищо не крия.

— Какво означава това?

Тя въздъхва, дълго, дълбоко и уморено.

— Кълна се, че не знам нищо. Но понякога подозирам.

— Какво подозираш?

— Понякога ми се струва, че с майка ти може би не всичко е съвсем наред. Може би така и не е успяла да се съвземе след случилото се с брат ти и татко ти.

Кислородът в стаята е заменен от нещо друго, нещо оскъдно и негодно за дишане. Сега вече времето започва да тече по-бавно и аз не виждам нищо около себе си, сякаш съм попаднала в тунел. Стените са прекалено близо, а Карла се отдалечава, малка фигурка, чезнеща в края на дълъг коридор. А после ми се завива свят. Едва се държа на краката си, започва да ми се гади.

Втурвам се в банята и се опитвам да повърна. Карла влиза зад мен, докато плискам лицето си с вода.

Слага ръка на гърба ми и аз сякаш хлътвам под тежестта й. Ставам безплътна. Отново съм призрачното момиче на Оли. Притискам длани в порцелановия умивалник. Не съм в състояние да вдигна очи към огледалото, защото няма да разпозная момичето, което се взира в мен от там.

— Трябва да знам със сигурност — изръмжавам, използвайки нечий чужд глас.

— Дай ми един ден — казва Карла и се опитва да ме вземе в прегръдките си, но аз не й позволявам. Не искам да ме успокояват и закрилят.

Искам единствено истината.